Георги Сурсувул

Георги Сурсувул
български болярин
Роден	IX век
Починал	X век

Георги Сурсувул (George Sursuvul, Sursubul) е български болярин при управлението на цар Симеон I Велики, пръв пълководец, върховен главнокомандващ в българската войска и един от първите държавни дипломати при Петър I. Негова сестра е съпругата във втория брак на цар Симеон Велики и майка на цар Петър, Иван и Вениамин - Боян Мага. В последните години от царуването си Симеон го определя за съуправител и наставник на младия цар Петър I, с когото повеждат военен поход и сключват мирния договор с Византия за „Дълбок мир“, по който цар Петър е признат от Константинопол за император, жени се за дъщерята на василевса Ирина Лакапина, а Българската Патриаршия е канонично призната.

Настойничество на цар Петър

Георги Сурсувул е определен лично от цар Симеон в предсмъртния му час (27 май 927 г.) за настой­ник и съуправител на младия Петър по ред причини. Новият владетел не е малолетен (той е на повече от двадесет години тогава), но му липсва нужният опит, за да се справи сам със сложните проблеми на обширната си държава. Войната с Византия, водена, макар и с малки прекъсвания, вече 15 години, изглеждала дале­че от своя край поради амбициите на Симеон, които били споделяни и от по-голямата част от българската аристокрация. Немного преди смъртта си, Симеон влязъл в непримирим конфликт с първородния си син Михаил. Престолонаследникът бил лишен от правата си върху престола и насилствено подстриган за монах. В този смисъл Петър още повече се нуждаел от настойник, тъй като не бил обучаван да ръководи държавата. Така че твърдението, че Симеон Велики съзнавал големите недоста­тъци на своя втори син и поради това го поверил на Георги Сурсувул, е лишено от сериозни доказателс­тва. То се основава единствено на формирало­то се отрицателно отношение към този български владетел, което не е съвсем оправдано.

Външна политика

Договорът от 927 г.

На първо време Георги Сурсувул и Петър продължили да следват непримиримия към империята Симеонов курс. Това обаче не било лесно, а вече било и недостатъчно разумно. Не би било пресилено да се каже, че в последните си години и самият Симеон бил загубил ясна перспектива за хода на дълголетния конфликт – както личи от сре­щата му с император Роман Лакапин през септември 924 г., сам опипвал почвата за сключване на изгоден мирен договор. Към това се прибавили и нови проблеми. Наред с умора­та от войната, страната изпитвала сериозни стопански трудности. Както и да преценяваме Симеоновите войни, въпреки малките човешки загуби при тях след 917 г., все пак през голяма част от годината, значими маси от мъжкото населе­ние на страната напускали селскостопанските си работи. Издръжката на силна армия изиск­вала значителни средства и материални разхо­ди. При това 927 г. била извънредно тежка – голяма суша и нашествие на скакалци, които унищожили и без това лошата реколта. Гладът станал често срещано явление в много региони. Външнополитическите проблеми от края на Симеоновото царуване очертали една зараждаща се коалиция от околни народи срещу България – ромеи, хърва­ти, унгарци. Също и сърби, които рано или късно щели да въстанат срещу наложената в 924 г. българска власт. Всичко из­броено давало достатъчно основание да се започне работа по сключването на изгоден мир с Византия.

Хронистите съобщават, че Георги Сурсувул и Петър сви­кали дворцово съвещание, на което била обсъ­дена външната политика и по-конкретно проб­лемът с Византия. В него явно участвали тези високопоставени лица, които виждаме и по-късно като активни участници в политическите дела – Стефан (най-близък роднина, може би братовчед на царя), калутаркан Симеон (зет на Симеон, женен за сестра на Петър), магот Крон (висш военачалник), миникът (началник на кон­ницата), положително и ичиргу боилът Мостич, а навярно и редица други. В българската историография е спорно дали военната акция в Източна Тракия по това време е предварително уговорена демонстрация на сила, имаща за цел да удовлетвори очакванията на най-твърдите привърженици на Симеоновата политика сред болярството или Петър наистина е имал за цел превземането на отделни крепости в района.

Военните действия започнали през лятото на същата 927 г. и, както отбелязва един византийски хронист: "...Петър, използвайки още по-жестоко (от баща си) обстоятелствата, срина до основи завзетите от баща му тракийски градове...“ Каквито и да са причините за тази кампания, последващият развой на събитията е добре известен – започнали преговори за мир.

Пристрастните към своята страна византийски хро­нисти твърдят, че инициативата за мирни преговори била на българите, тъй като царят и неговият кавхан уж се били уплашили от вестта за предстоящ поход на Роман Лакапин.

В Константинопол се явил монахът арменец Калокир. Трудно може да се приеме, че той е бил действителен български пратеник. По-вероятно е да е бил приближен на императора, използван за размяна на съобщения с българския цар. Калокир тръгнал обратно към Месемврия (Несебър) със специален кораб, придружен от още двама пра­теници, които имали нови пълномощия. След този нов контакт, Георги Сурсувул и Петър, вече наистина изпратили със задача да проведе предварител­ни преговори споменатия Стефан, който тръг­нал по суша към Константинопол заедно с хо­рата на императора. Това показва, че в Месем­врия между двете страни било сключено някакво временно при­мирие.

През септември към Стефан се присъедини­ли другите членове на официалната българска деле­гация, ръководена от самия Сурсувул, за­едно с калутаркан Симеон (същият бил и сампсис, т.е. началник или секретар на владетелс­ката канцелария), с магот Крон и с неизвестния по име миник. Те преговаряли с Роман Лакапин и избрали Мария (Мария-Ирина), дъщеря на не­говия син и съимператор Христофор Лакапин, за бъдеща съпруга на царя. Мирният договор от българска стра­на бил подписан от Георги Сурсувул, а един византийски магистър бил изпратен да доведе цар Петър в Константинопол за предстоящото бракосъчетание. Царят бил посрещнат с почит от Роман Лакапин, а на 8 октомври станала сватбата му с принцеса Мария Лакапина, която нарекли „Ирина“ („Мир“) в чест на мирния дого­вор. Младоженците били венчани от самия патриарх, а Сурсувул бил техен кум. По време на бляскавото и пищно угощение българите направили един реверанс към Лакапин и фамилията му, като поискали царският тъст Христофор да бъде изведен на второ място във византийската йерархия. Това било сторено в ущърб на законния ромейски василевс Константин VII Багренородни (913 – 959), когото регент-императорът Лакапин се стремял окончателно да отстрани в полза на синовете си. Но по този начин българите косвено издигали и престижа на своя владетел, който не можел да има за тъст един третостепенен политик, макар и с императорска титла.

След церемониите и празненствата Петър, новата царица и всички останали, се завьрнали в Преслав. Мария-Ирина заминала за България с „разновидни богатства“ и своя византийска свита.

Последици от мирния договор

Много е писаното за този мирен договор и последиците му. Твърди се, че Георги Сурсувул отстъпил значителни земи (до някогашната граница от 896 и 904 г.), че царицата и свитата ѝ били буквално византийска агентура в Преслав и т.н. Тези упреци имат само някои частични основания, Византия навярно имала достатъчно канали за информация какво става в България (както и българите за онова в императорския дворец), за да се налага самата царица да се занимава с шпионаж. Що се отнася до държав­ите граници, то те наистина отстъпили на север, поне в Тракия, но и това не било някаква особена отстъпка, а по-скоро нормализиране а нещата. Както личи от изворите, тези земи били под режим на военна окупация, без възможности да бъдат трайно задържани и усвоени. За сметка на всичко това бил сключен т.нар. „дълбок мир“ (традиционно за срок от 30 години), българският владетел бил официално признат за цар, в разрез с вековната виз. практика му била дадена съпруга от самия императорски дом. Както разказва десетилетия по-късно един западен хронист, при сключването на мирния договор „било подписано писмено клетвено споразумение“, с което ромеите се задължавали „да предпочитат, честват и уважават българ­ките пратеници пред пратениците на всички други народи“. Българският цар бил смятан за по-знатен дори от „западноримския“ немски император. Обстоятелство, което свидетелства за порасналия международен престиж на българската държава. Империята се задължила да плаща годишен данък, чийто размер едва ли е бил символичен. Най-важната последица от договора обаче е признаването на българския архиепископ Дамян за пат­риарх.

Мирният договор не бил посрещнат еднозначно от българската аристокрация. Групировката на т. нар. Симеонови велможи, към която принадлежали и царските братя Иван и Боян, смятала сключването му едва ли не за пораже­ние. Изглежда Георги Сурсувул трябвало да направи извес­тни отстъпки и както научаваме от един печат, Иван навярно тогава е получил титлите багатур и канартикин. По начало прабългарската традиция включвала наследяването на престола според правилото „брат след брата“. Още през 928 г. канартикинът се опитал да свали Петър, но заговорът бил разкрит. В 930 г. към короната посегнал и монахът Михаил, първородният син на Симеон, и само неочакваната му смърт предот­вратила междуособната война в страната.

През 928 г. използваният четири години по-рано като марионетка сръбски княз Чеслав Клонимирович успял да избяга от Преслав. С подкрепата на Византия сърбите отхвърлили българската власт. Всички тези неуспехи оказали сериозно негативно влияние върху бъдещето на Георги Сурсувул в политиката.

Излизане от политическия живот

Не е ясно докога той бил регент на младия цар, но не е изключено нес­полуките в 928 – 930 г. да са довели до неговата смяна или до оставането му на заден план в преславския двор. Към 930 г. цар Пе­тър, който и без това отдавна бил пълнолетен, изглежда сам поел в ръцете си държавните дела. Възможно е също, познавайки отлично ситуацията в Константинопол (там такъв един „регент“ и „настойник“ – Роман Лакапин, на практика почти бил отстранил законния импе­ратор Константин VII Багренородни), Петър е пожелал да се обезопаси откъм подобен раз­вой на нещата. Георги Сурсувул оставал много авторитетна личност в двореца и имал голямо влияние сред аристокрацията, на всички нива. Отстраняването или отдалеча­ването на Сурсувул от властта същевременно е мог­ло да бъде удобен компромис, който да снижи напрежението между враждебните болярски формации.

Да се даде цялостна преценка на дейността на Георги Сурсувул е трудна задача. Очевидно, за да зас­лужи високото доверие на самия Симеон Вели­ки, той бил ярка личност, притежаваща опит и държавнически качества. Това проличало и при сключването на договора с Византия. Изг­лежда обаче недооценяването на разностран­ните политически фактори, тромавите и колебливи реакции, така характерни за самия цар Петър, са били присъщи в голяма степен и на кавхана.

Литература

• Васил Гюзелев: Кавханите и ичиргу боилите на Българското ханство-царство. Фондация „Българско историческо наследство“, Пловдив, 2007, ISBN 978-954-91983-1-7
• Васил Златарски. „История“. Т.1. Ч.2, стр. 495 – 526;
• Бешевлиев, В. „Първобългарите: Бит и култура“, София: Наука и изкуство, 1981 стр. 51.
• Steven Runciman, Emperor of the Bulgars and the Romans, A history of the First Bulgarian Empire, George Bell & Sons, London, 1930, OCLC 832687.
• Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов. Кой кой е в средновековна България /Трето преработено и допълнено изд./. София: „Изток – Запад“, 2012, стр. 139 – 143.