Вълк (митология)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

В митологиите и религиите[редактиране | edit source]

В много евразийски митологии вълкът е приеман за родоначалник или за възпитател на родоначалника на племето. Освен древноримския мит за Ромул и Рем, отгледани от вълчица, съществува древноиранска легенда за вълчица, откърмила цар Кир. В китайска хроника от 7 в. за прадедите на тюрките, пък се разказва, че те били изтребени от враговете, освен едно момче, откърмено от вълчица, която впоследствие става негова съпруга и му ражда 10 сина — основатели на тюркските родове. Сред азерите са запазени следи от култ към вълка (Боз Курт - сивия вълк); култ към вълка има и при башкирите — етнонимът башкорт („главен вълк“) се отнася за огузкия клон на тюркските племена. В монголската митология е известен вълкът-прародител Борте-Чино; айну в Япония също смятат, че водят произхода си от съюза между подобно на вълк същество и богиня. В някои северноамерикански индиански племена битуват аналогични митове за произход от вълци (родовата група кагвантани от племето тлинкит, племето нутка и др.). Според Страбон даките наричат себе си вълци (δáοι), а Херодот казва, че всяка година неврите се превръщат във вълци. Последното се предполага, че е във връзка с годишен ритуал, свързан с намятане на вълчи кожи и поставяне на вълчи маски. Боговете Зевс и Аполон в древногръцката митология са почитани и с епитета „Ликейски“, т. е. „вълчи“.

Шлем и яка, изобразяващи вълк на индианското племе тлинкит. Музей на Америките, Мадрид.

Представите за превръщането на човек във вълк са много стари и разпространени. Според тюрките всеки шаман може да се превърне във вълк. Известни са славянските вярвания за хора-превъплъщенци, които могат да се превръщат във вълци — т. нар. върколаци. Подобни вярвания са известни и сред балтийските народи (вилктаки - при литовците) и Западна Европа. Известно е сведението на кремонския епископ Лиутпранд за Боян Магьосника, син на Симеон, който се „изучил в правенето на магия дотам, че можел изведнъж да се превръща във вълк, както и в най-различни други зверове“. Днес образът на върколака е широко експлоатиран от литературата, киноидустрията и масовата култура изобщо.

В индоевропейската традиция образът на вълкът се разглежда главно като свързан с воините. Троянецът Долон ходи наметнат с кожа от сив вълк, което според някои изследователи има в основата си ритуал, при който воините се преобличат къто вълци. Вълкът има важна роля в култа на римския бог на войната Марс, в скандинавската митология спътници на върховния бог и бог на войната Один са вълците Гери и Фреки, наричани негови „кучета“; в една от сагите берсерките са наричани „ulfhedinn“ или „вълчи кожи“. Едно от прозвищата на Бхима, герой-воин от древноиндийския епосМахабхарата“, е Врикодара - „имащ вълчи корем“, а прякорът на грузинския цар Вахтанг І Горгослани, означава „вълкоглав“. Представите за вълка и особено за вълчата глутница като единна воинска дружина са разпространени и сред хетите — техният цар Хатусилис І се обръща към войската си с „род на вълка“. Подобни представи са известни и сред сваните в Кавказ. По време на атака тюркските воини имитират вълчи вой, с цел да сплашат врага.

Сред някои славянски народи съществува представа за вълка като унищожител на демони. Така например украинците вярват, че ако гръмотевицата и вълка не унищожават дяволите, те ще станат толкова много, че няма да се вижда земята. Подобно вярване има и сред германците, а руските казаци вярват, че Господ заповядал на вълка да изтребва дяволите.

Същевременно във вярванията вълкът е приеман и като особено опасно, демонично животно, символизиращо злите, заплашващи хората, сили. Типичен пример за това е вълкът Фенрир в скандинавската митология, в която има още два чудовищни вълка - Скол и Хати, преследващи слънцето и луната. Етруският бог Аита, владетел на царството на мъртвите, е изобразяван с „шапка“, направена от вълча глава. Сред инуитите е разпространена представа за чудовищния вълк Амарок, а в митовете на индианците алгонкини се разказва за вълк, брат на културния герой и трикстер Манабозо, който става владетел на царството на мъртвите.

С вълци са сравнявани и поставените извън закона и извършилите особено тежки престъпления спрямо обществото хора. Примери за това са древногръцкият първи цар на Аркадия Ликаон (името му означава „човек-вълк“), тракийката Харпалика („граблива вълчица“) и др. В Древна Гърция престъпниците могат да намерят сигурно убежище в храма на Зевс Ликейски. На скандинавския Один са принасяни в жертва хора, „станали вълци“, т. е. извършили много тежки престъпления. В древна Исландия съществува специалния юридически термин „мордварг“, съставен от думите „убийство“ и „вълк“. С него са обозначавани убийците, които убиват беззащитни хора след настъпването на тъмнината и впоследствие се опитват да прикрият престъплението си.

Християнството определя вълка като символ на дявола (Августин Блажени пише: „Кой е вълкът, ако не дяволът?“[1]) и най-вече на еретиците. Апостол Павел сравнява еретиците с „люти вълци“ (Деяния 20:29), подобни сравнения използват и св. Климент Охридски[2], Презвитер Козма и др.

На по-късен етап вълкът преминава в европейския приказен фолклор като отрицателен, често леко глуповат герой.

Вълкът в българските народни вярвания[редактиране | edit source]

В българските народни вярвания вълкът традиционно принадлежи към нечистите сили, асоциира се с дявола, смъртта и зимата. Според българските дуалистични легенди от средновековната апокрифна книжнина, вълкът е създаден от дявола, а кучето от Господ.

Има обаче и запазени вярвания, че той е най-големият враг на вампири, дяволи, устрели и други свръхестествени злотворни същества. В същите тези апокрифни легенди се разказва, че сътворения от дявола вълк, съживен по божие повеление, се нахвърля върху твореца си, който оттогава е куц[3]. Подобен мотив се среща и в легенди и приказки от Пирдопско, Самоковско, Охридско и Велешко. Когато се споменават дявол или вампир, обикновено се добавя: "Вълците ги яли", а в редица баяния болестта е заплашвана с вълк. Интересно е и вярването от Врачанско, Ловешко, Царибродско и др., че ако най-напред в кошара се промъкне вълк и отнесе овца, това е на добро: овцете ще са плодовити и млекодайни[4].

Въпреки това основните вярвания на българите, отнасящи се до вълка, са свързани с представата за него като опасно животно. Вярва се, че е толкова лаком, че може да унищожи наведнъж цяло стадо и затова, според вярването, Бог е направил така, че устата на вълка не е отворена винаги[5]. Смята се, че в някои дни и часове челюстите му са „заключени“ и през това време той нищо не може да направи на животните, дори да влезе в стадото между тях.

Според поверията вълчицата ражда само веднъж в живота си. Някъде се вярва, че тя ражда толкова вълчета, колкото са седмиците от Коледа до Месни заговезни и затова, когато този период е малък (т. е. Великден се пада рано, през март), хората са много доволни. В Странджа се вярва, че вълците „се зачеват във великата събота без изключение“, а се раждат на Еремия (Ирминден, празникът на св. Йеремия, 1 май)[6]. Има и вярване, че вълчицата не може да забременее докато не яде кучешко месо[7], нещо изработено по време на Вълчите празници[8] или въглен[9].

Според вярването вълкът се бои от вол[10], мечка и стадо от черни свине.

Вълците се движат на глутница, от която най-опасен се смята последния вълк (т. е. този, който не се движи с глутницата, вълкът-единак). В представите на българите това е митичния предводител на глутницата, описван е като куц или еднокрак (срв. с куция дявол) и е наричан Куцулан, Клекуцан, Натлапан или Кривльо.

За да се предпазят от вълците, хората празнуват в тяхна чест т. нар. Вълчи празници. Също така името на животно е табуирано — обикновено вълците са наричани „братя“, „двамина“, „душмани“ и др. подобни. Части от тялото на вълка (кост, зъб, лапа) са широко използвани в магьосничеството и баянията.

В прозаичния фолклор (приказки, пословици, гатанки и др.) вълкът е представен като глупав и наивен, мамен преди всичко от лисицата. Утвърденото му име в тях е Кумчо Вълчо.

Вижте също[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Цит. според Донка Петканова. Средновековна литературна символика. Изд. Време. София, 1994, с. 81
  2. „...той затъкна устата на вълците — еретиците-триезичници“ Похвала за Св. Кирил Философ
  3. Донка Петканова. Стара българска литература. Т. 1 Апокрифи. С. 1981, стр. 160
  4. Димитър Маринов, Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, Второ фототипно издание, с. 133
  5. Това вярване се отнася до почти цялата етническа територия на българите. Според едно предание от с. Хвойна Господ, след като видял как вълкът души и хвърля овцете, а взема да яде само една от тях, го проклина: „Устата ти ще са вързани и много рядко отворени. Ако откраднеш, ще ядеш.“ Таня Бонева. Народен светоглед. В: Родопи. Традиционна народна духовна и социално нормативна култура. ЕИМ при БАН, С. 1994, с. 28.
  6. Иваничка Георгиева, Българска народна митология, Второ преработено и допълнено издание. Изд. „Наука и изкуство“. София, 1993, стр. 55
  7. Димитър Маринов. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, Второ фототипно издание, с. 132
  8. АЕИМ 768 - ІІ, с. 93
  9. Иваничка Георгиева, Българска народна митология, Второ преработено и допълнено издание. Изд. „Наука и изкуство“. София, 1993, стр. 96
  10. Когато Господ учил хората да орат с волове, вълк изял единия вол. Тогава Бог впрегнал вълка на негово място, но той не издържал и паднал. Оттогава вълкът бяга от вола, защото той е по-силен. СбНУ 8, Софийско, с. 132

Литература[редактиране | edit source]

  • Световните митологии. Т. 1. Абагар. София, 1999. с. 332 - 333.
  • Българска митология. Енциклопедичен речник, съст. Анани Стойнев, С., 7М + Логис, 1994, с. 72.

Външни препратки[редактиране | edit source]