Гирдап
| Гирдап | |
 Централната сграда на банката (вляво) в наши дни (вече с надстроен етаж) | |
| Индустрия | Финансови услуги |
|---|---|
| Основаване | 1881 г. |
| Закриване | 1925 г. |
| Седалище |  Русе, България |
| Продукти | банкови услуги |
Акционерно спестително дружество „Гирдап“ е първата частна банка в България, основана в Русе през 1881 г.
По време на своето съществуване „Гирдап“ е една от двете най-големи български банки с предимно местен частен капитал, наред с Българска търговска банка (БТБ)[1].
История[редактиране | редактиране на кода]
Възход[редактиране | редактиране на кода]
„Гирдап“ е първото българско кредитно акционерно дружество. То е основано от видни русенски финансисти и търговци, сред които Христо Армянов и брат му Коста Армянов (бъдещ заместник-кмет на Русе). Учредено е с начален капитал 750 лева, като до края на годината са продадени акции за 6900 лева. Първоначално дружеството има срок на съществуване 5 години, който впоследствие е неколкократно удължаван.
Сред акционерите са били Георг Силаги, Михаил Силаги, Иван Хаджииванов и други. Пакетите с акции от 100 и 1000 лв. са предадени и се пазят днес в Регионален Исторически Музей – Русе.
Още от основаването си банката е свързана с политическите партии. Докато основаната малко по-късно БТБ е близка до Народната партия, „Гирдап“ е тясно свързана с Народнолибералната партия. Тези банки често се конкурират за общински заеми, като използват политическите си връзки[2].
Капиталът на дружеството надхвърля 500 000 лева през 1891 г.[3] Дейността на банката нараства по време на стопанския възход на страната през първото десетилетие на 20 век. През 1911 година нейният капитал вече е 2 милиона лева, а обемът на пласментите – 12 милиона лева[4]. Към 1912 година тя е 3-та по големина частна банка след БТБ и свързаната с Дойче банк Българска кредитна банка, въпреки че частният банков сектор в страната е сравнително малък[5]. Печалбата на банка „Гирдап“ възлиза на 359 671,15 лева за 1912 година[6].
Упадък[редактиране | редактиране на кода]
Близка до правителството по време на Първата световна война, „Гирдап“ активно се включва в масовото създаване на акционерни дружества през 1917–1918 година, много от които се оказват безперспективни. Банката участва в предприятия като Първо българско за цимент акционерно дружество „Лев“ в Плевен, „Мини Курило“, „Модерен театър“, Българска македонска банка, в които значителни дялове имат и нейните основни акционери Бончо Боев, Иван Ковачев и Никола Ковачев[7].
След войната кръгът около банка „Гирдап“ губи политическите си протекции и изпада в немилост. През 1919 година Бончо Боев е интерниран в Берковица, а на следващата година Иван Ковачев е обвинен по Закона за съдене на виновниците за националните катастрофи заради кредит, отпуснат на видния радославист Никола Алтимирски. Боев прекарва 8 месеца в затвора, заподозрян в помагачество, но е оправдан. През част от това време властите държат запечатани касите на банката[8].
Фалит[редактиране | редактиране на кода]
През 1922 година Българската народна банка (БНБ) закрива сметката на „Гирдап“, което предизвиква масова паника сред вложителите. Правителството заплашва с отчуждаване по занижена стойност сградата на банката на улица „Славянска“ №5 в София, в която наемател е Министерството на финансите[9], което допълнително увеличава напрежението и поставя банката пред фалит. До началото на следващата година са изтеглени депозити за 38 милиона лева, а много полици на нейни длъжници, включително на участници в ръководството на самата банка, са протестирани[10]. По онова време БНБ, най-големият кредитор на „Гирдап“, заема позиция срещу обявяването на банката в несъстоятелност и започналото производство е прекратено. 2 години по-късно БНБ променя позицията си и на 3 февруари 1925 година Русенският окръжен съд обявява „Гирдап“ в несъстоятелност, а Бончо Боев, Иван Ковачев и Никола Ковачев са арестувани[11]. Процедурите по ликвидацията се проточват до края на 1930-те години[12].
Основна причина за фалита на „Гирдап“ става нейното лошо управление в условията на тежък конфликт на интереси. Непосредствено преди фалита половината активи на банката представляват заеми, отпуснати на нейни акционери и служители, членове на нейни ръководни органи и политици от радославистката коалиция. Само семейството на Ковачеви и Бончо Боев дължат 1/3 от всички активи. В основната си част тези вътрешни заеми са обезпечени с акции на предприятия, също свързани с „Гирдап“, като Българска македонска банка, Горска търговска банка, управляваната от Васил Радославов Банка „България“. В нарушение на закона са приемани като залог дори акции от самата банка „Гирдап“[13]. След края на войната тези обезпечения рязко губят стойността си. Така активите на банковия клон в София в размер на 67 милиона лева са обезпечени с акции с номинал 24 милиона лева, чиято пазарна стойност през 1924 година остава едва 1 милион лева[14].
Централа[редактиране | редактиране на кода]
Сградата на централата на банката в Русе е построена през 1896 г. по проект на архитектите Стоян Золотов и Удо Рибау (по информация на Васил Дойков, докато според арх. Мариана Георгиева архитектурният проект е на инж. Самуил Данаилов, тогава още недипломиран).
Общата застроена площ е около 260 m2. Сградата се състои от партер, 2 етажа и таван. Подземието е само под част от сградата. През 1913 г. сградата е опожарена. Надстрояването с втори етаж е извършено през 1913 г. по проект на инж. Тодор Тонев.
През 1964 – 1967 г. са направени промени в интериора на сградата, след което тя се ползва от Градския народен съвет. Няколко десетилетия в партерната част се е помещавало концертно бюро. Понастоящем сградата на банката се използва от Сметната палата.
Това е най-честото място за среща на русенци, наричано често „Часовникът“ заради часовниковата куличка над входа.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Аврамов 2007, с. 503.
- ↑ Аврамов 2007, с. 503 – 505.
- ↑ Черно море - дигитално копие - 15/02/1892, No. 32, 1 стр.
- ↑ Аврамов 2007, с. 505.
- ↑ Аврамов 2007, с. 506.
- ↑ Георгиев 1994, с. 510.
- ↑ Аврамов 2007, с. 508.
- ↑ Аврамов 2007, с. 509.
- ↑ Аврамов 2007, с. 520.
- ↑ Аврамов 2007, с. 509 – 510.
- ↑ Аврамов 2007, с. 513 – 514.
- ↑ Аврамов 2007, с. 513 – 515.
- ↑ Аврамов 2007, с. 516 – 517.
- ↑ Аврамов 2007, с. 518.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- Георгиев, Величко и др. История на българите 1878–1944 в документи, т. I 1878–1912, част I. Възстановяване и развите на българската държава. София, 1994.
- Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.II. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-8-5.
