Георги Раковски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Георги Стойков Раковски
Georgi-Rakovski.jpg
български революционер, публицист и възрожденец
Роден 2 април 1821 г.(1821-04-02)
Котел, Османска империя
Починал 9 октомври 1867 г. (на 46 г.)
Букурещ, Румъния
Георги Стойков Раковски в Общомедия

Георги Стойков Раковски (по рождение Съби Стойков Попович, известен и като Георги Сава Раковски) е български революционер и възрожденец. Раковски е основоположник на организираната националнореволюционна борба за освобождаването на България, революционен демократ, публицист, журналист, историк и етнограф.

Биография[редактиране | edit source]

Семейство и образование[редактиране | edit source]

Рожденото име на Георги Стойков Раковски е Съби Стойков Попович. По-късно се преименува на Сава Стойков Попович, но е известен и като Георги Сава Раковски. Той е роден в подбалканския възрожденски град Котел в семейството на сравнително заможния търговец и занаятчия Стойко Попович и Руска Мамарчeва. Дядо му Съби Попович е известен търговец на кожи и поддържа оживени връзки с румънските градове. Чорбаджи Стойко Попович е авторитетен терзия, водач на местните еснафи. Той е родом от сливенското село Раково, откъдето идва и приемното фамилното име Раковски. Майката на Раковски, Руска, е сестра на Георги Мамарчев, един от организаторите на Велчовата завера през 1835 г. в Търново, капитан от руската армия, който през юли 1829 година освобождава по време на Руско-турската война (1828-1829) Котел и Сливен. Това подтиква Съби да смени малкото си име на Георги, в чест на вуйчо си.

В периода 1828-1834 година Георги Раковски учи в килийното училище в родния си град, където освен български изучава и гръцки език. През 1834 година постъпва в училището в Карлово, където учител му е Райно Попович. Раковски напуска Карлово през 1836 година заради върлуваща по това време чумна епидемия там.

В края на 1837 година заедно с баща си заминава за Цариград, където продължава образованието си в елитното гръцко училище в Куручушме.[1] Там Раковски изучава философия, красноречие, богословие, математика, латински език, физика, химия, френски, персийски, арабски и други предмети. По време на престоя си в Цариград, Раковски става съучредител на „Македонското дружество“, което има за цел освобождението на българите от турска власт. Под влияние най-вече на Неофит Бозвели, но също така на Иларион Макариополски и Сава Доброплодни, Раковски се включва в борбата за църковна независимост.[2]

Начало на революционната дейност[редактиране | edit source]

През лятото на 1841 година Раковски напуска Цариград и заминава за Браила, където се готви за бунт. Там, с помощта на приятели от Котел, Раковски става учител по гръцки и френски език. Още с пристигането си в града Раковски успява да си издейства гръцки паспорт от гръцкия консул в града и се подвизава под името Георги Македон. За участието му в Браилския бунт от февруари 1842 година е осъден на смърт от местните власти, но като гръцки поданик е предаден на гръцките власти за изпълнение на присъдата. Подпомогнат от гръцкия посланик в Цариград Маврокордатос, Раковски успява да избяга и се установява в Марсилия, където прекарва година и половина[2]. Установява контакт с учещите в Атина българи и създава Македонско общество и Славяно-българско ученолюбиво дружество.

След завръщането си в Котел заедно с баща си Раковски участва в борбата на местните еснафи против чорбаджиите. Наклеветени пред османските власти като бунтовници, те са арестувани, осъдени на 7 години затвор и откарани в Цариград за излежаване на присъдата. В затвора Раковски престоява от 1845 до 1848 година.

Излизайки на свобода, той отново продължава своята революционна дейност. През 1851-1854 година пише няколко текста, запазени до днес в ръкопис са: „Три съня“, „Неповинен българин“ и „Дневник на четата“. След избухването на Кримската война (1853) Раковски заедно с група българи създава в Свищов Тайното общество, което има за задача да събира пари за освобождението и сведения за османските войски и да ги предава на руското военно командване. Новосъздаденото Тайно общество приема като знаме на бъдещата българска република трибагреника — бяло, зелено и червено. За осъществяването на тази задача Раковски и неговите другари постъпват като преводачи в турската армия. Тяхната дейност обаче е разкрита и той отново е арестуван. При отвеждането му в Цариград обаче успява да избяга. Членовете на Тайното общество продължават да събират средства, като под формата на дарения за читалище внасят 20 процента, а 80% отиват за въоръжение. По онова време Свищов има статут на свободна област въз основа на договора от Sistova (новото име на града, преди това наричан Zigit), сключен на 4 август 1791 г. между Австрия и Турция, в който град е можело да се разпорежда само валиде ханъм - майката на султана.

През юни 1854 година Раковски организира чета от дванадесет души и броди с нея из Източна Стара планина. Тогава прави опит да се свърже и с руските войски, които по това време са преминали на юг от река Дунав. През есента, руската армия се изтегля отвъд Дунава и Раковски разпуска четата си. Известно време се укрива в Котел, където написва преживяното от него в цариградския затвор. По това време написва и първата редакция на поемата си „Горски пътник“.

Раковски в Сръбско[редактиране | edit source]

В края на 1855 година Георги Раковски се установява в Букурещ, където завършва втората редакция на поемата „Горски пътник“, но още на следващата година се премества в Нови Сад, Австро-Унгария, където издава „Предвестник горскаго пътника“. Тук той започва и редактирането на вестник „Българска дневница". Издава и пробния брой на вестник „Дунавски лебед". През 1857 година Раковски започва печатането на поемата „Горски пътник“. През същата година по настояване на османските власти той е изгонен от Нови Сад и се прехвърля отново във Влашко. Живее известно време в Галац и Яш, където участва в подготовката за създаване на Болградската гимназия,[3] носеща днес неговото име.

На 7 март 1858 година Раковски преминава от Молдова в Руската империя, тъй като османското правителство оказва силен натиск за екстрадирането му върху молдовския княз Никола Богориди, представител на видния котелски род Богориди. След кратък престой в Кишинев, в края на март той пристига в Одеса, където е приет в дома на видния български търговец Никола Тошков. Със съдействието на Николай Палаузов е назначен за надзирател на българските ученици в Одеската семинария, но радикалните му възгледи предизвикват недоволство и по настояване на Стефан Тошкович е уволнен.[4]

Със съдействието на Одеското българско настоятелство Раковски прави неуспешни опити да започне издаването на български вестник в Одеса, а през 1859 година публикува етнографската книга „Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари чьрти нашего бытиа, языка, народопоколениа, стараго ни правлениа, славнаго ни прошествиа и проч.“, която посвещава на Никола Тошков.[5]

Книгата "Горски пътник", 1857. Експонат на НИМ

През есента на 1860 г. Раковски се премества в столицата на Сръбското Княжество - Белград, където продължава своите исторически изследвания. Тук започва и издаването на вестник „Дунавски лебед", в който засягат теми от политическо, просветно и стопанско естество, но и такива, свързани с църковно-националната борба, единството на българския народ и др.

По това време започва последното значително преселване на българи в Украйна, инициирано от руските дипломатически представителства и засегнало главно Видинско, Белоградчишко и Ломско.[6] Раковски започва енергична кампания срещу обезбългаряването на региона и през 1861 година издава брошурата „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, в която остро критикува руската политика.[7] Освен това той води оживена кореспонденция по въпроса с общественици, като Пандели Кисимов и Кръстьо Пишурка, и публикува в своя вестник „Дунавски лебед“ десетки статии срещу преселването, както и кореспонденции за тежките условия, при които са поставени преселниците в Руската империя.[8] В резултат и на кампанията на Раковски бежанската вълна бързо затихва, в Ломско руски агенти са прогонвани от българските села а във Видин тълпи от селяни обсаждат руското консулство, настоявайки да получат обратно паспортите си.[8]

През 1861 година Раковски изготвя „План за освобождението на България" и „Статут за едно Привременно българско началство в Белград". Тези две съчинения бележат нов етап на идейното развитие на Раковски. В тях той за пръв път излиза с идеята за създаване на „ръководен център на борбата", както и организирането на територията на Сръбското Княжество на една армия, която да премине в България и да вдигне на въстание българското население. За ръководство на въстанието Раковски предвижда едно Привременно българско правителство, което е създадено през юни 1862 година в Белград под негово председателство.

Брой I на „Дунавски лебед

На него се възлагало управлението на всички дела, отнасящи се до „всеобщото българско въстание". В духа на тези разбирания Раковски се заема и с организирането на революционната армия и такава е създадена през 1862 година в лицето на Първата българска легия в Белград. През юни 1862 година Легията участва в боевете с турския гарнизон на белградската крепост Калемегдан. Нейното разтурване (след нормализиране на отношенията между Сърбия и Османската империя) показа слабата страна в плана на Раковски. Поставянето на ръководния център вън от пределите на страната, както и изграждането на революционна армия на чужда територия поставяли националнореволюционното движение в зависимост от политиката и целта на други държави. В същото време напрегнатите отношения между Османската империя и балканските държави давали основание на Раковски да вярва, че е възможно изграждането на един балкански съюз, в който да бъде отредено място и на българския народ.

Последни години[редактиране | edit source]

Брой Х (последен) на „Бъдущност“

През пролетта на 1863 година, със съгласието на сръбското правителство, Раковски предприема разговори в тази насока в Атина и Цетина с видни обществени и политически дейци. След неуспеха на мисията си в края на 1863 година Раковски се установява отново в Букурещ, където се надява да намери по-добри условия за осъществяването на своите идеи. Там от март 1864 г. започва издаването на вестник „Бъдущност“. След спирането на вестника на 19 юли 1864 година Раковски издава на български и румънски език и единствения брой на вестник „Бранител“ с цел създаване на българско-румънски съюз. Същевременно успява да довърши и през 1865 година да издаде подготвеното още в Одеса списание „Българска старина“.

В края на 1866 година Раковски образува „Върховно народно българско гражданско началство“ в лицето на Тайния централен български комитет (ТЦБК).[9] Според Христо Македонски ТЦБК е създаден без знанието и одобрението на Раковски.[10] Ръководството на новата организация се състои от седмина членове: председател, подпредседател и още петима членове. Неговата задача е да координира, организира и да изпраща чети в поробената България, като по такъв начин да бъде сложен край на безразборното прехвърляне на такива чети в българските земи.

През 1866 година Раковски отново посещава Руската империя, прекарва известно време в Кишинев, Киприяновския манастир и Одеса и преминава през българските колонии в Южна Бесарабия. Целта му е да събере пари за организиране на въоръжени чети, както и да подготви участието в тях на бесарабски българи. Той не постига голям успех с намирането на пари, заради натиска на руската полиция върху българската общност в Одеса.[11]

На 1 януари 1867 година новата организация издава „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“, в който са записвани организационния принцип на изграждането на четите и правата и задълженията на самите четници. Раковски твърдо вярва, че със създаването на добре организирани чети ще може да се вдигне народа на борба и ще се постигне освобождението му.

Черногорският войвода Джуро Матанович и Георги Раковски, около 1861 г., Сърбия

През пролетта на 1867 година са прехвърлени четите на Панайот Хитов и на Филип Тотю. На 9 октомври същата година Раковски почива от туберкулоза.

Значение[редактиране | edit source]

Паметник на Георги Раковски в Котел
Мемориал на Раковски и Левски в Белград
Пантеон на Георги Раковски в Котел

Георги Раковски е първият идеолог и организатор на националноосвободителното движение в България и е негов ръководител през първите десет години.[12] Като идеен вдъхновител на четническото движение, той не само поставя началото на организираното националнореволюционно движение, но го издига на нов, още по-висок организационен етап. Неговият богат опит и теоретична дейност са използвани от следващата генерация български революционери в лицето на Васил Левски и водачите на Априлското въстание от 1876 година. Следи в духовния живот на българския народ оставя и неговата писателска, журналистическа и публицистична дейност. Целият му живот е посветен на делото за освобождение на България от османско иго.

Раковски и Левски са две части на една идея — национално-освободителната. Васил Левски е най-успешният и последователен ученик на Раковски, който доразвива идеите му. Раковски проумява, че е нужно народът да се организира в един бунт, в който четите да играят огромна роля — не на кърджалии, и хайдуци, а на на народни защитници. С тази цел той написва "Горски пътник", както и "Привременният закон за горските чети", който трябва да послужи като устав на новото българско правителство. Пак той сформира Двете легии. Именно в тези две легии трупа своя боен опит Васил Левски. Тук той става знаменосец на Раковски и се сдобива със своя прякор — Левски — даден му именно от Раковски, за неговото мъжество и решителност. Пак по време на участието си в двете Легии ( Първата и Втората) Дяконът вижда че народът не е подготвен да въстане и трябва убеждение по места. За тази цел Апостолът се свързва най-напред с друг ученик на Раковски — Иван Касабов, но тъй като той поддържа теза за автономия на България пътищата им се разделят. Постепенно Левски взима идеята на Раковски за "привременното правитество" и я доразвива, но той отбелязва, че това "привременно правителство" трябва да стъпи върху едни тайни комитети, които да работят вътре в страната и закълнат хората — а не да се чака помощ отвън. В това е голямото осъзнаване, до което достига Левски, като продължител, на делото на Георги Раковски. В последните си мигове 1867 година Раковски има оживена кореспонденция с Левски по този въпрос. той се радва, че ученикът му е достигнал до същите изводи до които е достигна и самият той "и дори го е задминал" и иска да го подпомогне, но вече е изтощен от непрестанното киснене по затворите и тичане в опити за бунт и църковни борби. Умората взема своя връх и той се разболява тежко ( скоро след това умира). Г. С. Раковски обаче може да е спокоен — делото на живота му е продължено от неговия достоен наследник.

Съчинения[редактиране | edit source]

„Българските хайдути“

Източници[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  1. Crampton, R. J. (1997): A Concise History of Bulgaria. Cambridge University Press, ISBN 052156719X, стр. 77
  2. а б Трайков, Веселин. Георги Стойков Раковски. София, Издателство на БАН, 1974. с. 44-68.
  3. Дойнов 2005, с. 251.
  4. Дойнов 2005, с. 251-252.
  5. Дойнов 2005, с. 252-253.
  6. Дойнов 2005, с. 137-148.
  7. Дойнов 2005, с. 151-153.
  8. а б Дойнов 2005, с. 154-155.
  9. R. J. Crampton: A concise history of Bulgaria, Cambridge University Press, 2005, стр. 76
  10. Записки на Христо Н. Македонски (1852-1877)
  11. Дойнов 2005, с. 253.
  12. Биография на Раковски във Виртуалната библиотека „Словото“
  13. Една забранявана и малко известна книжка на Георги Раковски за руската антибългарска политика. // Видин-онлайн. Посетен на 2014-09-02.
Цитирани източници
  • Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751-1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0.

Външни препратки[редактиране | edit source]