Георги Караславов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Георги Караславов
български писател и учен
Георги Караславов 
Роден: 12 януари 1904
село Дебър, България
Починал: 26 януари 1980
София, България
Народен представител в:

I НС   [1]

Акад. Георги Славов Караславов е български писател, белетрист и драматург.

Започва да публикува през 1920-те год. Първата му книга е „Уличници“ (1926), която пресъздава живота на децата от бедните градски покрайнини. Има обемно и жанрово богато творчество, сред което особено много изпъкват романите „Снаха“ и „Татул“.

Главен секретар и председател на Съюза на българските писатели (1958-1962), избран за академик (1961).

Негов син е Слав Г. Караславов - писател и сценарист.

За българската общественост е известен писател – белетрист и драматург. През 1961 г. Караславов става академик, а през 1963 г. народен деятел на културата. Два пъти е удостоен за Герой на социалистическия труд (1959 и 1964) и Герой на България през 1974г. Орден „Г. Димитров" (1959, 1964, 1974) и Димитровска награда (1950, 1959).

Народен представител от I-то до VII-то Народно събрание от Пловдив и област. Заместник-председател на Президиума и член на Президиума на Народното събрание (1950—1962). Директор е на Народния театър “Иван Вазов” в София (1947—1949), главен редактор (1952—1958) на сп. „Септември", главен секретар и председател на Съюза на българските писатели (1958—1962).

От 1958 г. е член на ЦК на БКП, а член на БКМС от 1922 и на БКП — от 1924. Участва в Септемврийското въстание 1923 г. Завършва педагогическото училище в Казанлък (1924). През 1924—1925 учителства в родното си село, но за комунистическата си дейност е уволнен. През 1925—1928 следва агрономство в Софийския университет - за организиране на студентска стачка е изключен. Продължава образованието си в Прага (1929—1930), същевременно работи като строителен работник в предградието Споржилов. Завършва агрономство в Софийския университет (1930).

Започва да публикува през 1919 в сп. „К'во-да е". Работи в редакцията на вестник „Ведрина" (1926 — 1927) на Антон Страшимиров. Участва в редактирането на вестниците „Поглед" (1930—1934), „Ехо" (1930—1934), „Жупел" (1931—1934), „Фронт на трудовоборческите писатели в България". Някои от произведенията му са конфискувани от полицията — сборниците разкази „Изчадия адови” (1932), „На два фронта" (1934); повестта „Селкор" - 1933г. За нея Караславов е осъден и затворен в Софийския централен затвор.

Участник е като доброволец във Втората световна война.

Главни герои в ранната проза на Караславов са бедните градски деца — сборник разкази „Улнчници" (1926). В сборник разкази „Кавалът плаче" (1927) е отразена народната трагедия през септември 1923 г., а романът „Споржилов" (1931) разкрива живота на строителните работници в Прага.

В социално-битовите романи „Татул” (1938) и „Снаха” (1942) авторът следва реалистичната традиция на българската белетристика, с дълбоко психологическо проникновение изобразява разрушителната частнособственическа страст и трагизма в селския живот, но разкрива социалните и политически процеси в българското село, вътрешният драматизъм на героите е дискретно отражение на драматични социални конфликти. Романът „Снаха" излязъл 1942 г. е окачествен за най-висока точка в развитието на българската прогресивна проза преди 9 септември 1944 и получава „Лаврова клонка“ от цар Борис III за култура. Писателят постига сурова пластичност при изобразяване на битово-предметния свят и психологическа дълбочина при разкриване на човешката драма — характерни черти и на по-нататъшното му творчество. Караславов е написал сборниците „Свърши се нашата" (1946), „Нови пътища" (1959); повестите „Танго" (1946), „Бащин грях" (1961) и най-крупната си творба — епопеята „Обикновени хора" от шест части (1952—1975). Тя е панорама на живота на българите от I-та Световна война (1914) до 60-те години на ХХ век. Селският и родовият бит е показан в цялото си богатство, но в епопеята доминира повествованието за социалните и политически тежнения на обикновените хора и за борбите и жертвите му по тоя път. Събитията са максимално концентрирани в едно средно, типично българско село, първообраз на което е родното място на писателя. Типизацията е реалистична, без художествени преувеличения. Единствено в багрите и някои езикови обрати се усещат особеностите на тракийския юг.

Значително място в новата българска драматургия заемат пиесите на Караславов — „Габерови" (1955), „Камък в блатото" (1959), „Глас народен" (1962), „Майка на всички" (1973) и др. Караславов е автор и на мемоари („Срещи и разговори с Никола Вапцаров", 1961; „Близки и познати", 1968; „Книга за Смирненски и Вапцаров", 1971; „Срещи и разговори с Георги Димитров", 1971), на много книги за деца и юноши (най-популярна е повестта „Ленко", 1957), на пътеписи, фейлетони, репортажи, литературно-критически очерци, статии и др.

С цялостното си литературно дело Караславов остава като един от големите творци в българската социално-реалистична литература. Произведенията му са преведени и издадени на много езици в чужбина - издадени са повече от 100 негови книги. Романите „Снаха“, „Татул“, „Селкор“ и „Танго“ са екранизирани.

Окачествен е заслужено приживе за теоретик на българската съвременна култура, както и ревностен радетел за съхраняване културната памет, творчество и личности – Иван Вазов, Елин Пелин, М. Арнаудов, Г. Константинов, Д. Талев, Н.Хайтов и др. Допринася през 1956 г. Стария град да бъде обявен за архитектурно-исторически резерват и съхраняване на възрожденския дух и хилядолетната му история. В старите възрожденски къщи са събрани творбите на големите пловдивски художници – негови връстници и приятели като Зл.Бояджиев, Ц.Лавренов, Борис Ангелушев, Георги Божилов-Слона и др.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Протокол № 53 от 22 ноември 1949 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП (с гриф Секретно), стр. 12

Външни препратки[редактиране | edit source]