Въоръжени сили на Руската федерация

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Въоръжени сили на Руската федерация
Emblem of Armed forces of the Russian Federation.jpg
The Russian Federation Defence Ministry Apparatus Big Emblem.jpg
Flag of Armed Forces of the Russian Federation.gif
Служби
Air Force Военновъздушни сили
Сухопътни войски Сухопътни войски
Флот Военноморски флот
Независими войски
Ground Forces Стратегически ракетни сили
Ground Forces Космически войски
Ground Forces Въздушно-десантни сили
Други войски
Морска пехота
Морска авиация
Ракетно-артилерийско управление
Противовъздушна отбрана
Чинове в Руските ВС
Чинове във ВВС
Чинове във СВ
Чинове във ВМС
История на Руските ВС
Военна история на Русия
История на руските военни чинове
Военни чинове в СССР

Въоръжените сили на Руската федерация (на руски:Вооружённые Силы Российской Федерации) представляват армията на Русия, образувана след разпадането на Съветския съюз. На 7 май 1992 първият руски президент Борис Елцин издава указ, с който образува руското Министерство на отбраната и трансформира всички съветски военни части на територията на Руската СФСР във Въоръжени сили на Руската федерация.[1] . Въпреки че е сформирана през 1992, руската армия, на практика, съществува още от началото на 10-11 век. Главнокомандващ на руската армия е президентът на Русия (в момента Владимир Путин). Руските въоръжени сили имат обща численост 1 130 000 души, на пето място в света.[2] Според изследване на МИСИ(Международен институт за стратегически изследвания) за 2012, руската армия има бюджет от приблизително 72 милиарда долара, на 3-то място в света. Русия е една от малкото страни, имаща собствена военна индустрия, както и собствено развитие на военни технологии.


История[редактиране | edit source]

Въоръжените сили на Руската федерация са сформирани след отделянето на Русия от СССР и формалния му разпад в края на 1991. Руснаците наследяват почти цялото оборудване на бившата Червена армия. Руското министерство на отбраната е сформирано с декрет на Борис Елцин на 7 януари 1992, и всички войски на територията на РСФСР преминават под негов контрол. До края на 90-те руските войски страдат от недостиг на средства за поддръжка, остаряло оборудване и деморализиращите побоища от страна на по-старите войници в някои военни части (т.нар. дядовщина). Към началото на 2009 руската армия стартира амбициозен план за модернизация, подкрепен с огромно финансиране. Заздравеният военно-индустриален комплекс позволява разработката на високо-технологични технологии и техника. Най-скорошен конфликт, в който са участвали руски военни части, е Руско–грузинската война през 2008 година.

Първа чеченска война[редактиране | edit source]

Свален руски вертолет Ми-8 край Грозни, 1994.

Първата чеченска война избухва малко след разпада на СССР през 1991. Чечня, тогава ръководена като република от Джохар Дудаев, едностранно обявява своята независимост от Русия под името "Чеченска република Ичкерия". Последвалата война за връщане на републиката под контрола на Москва води до хиляди жертви и масивни разрушения. Икономическата ситуация в Русия се отразява на въоръжените сили. Те са изключително деморализирани, а поради икономическата ситуация в държавата, техниката е неподдържана и стара. Руската армия е неспособна да води сражения в градска среда и в резултат дава големи жертви срещу решените чеченски бойци. След кървави сражения, руските войски се изтеглят и Чеченска република Ичкерия де факто става независима. Вследствие на войната следва вълна от ислямистки терористични нападения из цяла Русия и терор над руските граждани на територията на самопровъзгласилата се република.

Втора чеченска война[редактиране | edit source]

Втората чеченска война, позната и като севернокавказката война, започва след като ислямистката групировка Международна ислямска бригада окупира съседната руска република Дагестан, за да подпомогне нейната сепаратистка групировка Ислямска Шура на Дагестан. Руската армия успява да си върне контрола над Дагестан, и впоследствие организира контраофанзива срещу Чеченска република Ичкерия. Този път подготвена, в подобрено техническо състояние и взела поука от първата война руската армия прегазва чеченската съпротива в серия от сблъсъци и интензивни бомбардировки. През зимата руснаците започват обсадата на Грозни, която продължава до февруари следващата година. Градът е буквално заличен, в резултат на интензивните бомбардировки. Руснаците разчитат предимно на БМ-21 Град, ракети Скът и Точка.Впоследствие руснаците си връщат контрола над самопровъзгласилата се република. Същинските бойни действия във Втората чеченска война продължават от 1999 до 2000 година. В последвалата партизанска война между 2000 и 2004 на страната на чеченците се включват ислямисти от цял свят, но руската армия успява да ги елиминира. Лидерите на чеченското сепаратистко движение Шамил Басаев и Аслан Масхадов са ликвидирани, но откъслечното насилие в региона продължава и до днес. В периода до 2011 руската армия е унищожила военния потенциал на чеченските сепаратисти, а Грозни претърпява мащабно и бързо застрояване. Въпреки това, насилието, дори и значително намаляло, съществува и днес. Експлозиите от скрити бомби и престрелките със служители на федералните руски служби са ежедневие.

Руско-грузинска война[редактиране | edit source]

Руски танк от 58-ма армия в Южна Осетия, 2008

Руско-грузинската война през есента на 2008 идва в резултат на усложнена международна обстановка (най-вече изключително спорната независимост на Косово) и дълбоки противоречия в политиката на Русия и Грузия относно самопровъзгласилите се държави Абхазия и Южна Осетия. Двете отцепнически републики се намират на територията на по-малката страна. Месеци преди началото на конфликта руската армия провежда учения в Кавказ, а Грузия се превъоръжава и купува военно оборудване от Украйна, Чехия и други страни. Русия е твърдо против приемането на Грузия и Украйна в НАТО, защото според нея това е сериозна стратегическа заплаха за интересите ?. Още преди войната Абхазия и Южна Осетия са извън контрола на Тбилиси, и развиват усилена търговия с руски компании. Напрежението в региона достига своя връх в началото на август, когато започват престрелки между грузински военни части от една страна, и осетински и абхазки от друга, а двете републики обявяват официално независимост. На 5 август грузинският президент Михаил Саакашвили в телевизионно обръщение обявява, че ще върне Абхазия и Южна Осетия под грузински контрол чрез сила. В деня на откриването на Олимпийските игри в Пекин Грузия започва офанзива срещу републиките, нарушавайки специалното споразумение за ненападение на автономните региони, подписано с Русия през 1992. След няколкочасов артилерийски обстрел, грузинската армия настъпва и бързо завзема тези територии. В резултат на артилерийския обстрел от страна на Грузия са убити няколко руски военни, служещи в мироопазваща войска. Още същия ден руската армия отвръща на агресията на страната на Абхазия и Южна Осетия, а на следващия вече настъпва директно в грузинска територия. Тежко въоръжената 58-ма армия води активни сражения с грузинските военни части, и напълно унищожава две вражески бригади. Руските ВВС нанасят интензивни въздушни удари по военни обекти и пристанища в Грузия, но част от тях са неточни и предизвикват цивилни жертви. Руският Черноморски флот потапя почти всички грузински кораби и прави морска блокада. В хода на бойните действия Русия губи 48 военнослужещи,[3] а Грузия — между 144[4] и 3144[5] души. Преди войната Грузия активно купува западна екипировка и техника. В период от 5 години грузинската армия е обучавана от Западни военни специалисти. В първите сблъсъци грузинците са прегазени от добре обучената и опитна 58-ма армия. В резултат на това, грузинската армия бързо губи решителността си и в следващите сблъсъци тя бяга панически, изоставяйки всякаква бойна техника и екипировка. Руската армия пленява различни видове оборудване, сред които чешки артилерийски и радарни установки, американски джипове Хъмви със сложна комуникационна апаратура, танкове Т-72, модернизирани от Грузия със западни технологии, и други.

Организация[редактиране | edit source]

Военни окръзи в Русия. Московският военен окръг е отбелязан с тъмночервен цвят.

Обща организация[редактиране | edit source]

Въоръжените сили на Руската федерация са организирани в няколко рода войски:

В състава на сухопътните войски влизат 4 формации:

В състава на флота влизат 4 мащабни флоти и една флотилия:

В състава на военновъздушните сили влизат следните формирования:

Към структурата на руските ВС съществуват три самостоятелни рода войски:

Руските противовъздушни войски са военна част към Военновъздушните сили на Руската федерация.

Персонал[редактиране | edit source]

Всяка година в армията влизат на служба около 500 000 младежи, част от задължителната военна служба за срок от 12 месеца. Основен проблем се явява така наречената "дедовщина". Това е проблем, съществуващ още от времето на Червената армия. Представлява малтретиране на новопостъпилите от страна на по-големите. На много места из страната е считан за обичай, но Руското командване се опитва да го елиминира, като намаля времето за военна служба.

Бюджет[редактиране | edit source]

През 2009 военният бюджет е бил $60 млрд. Всяка година той нараства значително с няколко процента. По изчисления сега, през 2011, трябва да е приблизително $70-80 млрд., което би го поставило на 4-та или 3-та позиция по големина в света. [6]

Оборудване[редактиране | edit source]

Дизелово-електрическа подводница Проект 877
Ка-52 e най-новият руски бойни вертолет

Сухопътни войски[редактиране | edit source]

Сухопътните войски разполагат с огромно количество танкове, БМП, БТР и други бронирани бойни машини. Част от тях се държат в резерв. Бройките са приблизителни.

  • Танкове - 23 000
  • БМП - над 15 000
  • БТР - 10 000
  • Буксируеми артилерийски установки - 12 800
  • Самоходни артилерийски установки - 6000
  • Залпови ракетни установки - 4500
  • Миномети - 6 600
  • Самоходни зенитно-ракетни комплекси - 2500

Военноморски флот[редактиране | edit source]

  • Атомни подводници: 40
  • Дизелови подводници: 18
  • Самолетоносачи: 0
  • Тежки атомни крайцери: 4
  • Крайцери: 4
  • Разрушители: 22
  • Фрегати: 4
  • Корвети: 74

Военновъздушни сили[редактиране | edit source]

  • Изтребители: 1428
  • Бомбардировачи: 755
  • Бойни вертолети: ~420
  • Разузнавателни самолети: 167
  • Транспортни самолети: 264
  • Транспортни вертолети: ~540
  • Въздушни командни постове: 4
  • Самолети за въздушно презареждане: 20

Ядрени оръжия[редактиране | edit source]

Самоходна установка за балистична ракета РТ-2 Топол М, 2012.

Руската федерация притежава най-големият ядрен арсенал в света, включващ 6 681 стратегически ядрени оръжия в пълна бойна готовност, и още по-голям брой тактически такива.[7][8] Ракетните войски разполагат с близо 500 ракети, които могат да пренасят до 1800 бойни глави, флота — с 12 подводници с 609 бойни глави и военновъздушните сили — с близо 240 бомбардировача, способни да пренасят до 900 крилати ракети.[7] Най-далекобойната руска ракета е Р-36, с обсег до 15 200 км, което позволява нанасяне на ядрен удар по всяка точка на планетата. Р-36 е и една от най-бързите балистични ракети в света със своята скорост от 8 км/сек. Русия е член на Договора за неразпространение на ядрените оръжия, и се сдобива с ядрено оръжие още през 1949 година. Страната активно разработва и произвежда нови типове ядрени бойни глави. Русия се стреми да договори със САЩ намаляване на стратегическите бойни глави до 1500 за всяка от двете държави, но американците продължават да отхвърлят това предложение. Въпреки това руснаците отказват да намалят броя на малките тактически бойни глави и бомби, и официално заявяват, че биха ги използвали на бойното поле в случай на агресия срещу приятелска страна (Армения, Беларус, Сърбия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан).[9] Вероятно Москва е предала знания за производство на тактическо ядрено оръжие на Северна Корея.[10]

Отбранителни и наблюдателни системи[редактиране | edit source]

Русия разполага със съвременни системи за широкомащабна отбрана. Приоритет за страната са системите за защита от чужди стратегически оръжия, най-вече ядрените оръжия на други страни.

Отбранителни[редактиране | edit source]

  • А-135 е сложна мрежа от военни съоръжения, включваща радари за ранно предупреждение с обсег до 6000 км, командни постове и ракетни шахти. Тя служи за защита на Москва (т.нар. "Московски ракетен щит") и части от Европейска Русия от чужди ядрени атаки. Системата е активна и в процес на модернизация.
  • Антей 2500 е мобилна система, разработена от зенитно-ракетния комплекс С-300, за защита на различни видове обекти от ядрени или конвенционални атаки с балистични ракети. Антей 2500 е високоиздръжлив комплекс, способен да прихваща разнообразни цели, и може да служи като ракетен щит със среден обсег.
  • С-400 Триумф е модерен зенитно-ракетен комплекс, предназначен да замени С-300. С-400 превъзхожда най-добрата американска система MIM-104 Пейтриът, и може да прихваща и унищожава вражески балистични и крилати ракети, ядрени бойни глави и стелт-самолети.
  • Периметър е система за автоматично нанасяне на ответен удар при регистриране на ядрена атака срещу Русия.
Воронеж-М - с далечен обсег на радарни системи откриване на въздуха.

Наблюдателни[редактиране | edit source]

  • Око е система от космически спътници от първо поколение, които засичат изстрелване на балистични и крилати ракети. Око осигурява пълно и денонощно наблюдение на всички военни обекти на САЩ, и частично наблюдение на военни обекти на други държави.
  • СРПН-2 Прогноз служи като допълнение на системата Око, и освен ракети може да следи движението на самолети, вертолети, бойни кораби и подводници. В момента са постоянно активни само 2 спътника, а други 14 осигуряват частично наблюдение. Системата е в процес на разширяване.
  • Окно е оптико-електронен комплекс за космическо наблюдение на територията на Таджикистан. Окно може да наблюдава космическото пространство най-малко 300 дни в годината, и може да следи обекти, отдалечени на разстояние до 40 000 км от Земята.

В процес на разработка[редактиране | edit source]

  • С-500 Самодържец е подобрен вариант на С-400 Триумф, в процес на разработка. Установката има обсег до 3 500 км.

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Greg Austin & Alexey Muraviev, The Armed Forces of Russia in Asia, Tauris, 2000, p.130
  2. Военен баланс в Азия
  3. IHT.com
  4. Списък с убити и изчезнали войници, МО на Грузия
  5. Лента.ру
  6. IISS Military Balance 2010, p.221
  7. а б Russia's nuclear capabilities, Ейдриън Бломфийлд, Телеграф, 5 юни 2007
  8. [[1] NTI.org]
  9. Russia's Nuclear Policy in the 21st Century Environment - анализ на Дмитри Тренин, IFRI Proliferation Papers n°13, 2005
  10. Russia secretly offered North Korea nuclear technology - Майкъл Хърст, специален кореспондент на Телеграф в Пхенян, 7 септември 2006.

Външни препратки[редактиране | edit source]