Вълкосел

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Вълкосел
България
Red pog.png
Вълкосел
Област Благоевград
Red pog.png
Вълкосел
Общи данни
Население 2 402 (ГРАО, 2014-06-15)*
Землище 29,506 km²
Надм. височина 783 m
Пощ. код 2930
Тел. код 07547
МПС код Е (Бл)
ЕКАТТЕ 12499
Администрация
Държава България
Област Благоевград
Община
   - кмет
Сатовча
Арбен Мименов
(ДПС)
Кметство
   - кмет
Вълкосел
Рамиз Билюков
(ДПС)

Вълкосѐл е село в Югозападна България. То се намира в община Сатовча, Област Благоевград.

География[редактиране | edit source]

Поглед от далече към Вълкосел.

Село Вълкосел се намира в Западните Родопи и попада в историко-географската област Чеч. Най–високата точка в землището на село Вълкосел местните хора наричат Побит камък, намираща се в местността Погорник. Климатът е преходно-средиземноморски, почвите са излужени канелени, а селското стопанство специализирано в производството на ориенталски тютюн. Землището на селото обхваща части от долините на реките Места и Бистрица.

История[редактиране | edit source]

От османски поименен регистър от 24 март 1479 година става ясно, че към тази дата във Вълкосел са живели 78 немюсюлмански домакинства + 9 вдовици и 3 мюсюлмански. В друг документ, съставен в периода 2 юли 1524 - 30 март 1537 година, са изброени 15 мюсюлмански семейства, 5 от които новоприели исляма и 149 немюсюлмански + 12 вдовици. Село Вълкосел се споменава и в друг поименен регистър, съставен в периода 1 октомври 1723 - 19 ноември 1924 година. В него са изброени по длъжности и земевладеене всичките 70 глави на семейства, които живеят в селото - все мюсюлмани. Изброени са 1 имам и хатиб, 1 кайъм, 6 спахии, 19 вдовици, 4 еничари и други.[1]

Селото се споменава и в османски регистър за доганджиите в Румелия от 1482 година. От Вълкосел са регистрирани 13 домакинства с доход 729 акчета.[2] В други османски документи селото се среща под името Вукосил (на османски турски: ووقــوســيــل).[3] В 19 век Вълкосел е мюсюлманско село в Неврокопска каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Вълкосел (Velkosel) е посочено като село със 120 домакинства и 290 жители помаци.[4] Според Стефан Веркович в 1881 година Вълкосел има мюсюлманско мъжко население 384 души, което живее в 120 къщи.[5] Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година Вълкосел е българо-мохамеданско селище с 800 жители.[6] в 65 къщи.[7].

Според данните от преброяванията през годините 1926, 1934, 1946 и 1956, населението на Вълкосел е било съответно 1072, 970, 1125 и 1225 души.[8]

В края на 1912 година по време на Балканската война в селото влизат български военни части и различни групировки, в това число и ВМРО. Следват няколко опита за насилствено покръстване, убийства на цивилно население и палежи. На 22 февруари 1913 г. четата на Хаджи Мървака събира в джамията мъжете останали в селото и убиват 95 от тях. Няколко успяват да се спасят.[9][10]

След насилственото покръстване от края на 1912 година и избухването на Междусъюзническата война през 1913 година във Вълкосел била организирана чета, която да противодейства на българската армия и българските партизански чети и така Вълкосел дава своя принос към мюсюлманското въстание, родило на югоизток от региона т.нар. Гюмюрджинска република. Вълкоселската чета действала заедно с четите от селата Доспат, Любча, Ваклиново и Кочан. Тези чети се състояли от по 30, 50 или 60 души. В нощта на 26 срещу 27 септември 1913 година те извършват нападение срещу заставата на граничната стража в село Чавдар.[11]

Според Димитър Гаджанов в 1916 година във Вълкосел, Годешево, Слащен и Туховища живеят 3012 помаци.[12]

Главната улица и новата джамия в село Вълкосел.

През 1953 година комунистическият режим провежда операцията по „паспортизация“ на населението, но във Вълкосел среща отпор, понеже жените трябвало да бъдат снимани с открити лица. Във Вълкосел са изпратени агитаторки, които да проведат беседа, но до такава не се стигнало, защото жените се нахвърлили върху агитаторките, както и върху съпругата на местен комунистически деец, която от преди това се разбулила. В отговор ДС арестува ходжата на селото.[13]

Религии[редактиране | edit source]

Сградата на джамията

Според изследвания на османски документи, станали достъпни за България, след спогодба с Турция през 1993 г., във Вълкосел категорично не е имало насилствено ислямизиране по времето на Османската империя. [14]

Основната религия в селото е сунитският ислям.

Според преданието джамията е била унищожавана три пъти:

  1. изгорена през турско време
  2. на 22 февруари 1913 година изгорена от българските покръстители, армия и хайдути
  3. на 24 февруари 1987 година срутена от комунистическия режим

Джамията е играла важна административна роля — селото е управлявано от местни първенци наречени „Джемаат“ (джамийско настоятелство).

Обществени институции[редактиране | edit source]

Футболен отбор[редактиране | edit source]

Стадионът и футболният отбор на Вълкосел носят името „Стрела“. Отборът е основан в началото на 60-те години на 20 век.

Читалище[редактиране | edit source]

Народно читалище „Изгрев“ е основано на 10 юни 1950година. Първи председател на читалището е Азис Дураков. Иван Панчев, Басри Мименов, Асан Спахиев работят като ръководители. От 1975 година към читалището е открита длъжността секретар–библиотекар и от тогава до днес Саид Саитов заема тази длъжност. През 1998 година е разкрит и втори щат – библиотекар. В продължение на пет години длъжността е заемана от Юлия Саитова. От 2004 година насам длъжността се изпълнява от Надя Малаева.

Председатели на Читалището след Иван Панчев са Филка Дерменджиева, Тенчо Зейнев, Ресим Шекиров, Младен Даутев и Юри Делиев. От самото основаване дейностите, които читалище Изграев активно развива са:

  • Библиотечна дейност и художествена самодейност. Сформиран е народен хор, танцов състав и театрална трупа. Читалището става и е основен стожер просветно–културните прояви, дейно участва и разнообразява духовният живот на населението на Вълкосел.
  • Библиотеката, помещаваща се в светли и просторни помещения с над 13 000 тома разнообразна литература, с над 550 читатели, със заемна и читалня. Библиотеката към читалището провежда много и разнообразни мероприятия, срещи с автори, обсъждания на книги и специализирани тематични вечери.

Саид Саитов, настоящият секретар на читалището, е награждаван три пъти с диплом и значка „Отличие за читалищна дейност“ от Министерството на културата на Република България.

Читалището редовно участва в културните мероприятия от първия до десетия събор на народното творчество „Пирин Пее“, читалищните групи участват активно и завоюват редица, дипломи, грамоти, първи места и златни медали. Имат и участия, удостоени със златни медали от съборите „Копривщица“, международния фестивал във Велико Търново, международен фестивал Истанбул от 1998 година.

Училище[редактиране | edit source]

Основаване и развитие[редактиране | edit source]

СОУ „Христо Ботев“ е отрито през 1926 година. Училищната сграда първоначално е малка къщичка с две стаи, където протичали учебните занятия. Първоначално на училище били събирани всички ученици родени от 1913 до 1918 година. През първата година от двадесет посещаващи ученици, всички оставали да повтарят класа. Тогава се съставят първите учебни регистри. През учебната 1926/27 година продължава обучението на 93 ученика, от които 26 остават да повтарят класа.

През 1937/38 година започва обучението на учениците в 4 учебни стаи. За първи път те седнали на нови чинове. Под ръководството на кметския съветник и председател на училищното настоятелство Димитър Вълчев в училището се разгръща по-богата просветна дейност. Организират се курсове за ограмотяване на населението, правят се вечеринки, утра, изнасят се лекции пред населението. През 1943 година се полагат основите на ново 4-класно училище в селото. Благодарение на трудолюбието на населението и под ръководството на капитан Бандарски от гранична застава – Туховища, сградата е завършена и започва да функционира като самостоятелно училище.

През 1971 година старата сграда започва да става все по малка за провеждане на учебните занятия, което кара ръководството на селото сериозно да се замисли за построяване на нова, по-просторна и голяма сграда. Започва строителството на такава и през есента на 1973 година е готова да приеме първите ученици. Първоначално сградата е на 3 етажа, след което се оказва, че са недостатъчни за учебни занятия и през 1990 година е пристроен и четвърти етаж. През 2005 година по проект от „Красива България“, изготвен от Общинска администрация Сатовча, училищната сграда е санирана външно и изцяло е подменена старата дървена дограма с PVC.

Дейци[редактиране | edit source]

Първият учител, пълен с енергия за провеждане на учебна дейност е Любомир Врабчански от село Врабча. Дошъл през есента на 1925/26 година, в първия момент бил изгонен от селските първенци, но по-късно упорития, млад и енергичен младеж дошъл с други двама. С него води и сестра си Мария. Започнатото учебно дело от Врабчански във Вълкосел продължило да се утвърждава от Йорданка и Васил Арнаудови, Минчо и Марийка Деевски от Ловеч, Александър Янчев, Васил Урдев и Надежда Велева от Гоце Делчев. От 1951/52 година до момента в училището са работили 210 учители и 12 директора. А от 1925 до 2008 година училището е имало 15 директори:

  • Любомир Врабчански – 1925 – 1932 година
  • Васил Пашов - до 1939 година
  • Димитър Тончев – до 1943 година
  • Васил Еврийски до 1946 година
  • Иван Панчев
  • Петър Гелемеров
  • Иван Чачев
  • Шукри Бизьоков
  • Румен Барзев
  • Камен Шикиров
  • Северин Яхов
  • Митко Джуков
  • Кирил Узунов
  • Божик Джаников
  • Митко Джуков

От начално училище до гимназия[редактиране | edit source]

Първоначално училището във Вълкосел е начално, след това през 1942 година е открит първия прогимназиален клас - V. Учениците не са посещавали класа поради вродения фанатизъм на родителите, поради което училището си остава начално. Пред 1946/47 година постъпва на работа главният учител Васил Еврийски, благодарение на който за втори път се открива прогимназиална паралелка. Обучението на учениците до седми клас продължава от 1964/1965 година. След тази година училището става основно с обучение до осми клас. И в продължение на 30 години до 1995 година то функционира като основно. През лятото на 1995 година със Заповед № РД – 14-56 (12.06.1995) на Министъра на образованието и науката е преобразувано в средно общообразователно училище. През учебната 1995/1996 година постъпват първите ученици за продължаване на образованието си IX – XI клас.

Културни и природни забележителности[редактиране | edit source]

В местността „Калето“ има система от непроучени пещери. В същата местност има и останки от средновековно селище, средновековен мост и крепост. Формата на крепостта е неправилна и има размери 150 на 130 метра, като на места крепостната стена е запазена до 2 метра височина. Открити са фрагменти от керамични съдове от античността, късното византийско владичество (12-13 век) и Втората българска държава. В землището на Вълкосел има и антична крепост, античен мост и късноантично светилище. [15] които бяха разкопани и ограбени от иманяри, безпрепядствани от властите.

Архитектура[редактиране | edit source]

Възрожденска къща във Вълкосел

В село Вълкосел има около 10 напълно запазени Възрожденски къщи и още няколко полуразрушени, строени от майстори в периода 18-ти до края на 19-ти век. Те са типични за района т.нар. Родопски къщи и правят силно впечатление с майсторството, с което са били построени. Селото попада в т.нар. Неврокопски строително-зографски център, който в географски смисъл обединява културно и икономически дюлгерски селища от два планински масива: от Източните Родопи – между Дъбраш, Чеч и поречието на река Места, и в малка степен от южните части на Пирин, по-точно югозападните му склонове, покрай долината на река Места. Според историческите данни архитектурата във Вълкосел се е развивала благодарение на село Ковачевица, което било най-голямо в творческо отношение и от него ежегодно излизали от 350 до 450 строители.[16]

Редовни събития[редактиране | edit source]

  • Прядой“ - всяка първа събота на месец юни, когато започва доенето на овцете (предояване), тъй като досега са сукали малките агънца, се организират празненства.
  • Ашуре - ислямски празник, по време на който се раздава „варву“ (ашуре, аширу), което се приготвя от седем различни варива, като пшеница, царевица, стар боб, сушени плодове, ядки.
  • Арафат - ислямски празник, познат още като „Арфе“
  • Байрам

Личности[редактиране | edit source]

Други[редактиране | edit source]

Кухня[редактиране | edit source]

Типични за селото ястия са: клин (баница), която се пече в тава с диаметър около 1 м, но не във фурната, а върху печка на дърва, лозови сарми, трахана, качамак, каша, кулаци (мекици) зелник, тиквеник, сухи капички (изсушени бобови шушулки), баклави и други. Характерни напитки са лангюр (плодова напитка) и бърканица (айран).

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Радушев, Евгени. Демографски и етнорелигиозни процеси в Западните Родопи през XV-XVIII век (Опит за преосмисляне на устойчиви историографски модели). // Историческо бъдеще 1. 1998. ISSN 1311-0144. с. 84-89.
  2. Цветанкова, Бистра и др. Турски извори за българската история. Том I. София, Българска академия на науките, 1964. с. 180.
  3. Андреев, Стефан. Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през XV-XIX век. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет на Република България, 2002. ISBN 954-9800-29-6. с. 45.
  4. Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.. II издание. София, Македонски научен институт, 1995, [1878]. с. 130-131.
  5. Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 111.
  6. Кънчов, Васил. Неврокопска Каза. // Македония. Етнография и статистика. II фототипно издание. София, Проф. М. Дринов, 1996, [1900]. с. 195.
  7. Кънчов, Васил. Неврокопската каза. // Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско. София, Наука и изкуство, 1970, [1894-1896]. с. 274.
  8. Отдел „Статистика на населението“. Списък на населените места в НР България по съществуващо административно деление към 15 януари 1960 година с брой на населението от преброяванията през 1926, 1934, 1946 и 1956 години. София, Централно статистическо управление, 1960. с. 16.
  9. Арденски, Владимир. Загаснали огнища. София, ИК „Ваньо Недков“, [2005]. ISBN 954-8176-96-3. OCLC 63519250. с. 68.
  10. Имам, Ибрахим; Конедарева, Сенем. Абланица през вековете. Благоевград, БОН, [2008]. ISBN 978-954-395-004-1. с. 45.
  11. Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, [2007]. с. 91.
  12. Гаджанов, Димитър Г. Мюсюлманското население в Новоосвободените земи, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 245.
  13. Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София, Институт за изследване на близкото минало; Фондация „Отворено общество“; Сиела, [2008]. ISBN 978-954-280-291-4. с. 23.
  14. Радушев, Евгений.: Демографски и етнорелигиозни процеси в Западните Родопи през XV–XVIII век (Опит за преосмисляне на устойчиви историографски модели), ноември 1997 г.
  15. Гоце Делчев - Археологически обекти и места
  16. Тулешков, Николай 2006. "Архитектурното изкуство на старите българи" том 2. стр. 332
  17. Сребранов, Румен. Чечкият говор. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2007. ISBN 978-954-322-230-8. с. 24.
Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.