Отношения между Русия и Украйна 2

Външната политика на Русия се ръководи от президента на Руската федерация, но се осъществява от Руското външно министерство.

Възстановяването на руската дипломация, започва от Борис Елцин (1996-1999) и продължава по времето на неговия наследник Владимир Путин. Основава се на политическия реализъм, като основните цели са свързани с националните интереси на Русия. Готовността на руските лидери за възстановяване на бившия престиж на тяхната държава като суперсила е едно от най-забележителните неща в началото на 21 век.

Като най-близки съюзници на Русия могат да се определят Беларус, Армения, Казахстан, Таджикистан, държави с неутрална или про-западна позиция в отношенията си с Русия са Азербайджан, Нагорни Карабах, Грузия, Туркменистан, Украйна, Естония и други.

Външнополитическите отношения Русия – Украйна (на руски: Российско-украинские отношения; на украински: Українсько-російські відносини) датират от 1991 г. непосредствено след разпадането на Съветския съюз, на който страните-основатели са именно двете републики. Отношенията между тези Русия и Украйна са особено любопитни. През 21 век общото възприятие за отношенията между повечето страни и съюзи, е че те се базират най-вече на икономическа изгода, отколкото на религиозна и културна почва. Разбира се, икономическата част присъства в големи проценти и в случая, но голяма част от руската външнополитическа доктрина за Украйна се уповава и на други идеи. Те датират още от 8-9 век.

Русия има посолство в Киев и консулства в Харков, Лвов, Одеса и Симферопол. Украйна има посолство в Москва и консулства в Ростов на Дон, Санкт Петербург, Екатеринбург, Тюмен и Владивосток.

История на отношенията[редактиране | редактиране на кода]

Украйна и Русия споделят голяма част от своята история. Киев, сегашната столица на Украйна, често е наричан майка на руските градове или люлка на Рус цивилизацията веднъж поради Киевска Рус, а втори път като предшественик на двата народа.

След нахлуването на монголските народи историите на двете държави започват да се разминават. След успешното обединяване на всички северни провинции в Русия се появява една мощна руска държава. Останалите провинции попадат под властта на Полша, но нарасналият натиск върху нея принуждава казаците да потърсят съюз с Русия.

С времето, голяма част от Украйна постепенно се абсорбира в Руската империя, който процес завършва в края на 18 век с плоскостите на Полша и разпускането на последните казашки единици. Много хора, родени в Украйна са имали силни позиции в Руската империя. Примерите включват църковни лидери Феофан Прокопович и Стефан Яворски, учени Кирил Разумовски, военен командир Антин Холовати, писатели Николай Гогол и Тарас Шевченко, композитори Дмитрий Бортянски и много други.

Първа и Втора световна война[редактиране | редактиране на кода]

Тогава Украйна е разпокъсана между двете империи – Австро-унгарската и Руската. В един момент от Първата световна война дори са образувани няколко различни украински републики. Съветите печелят гражданската война, която се води и на територията на Украйна и съгласно полско-руския Рижки мирен договор от 1921 г. Западна Украйна е присъединена към Полша, а централната и източна част към образувания през 1922 г. Съветския съюз. Това териториално разделение просъществува до 1939 г., когато съгласно секретните протоколи на Пакта за ненападение (Пакта „Молотов-Рибентроп“) Полша е поделена между Нацистка Германия и Съветския съюз. Западна Украйна преминава в състава на Съветския съюз. През съветския период Украйна е втората по индустриална и селскостопанска мощ република след Русия. Двете бивши съветски републики са в основата на Беловежките споразумения (заедно с Беларус), белязали международноправното разпускане на СССР и създаването на негово място на ОНД като част от „мирния развод“ и началното запълване на геополитическия вакуум в постсъветското пространство.

Отношения след разпада на СССР[редактиране | редактиране на кода]

След като Русия и Украйна прекратяват съюза възникват няколко остри спора между двете държави. Първият от тях е свързан с Крим, който е Украинска съветска социалистическа република датира административно от 1954 г. Въпросът бива разрешен чрез споразумение, което позволява на Крим да запази своя статут на автономна република като част от Украйна.

Кризите в отношенията между Москва и Киев обаче са почти постоянни. Някои изследователи дори наричат този проблем „Новата Студена война“. Проблемите са разнообразни – както териториални, така и свързани с етническите групи. Проблемен е статутът на руското малцинство, Черноморския флот с основна база град Севастопол, а полуостров Крим също води до напрежения. Споровете за остров Коса Тузла са част от дългосрочните проблеми, като и двете страни го смятаха за своя територия.

В началото на 90-те години отношенията между двете страни претърпяват своята първа (от поредицата) криза. В Киев идва про-западно настроено правителство, което управлява от 1991 г. до 1994 г. Украйна води политика по сближаване със Запада и дистанциране от Русия, а в Конституцията ѝ е записано, че външнополитическата дейност на държавата е насочена към обезпечаването на нейните национални интереси и сигурност чрез осъществяването на мирно и взаимноизгодно сътрудничество с членовете на международната общност, съгласно общоприетите принципи и норми на международното право. Основни цели според Конституцията, са утвърждаването и развитието на Украинската държава като независима, постигането на стабилност на международната сцена, запазването териториалната цялост и неприкосновеност на границите. От това би трябвало да произлизат основните насоки на външнополитическата дейност на държавните власти. Така, през първите си 4 години независимост, страната започва силно разграничаване и отдалечаване от Москва, като настроенията към Изтока, в самите хора, са негативни. Въпреки това, през 1992 г. са установени дипломатически отношения между двете страни. Година по-късно, от страна на Украйна, са приети няколко документа за утвърждаване на външната политика. Например „Основни насоки на външната политика“ от 1993 г. и Военната доктрина от 1993 г. Те потвърждават про-западния курс на страната и ясно подчертават, че Украйна не е част от Русия, както и че преговори с нея ще се водят само на принципа за равнопоставеност. Така се стига до сериозно напрежение в двустранните отношения между Русия и Украйна. Интересен момент тук е, че след разпада на СССР, при формирането на ОНД, са подписани договори, които формират териториалните граници между Русия и Украйна. Проблемът обаче е, че, когато Украйна става независима, тези договори фактически са подписани от субекти, които според международното право вече не съществуват.

Границите[редактиране | редактиране на кода]

Чак през 2003 г. страните успяват да подпишат договор, който да формулира ясно техните сухопътни граници. Той обаче не включва морските и те остават основен, нерешен проблем. Не са определени правните статути на Азовско море и Керческия пролив, както и на остров Коса Тузла (който до 1940 г. е просто плитчина). От 1996 г. се водят преговори за определянето на статута на тази проблеми зони. В споразумението от 2003 г. Азовско море е определено като вътрешно между двете държави, но не са фиксирани определени териториални води. Чак през 2012 г., по време на срещата в Сочи между Янукович и Путин, двете страни успяват да се договорят за делимитация на морските граници както в Азовско, така и в Черно море. Украйна получава остров Коса Тузла, а Русия запазва контрола върху преминаването на руски военни и граждански кораби през Керченския пролив, което е ясен геополитически успех за Кремъл.

Икономическа зависимост[редактиране | редактиране на кода]

Газовият въпрос продължава да е един от основните проблеми в руско-украинските отношения. Към момента Украйна е абсолютно зависима от руските газови доставки. От една страна, през годините, руската компания Газпром няколко пъти е спирала доставките за Украйна, поради неизплатени дългове. Също така има и няколко „дисциплинарни спирания“, направени с идеята евентуално да се възобновят регулярните плащания от Украйна. Това обаче води до нерегламентирано отклоняване на газ от страна на украинците. Така се стига до газовите кризи от 2006 г. и 2008 г.-2009 г., когато е пикът на газовия конфликт. През 2006 г. Украйна отказва да плаща газ на европейски цени и на 01.01 Газпром прекъсва доставките на газ за страната, а така и за цяла Европа. След това, през 2009 г., Украйна, която осигурява значителна част от транзита на руския природен газ за европейските пазари, просто спира да го прави. Това реално е опит страната да разшири мащаба на проблемите си с руските доставки, като го направи общоевропейски. Следствието – голяма част от Европа остава без газ, тоест – без отопление и без гориво. Конфликтът е решен с подписването на тристранен договор Русия-ЕС-Украйна, чиято цел е да предотврати евентуално бъдещо спиране на доставките. Впрочем, между тези два газови конфликта има и още една случка, която съвсем изостря отношенията между страните. През 2008 г. се формира Руско-грузинската война, а Украйна заема страната на Грузия.

Случаят с бившия премиер Юлия Тимошенко[редактиране | редактиране на кода]

Тук е налице чист парадокс. Про-западно настроената Тимошенко е съдена и осъдена на 7 години затвор за превишаване на пълномощията си по сключване на неизгоден за нейната страна газов договор именно с Русия. В тази присъда Русия вижда огромна антируска кампания, която се води в Украйна. Според Москва въпросните договори са взаимоизгодни. Казусът е любопитен, защото ако целта му е една, то постигнатото е съвсем различно. Твърди се, че делото срещу Тимошенко е използвано от Янукович като средство, с което да опровергае обвиненията, че е руски Троянски кон в Украйна. Напротив – той следва Конституцията на страната и иска да я направи независима. Работи за правдата и е политически обективен, тоест – не клони нито на Запад, нито на Изток, работи само за Украйна. Отношението към Тимошенко обаче, както и спорният изход от делото, не доведоха до желаните цели. От Брюксел се чуха обвинения към Янукович и опитът му да „разчисти политическите си сметки“, а Русия се прояви поредното си недоволство към наслагването на антируските идеи в Украйна. В крайна сметка обаче повечето негативи бяха чути от Брюксел, а последствията – руската позиция в Украйна се укрепи.

Съюзи и договори[редактиране | редактиране на кода]

От установяването на дипломатическите отношения между двете страни, са подписани редица договори, които регулират различни сфери от техните отношения. Важни противоречия, както и евентуално сфери на обща политика, съюзничество и партньорско, не са регулирани.