Георги Димитров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Георги Димитров.

Георги Димитров
Георги Димитров
Мандат
11 август 1948 – 2 юли 1949
Избран от V конгрес на БКП
Секретар на ЦК на БКП
 - 1947-1948 Никола Павлов
Наследник Вълко Червенков
Мандат
22 ноември 1946 – 2 юли 1949
Избран от 6 Велико Народно събрание
Зам.-министър-председател
 - 1946-1947 Кимон Георгиев
 - 1946-1947 Александър Оббов
 - 1946-1947 Георги Попов
 - 1946-1947 Трайчо Костов
Предшественик Кимон Георгиев
Наследник Васил Коларов
Роден 18 юни 1882
Flag of Bulgaria.svg Ковачевци, България
Починал 2 юли 1949 г. (на 67 г.)
Flag of the Soviet Union.svg Москва, СССР
Съпруг(а) Люба Ивошевич (до 1933 г.)
Роза Юлиевна Флайшман
Деца Митя, Бойко Димитров
Полит. партия БКП (1946-1949)
Професия словослагател • политик
Народен представител в:

VI ВНС   XVI ОНС   XVII ОНС   XVIII ОНС   XIX ОНС   XXVI ОНС   

Портал  Портална икона   Политика

Гео̀рги Димитро̀в Миха̀йлов е български политик, ръководител на Българската комунистическа партия (БКП) и генерален секретар на Коминтерна (1935-1943). Той е 32-рият министър-председател на България в 64-то и 65-то правителство (1946-1949).

Биография[редактиране | edit source]

Произход и рани години[редактиране | edit source]

Родителите на Димитров са Димитър Тренчев от Разлог и Парашкева Досева от с. Баня, Разложко. След Кресненско-Разложкото въстание семействата им се преселват в с. Ковачевци, Пернишко, което е на територията на Царство България. Там двамата сключват брак, от който се раждат 7 деца. Семейството на Димитров е протестантско[1]

Самият Георги Димитров е роден на 30 юни (18 юни стар стил) 1882 г. в с. Ковачевци. 4 години след раждането му семейството му се преселва в София. През 1894 г., още 12-годишен, поради липса на средства прекъсва образованието си и започва работа като словослагател в печатницата на Никола Пиперов. Там се печата органът на Либералната партия на Васил РадославовНародни права“.

Политик в България (1902-1923)[редактиране | edit source]

Георги Димитров и Йосиф Сталин, 1936 г.

През 1902 Георги Димитров става член на БРСДП. След разцеплението на партията на русенския конгрес на 6 юли 1903 г. Димитров се ориентира към тесните социалисти около Димитър Благоев. Той е и активист на Общия работнически синдикален съюз. Димитров ръководи Стачката на пернишките миньори, започнала на 18 юни 1906 г. и продължила 35 дни. Заради тази стачка на 4 юли е арестуван за първи път. През 1906 г. сключва брак със сръбската моделиерка[2] и синдикалистка Люба Ивошевич. Избран е за член на ЦК на БРСДП на мястото на тежко заболелия Гаврил Генов през 1909 г.

Георги Димитров е мобилизиран по време на Междусъюзническата война през 1913 г., но на изборите за 16 Обикновено Народно събрание (24 ноември 1913 г.) е избран за депутат. Така вместо на фронта, попада в парламента и на 31 г. става най-младия народен представител в Царството. През този период приема вижданията и постановката на Димитър Благоев по националния въпрос и се оформя като привърженик на идеята за Балканска федерация. На XXII конгрес на БРСДП (т.с.), който става първи конгрес на БКП (т.с.), не подкрепя националното обединение на българския народ, а издига тезата за създаване на Балканска федеративна съветска социалистическа република, включваща в състава си и Македония[3].

На парламентарните банки е без прекъсване 10 години - до 1923 г. Като народен представител избягва мобилизацията по време на Първата световна война. Депутатският имунитет му позволява достъп до войниците на Солунския фронт, където води активна антивоенна агитация според постановките на БРСДП (т.с.), за което е осъден на строг тъмничен затвор и лежи 4 месеца в Софийския централен затвор, от 29 август до 16 декември 1918 г.

Участва в партийния конгрес на 28 май 1919 г., когато БРСДП (т.с) се преименува на БКП (т.с.) и минава на Коминтерновски позиции. През декември същата година е сред организаторите на Транспортната стачка. Сред организаторите е също и на съпроводилата я всеобща политическа стачка (29 декември 1919 - 3 януари 1920).

Включва се в дейността на Коминтерна и свързани с него организации и подкрепя болшевизацията на БКП. По онова време Георги Димитров пространно защитава идеята за 4 български съветски републики (България, Добруджа, Тракия и Македония в рамките на Балканската Федерация) в реч пред комунисти-емигранти през февруари 1923 г., като поставя искането за независимост на национално-освободителните движения на македонските, добруджанските и тракийските българи от “българската буржоазия”[4].

Заедно с Васил Коларов оглавява инспирираното от Коминтерна Септемврийско въстание през 1923 г. Действа с щаба на въстанието в Северозападна България. След неговия разгром бяга в Югославия, а оттам – в Австрия. В България е осъден задочно на смърт.

Деец на Коминтерна (1923-1946)[редактиране | edit source]

Централна Европа[редактиране | edit source]

Паметникът на Георги Димитров в Москва

В Австрия Димитров става активист на Комунистическия интернационал (Коминтерна), като извършва "конспиративна дейност" в Швейцария и Германия. Живее периодично в СССР под различни псевдоними. Достига до длъжността ръководител на Западноевропейското бюро на Коминтерна през периода 1929-1933 г. Най-късно от 1927 г. сътрудничи на съветските тайни служби (ГПУ), включително като офицер за свръзка с Вътрешната македонска революционна организация (обединена)[5].

Лайпцигски процес[редактиране | edit source]

На 9 март 1933 г., заедно с 2 български и няколко други комунисти, Георги Димитров е обвинен в организирането на подпалването на Райхстага, за което днес се смята, че е извършено от психически неустойчивия Маринус ван дер Любе. Димитров води сам своята защита на организирания от нацистите процес в Лайпциг. Майката на Димитров заминава за Франция, където на митинги и събрания се обявява за освобождаването на сина ѝ. В Лондон от леви адвокати, журналисти и дейци на Германската комунистическа партия е организиран контрапроцес, който доказва убедително провокацията срещу комунистите. В своята защитна реч Димитров защитава българския народ от грубите нападки на медиите. Той подчертава неговите исторически заслуги пред човечеството и гордостта си, че е българин. Словесните му сблъсъци с нацисткия водач и министър Херман Гьоринг и защитната му пледоария спечелват на Димитров място в комунистическия пантеон. Този процес е последният в Германия, съставен от независими съдии от "стария" съд Райхсгерихт. Димитров, Танев и Попов са осъдени на по 9 мес. затвор заради това, че пребивават незаконно в Германия с фалшиви паспорти с цел конспирация, но са оправдани по обвиненията в палеж и опит за сваляне на правителството.

Съветски съюз (СССР)[редактиране | edit source]

След излежаване на присъдите си тримата получават съветско гражданство и заминават за Съветския съюз, където остават до края на Втората световна война. Танев и Попов по-късно са репресирани от режима на Сталин и са изпратени в концлагери. Танев умира в съветски концлагер, а Попов след 17 години в лагерите на ГУЛАГ се завръща болен в България и написва спомените си, които са изнесени тайно и отпечатани в Париж през 1984 г.

След процеса Димитров се превръща в основна фигура на международното комунистическо движение. Заема мястото на Васил Коларов като ръководител на Коминтерна (1935-1943) и на БРП (к). Оглавява новосъздадената българска коалиция Отечествен фронт през 1942 г. След разпускането на Коминтерна през 1943 г. ръководи Международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики). Той е депутат във Върховния съвет (парламента) на СССР (1937-1945).

След смъртта на Люба Ивошевич - самоубила се, скачайки от висока сграда в Москва през 1933 г.[6], Сталин му намира втора съпруга - чехословашката еврейка Роза Юлиевна (Роза Флайшман), която е предана комунистка. Единственото им дете Митя се ражда през 1936 г., но едва 7-годишно умира от дифтерит.

Политик в България (1946-1949)[редактиране | edit source]

Пощенска марка с лика на Георги Димитров

След преврата на 9 септември 1944 г. Димитров остава в СССР, откъдето оказва влияние върху провежданата в страната политика от страна на БРП (к). Завръща се в България, след като страната е обявена за "народна република" на референдум от 15 септември 1946 г. Непосредствено след завръщането си претърпява поражение в парламентарните избори срещу Атанас Москов - кандидат от Българската работническа социалдемократическа партия. Избран е за министър-председател през ноември 1946 г. Оглавява БРП (к), която през декември 1948 г. се преименува на БКП.

Като министър-председател на страната води политика на преход към модела на народна република - тоталитарна държава с държавно управление, доминирано от комунистите. Води курс на тясно сближение с Югославия и провеждане на поетапна македонизация на населението в Благоевградско с оглед присъединяването на района към новосформираната югославска македонска република. Балканската политика на Георги Димитров е подчинена на предлагания тогава от него Южнославянски съюз[7] въз основа на концепцията за Балканска федерация, прокламирана от Коминтерна преди войната. След войната обаче тази концепция вече не е актуална, тъй като засяга новите стратегическите планове на СССР в района. Това води през 1948 г. до разрив между Тито и Сталин, а Димитров е подложен на унищожителна критика от страна на КПСС и се примирява със статуквото.

Култът към личността, характерен за тоталитарните държави, започва да се развива още при неговото управление. Така например на него приживе е наречен (още със създаването му) новият град Димитровград. За целта на 2 септември 1947 г. Министерският съвет, чийто председател е самият Димитров, издава Постановление № 3, което гласи: „Селата Раковски и Марийно, Хасковска околия и Черноконево, Чирпанска околия, се обединяват в едно селище, което се провъзгласява за град под името Димитровград“.

Смърт и погребение[редактиране | edit source]

Георги Димитров умира на 2 юли 1949 г. в санаториума „Барвиха“ край Москва, където е лекуван 4 месеца. Видни съветски медици поставят диагнозата “сърдечна недостатъчност II степен, чернодробна цироза, диабет, хроничен простатит“. Въпреки официалното медицинско заключение съществува хипотеза за политическо убийство на Димитров по указания на Сталин[8][7].

На 3 юли 1949 г. Министерският съвет взима решение тялото на Георги Димитров да бъде балсамирано и поставено в мавзолей. Тялото му е балсамирано в Москва и превозено с влак до София, където е изложено в специално построения Мавзолей на Георги Димитров, завършен за рекордния срок от 6 дни на 10 юли 1949 г. Комунистическата власт в Народна република България го обявява за "вожд и учител на българския народ" и отбелязва погребението му с величествена церемония. Група неудобни за властта лица са въдворени в лагери. Това попълнение лагеристи остава в историята като „Димитровско“.

Мавзолеят се превръща в място за поклонение, включен е в държавния протокол за полагане на венци от чуждестранни делегации, но само от комунистически страни и от държави от Третия свят. На 18 юли 1990 г. тялото на Георги Димитров е извадено от мавзолея и е препогребано в католическата част на Централните софийски гробища[6]. Мавзолеят е разрушен в периода от 21 до 27 август 1999 г.

Родната къща на Димитров в Ковачевци е превърната в музей, а в центъра на селото е изграде дом-паметник „Георги Димитров“.

Семейство[редактиране | edit source]

Братя:

  • Никола Димитров - роден през 1887 г. Заточен е в Сибир през 1910 г., където загива през 1916 г.
  • Тодор Димитров - роден през 1889 г. Убит в Дирекцията на полицията по време на априлските събития от 1925 г.
  • Костадин Димитров - роден през 1892 г. Загива в Балканската война на 4 ноември 1912 г.

Сестра:

Георги Димитров е женен за сръбската модистка Люба Ивошевич, починала в Москва на 27 май 1933 г. От втория си брак с Роза Юлиевна Флайшман има син Митя, който умира от дифтерит през 1943 г. След завръщането си в България Димитров осиновява бъдещия политик Бойко Димитров, син на убитите (1941-1944) комунисти Коста Златарев и Мара Денчева.

Памет[редактиране | edit source]

В чест на Георги Димитров са наречени 6 населени места:

Освен това на негово име са наречени:

Монографии[редактиране | edit source]

  • Tobias, F. The Reichstag Fire, Ню Йорк, 1964.
  • Семков, М. Моабит 8085. Димитров пред имперския съд. С., 1972.
  • Momsen, H. The Reichstag Fire and Its Political Consequences, New York, 1972.
  • Ташев, Т. Министрите на България 1879-1999. С., 1999.
  • Димитров, Г. Дневник. Март 1933 – февруари 1949. С., 2003.
  • Седемнадесет мига с подвига и безсмъртието. Стенограмата на Лайпциг. Съст. Л. Такев. С., 2003.
  • Петров, Н. Загадката около смъртта на Георги Димитров. Пловдив, 2003.
  • Веков, А., Д. Гачев. Тайните на Коминтерна. Разсекретените архиви. С., 2007.
  • Кръстев, Ф. Генералният секретар на Коминтерна. Автентичният Димитров след 125 години. С., 2007.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Блудният син, който никога не се завърна. // .mediapool.bg, статията е публикувана в сп. ”Вагабонт”, 2007. Посетен на 27 октомври 2012.
  2. Костенцева, Райна. Моят роден град София в края на XIX - началото на XX век и след това. София, Рива, 2008. ISBN 978-954-320-206-5. с. 33.
  3. БКП и националният въпрос 1912-1924 г.
  4. Георги Димитров "Съчинения" т. VII, С. 1954 г. с.369.
  5. Димитров, Димитър. Георги Димитров - съветски агент?. // BBC, 2005. Посетен на 24 април 2008.
  6. а б Любовни писма разкриват нежната страна на Георги Димитров. // bTV, 2011. Посетен на 18 март 2011.
  7. а б КГБ призна: Сталин убил Георги Димитров
  8. Български хроники – IV том, Автор Стефан Цанев, Издател ТРУД, ISBN 9545289449, стр. 225-226