Глагол

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Глаголът е част на речта, която означава действие или състояние на лице или предмет като процес във времето. Той се изменя по лице, число, време, спрежение, вид, залог и наклонение.

Етимология[редактиране | edit source]

Думата глагол е старобългарска и означава (дума) и глаголати (говоря). В съвременния български директни наследници от старобългарски са някои диалектни думи със значение на "език на звънец", като глаголец (Кюстендилско), глагоръц или глоръц (Брезнишко, Радомирско и Трънско), а също и глагол "глас" (Костур, Банско). Думата глагол е образувана чрез удвояване на индо-европейския корен *gal- (викам, крещя) вж. глас, анг. to call. [1]

Граматически категории[редактиране | edit source]

Лични глаголни форми[редактиране | edit source]

Лице и число на глагола[редактиране | edit source]

Граматическото лице на глагола се определя от отношението между говорещото лице и глаголното лице. В граматиката, глаголно лице се нарича лицето, на което се приписва глаголното действие, докато говорещо лице е лицето, което е изговорило глаголната форма.

В зависимост от отношението между говорещото и глаголното лице се наблюдават следните лица на глагола:

  • Първо лице на глагола - говорещото лице съобщава за действие, което самото то извършва т.е говорещото и глаголното лице съвпадат
  • Второ лице на глагола - говорещото лице съобщава за действие, което се извършва от неговия събеседник
  • Трето лице на глагола - говорещото лице съобщава за действие, което се извършва отува и двойствено лице, ако има точно две лица.

Време на глагола[редактиране | edit source]

Времето е една от най-характерните граматически категории за глагола и показва кога се извършва глаголното действие спрямо момента на говорене. При най-простата класификация спрямо времето на говорене глаголните времена се делят на:

  • Сегашно време - действието се върши в момента на говоренето
  • Минало време - действието е извършено преди момента на говорене
  • Бъдеще време - действието предстои да бъде извършено.

Много езици се задоволяват с тази проста класификация, но съществуват и по-сложни системи от глаголни времена, тъй като освен сегашен момент съществуват и други допълнителни ориентационни моменти като минал или бъдещ. В такъв случай, глаголното време е със сложна ориентация, защото може да бъде ориентирано спрямо някой от тези допълнителни моменти.

Примери за времена със сложна ориентация са бъдеще време в миналото (изразява бъдеще действие спрямо минал момент) или минало предварително време (изразява резултат от минало действие спрямо минал момент).

Спрежение на глагола[редактиране | edit source]

Спрежението обозначава получаването на производни форми на даден глагол от неговия корен чрез словоизменение, тоест окончания, представки и други. То е също така и традиционното име на група глаголи, които се спрягат по сходен начин в даден език (клас от глаголи).

Вид на глагола[редактиране | edit source]

Видът на глагола показва отношението към целостта на глаголното действие. Той бива свършен и несвършен. Свършеният по вид глагол представя действието като цялост, докато несвършеният вид го представя в процеса на извършването.

Залог на глагола[редактиране | edit source]

Залогът изразява отношението на глаголното лице към глаголното действие т.е. дали глаголното лице върши или търпи действието. В зависимост от това отношение, глаголната форма е в активен (деятелен) залог, ако върши действието или в пасивен (страдателен) залог, ако го търпи.

Пример:

  • Учениците посетиха музея. - деятелен залог
  • Музеят бе посетен от учениците. - страдателен залог

Наклонение на глагола[редактиране | edit source]

Наклонението изразява отношението на говорещото лице към изказаното от него глаголно действие. В зависимост от отношението съществуват следните основни наклонения:

  • Изявително наклонение (индикатив) - говорещото лице представя глаголното действие като реално.
  • Повелително наклонение - изразява заповед или молба
  • Условно наклонение - глаголното действие е представено като зависещо от външни условия

Освен тези наклонения в някои езици се срещат и други като отрицателно повелително наклонение (прохибитив), желателно наклонение (оптатив), подчинително наклонение (субжонктив) и др.

Нелични глаголни форми[редактиране | edit source]

Неличните глаголни форми са тези форми, които не се менят по лице и число. Те представляват преходна форма между глагол и друга част на речта.

Причастие[редактиране | edit source]

Причастието е глаголно-именна категория, която съчетава особеностите на глагола и прилагателното име. Те се характеризират по време - сегашни или минали, в някои езици и бъдещи и по залог - деятелни и страдателни. Често причастието се използва за образуване на сложни глаголни времена.

Деепричастие[редактиране | edit source]

Деепричастието е неизменяема глаголна форма, която представлява глаголно наречие и изразява второстепенно действие, което съпътства основното. Основно изискване при употребата на деепричастие е подлогът на действията, изразени със спрегнатия глагол да е същият, както за деепричастието.

Отглаголно съществително[редактиране | edit source]

Отглаголното съществително е съществително име, образувано от глаголна основа и означаващо опредметено действие (процес или състояния), представено в абстрактен смисъл, т.е. то е име на действие, представено в самия процес на осъществяването му.

Инфинитив[редактиране | edit source]

Инфинитивът изразява действието само по себе си независимо от граматическите му характеристики. Поради тази причина той се смята като изходна форма на глагола и в повечето езици се представя като основна форма в речниците.

Супин[редактиране | edit source]

Супинът е нелична глаголна форма, близка до инфинитива, която изразява цел и се използва при глаголите за движение.

Глаголът в българския език[редактиране | edit source]

Глаголът в българския език е изключително богат в граматическо и морфологическо отношение и има голям брой форми. Той наследява старобългарската глаголна система и запазва някои типични черти на славянския език, които са изчезнали в другите езици. Българският глагол има три граматически лица, две числа, три рода, девет глаголни времена, два вида, два залога и четири наклонения.

История[редактиране | edit source]

Историческият развой на българския глагол се характеризира с множество промени, които водят до обогатяване на темпоралната система и появата на нови глаголни форми. Същевремено се наблюдава опростяване на някои лични форми и загубване на някои нелични.

Основна характеристика на промяната на глаголната система в българския език е появата на система от преизказни форми, образувани върху основата на стария перфект. Преизказните форми са възникнали преди края на XIV век, но писмените паметници от тази епоха съдържат оскъдни сведения за развитието им. Причините, довели до появата на тези форми все още не са напълно изяснени, но някои проучвания дават основание да се смята, че появата им се свързва с чуждоезиково влияние, най-вероятно тюркско.

Друга важна особеност на българския език е, че той е запазил разграничението между двете прости минали времена - имперфект и аорист. Причината за този процес е, че перфектът е послужил за образуване на система от преизказни глаголни форми и по този начин е загубил способността си да се употребява като синоним на аориста и имперфекта и да ги замести напълно както в останалите славянски езици.

Сред най-важните развойни черти трябва да се отбележи също и загубването на някои нелични глаголни форми като сегашното деятелно и страдателно причастие, инфинитивът и супинът. От старобългарския език днес са запазени само миналото деятелно "елово" причастие и миналото страдателно причастие тъй като те влизат в състава на различни сложни глаголни форми. Сегашното деятелно и страдателно причастие се възстановяват в книжовния език през Възраждането под влияние на руския език. Причината за загубване на причастията се дължи на прехода на езика ни към аналитизъм.

Спрежение[редактиране | edit source]

Глаголът в българския език има 3 спрежения.

  • Глаголите от 1-во спрежение имат завършек на сегашната основа (формата за 3л., ед. ч., сег. вр.) морфемата -Е: четЕ, пишЕ, живеЕ.
  • Глаголите от 2-ро спрежение имат завършек на сегашната основа морфемата -И: говорИ, мислИ.
  • Глаголите от 3-то спрежение имат завършек на сегашната основа морфемата -А (Я) : гледА, стрелЯ.

При глаголите от 1-во и 2-ро спрежение в 1-во лице единствено число и 3-то лице множествено число на немаркираното сегашно време основната наставка се е сляла със следващата граматична морфема за лице и число (пиша, пишат, говоря, говорят), поради което показателят на спрежението се открива в останалите форми: пишЕш, пишЕм, говорИш, говорИте.


Време[редактиране | edit source]

Съвременният български език разполага с една от най-богатите системи на глаголни времена, а спрямо славянските езици тя е най-пълно развита. В съвременния български език има девет глаголни времена: сегашно, минало свършено, минало несвършено, минало предварително, минало неопределено, бъдеще, бъдеще в миналото, бъдеще предварително и бъдеще предварително в миналото.

По форма времето на глагола се дели на просто и сложно, като простите времена се състоят от една форма - самият спрегаем глагол, докато при сложните времена се употребяват и спомагателни глаголи. Простите времена в българския език са сегашно, минало свършено и минало несвършено време. Всички останали времена са сложни - три с двучленни форми(бъдеще, минало предварително и минало неопределено), две с тричленни (бъдеще в миналото и бъдеще предварително) и едно с четиричленна форма (бъдеще предварително в миналото).

В българския език съществуват и така наречените разултативни времена, които изразяват резултата от приключило предварително действие спрямо ориентационния момент. Тези времена се образуват от минало свършено деятелно причастие на и спомагателния глагол съм.

Вид[редактиране | edit source]

Видът на глагола е характерна черта на славянските езици и в частност на българския. По вид глаголите биват свършени и несвършени и отразяват съответно дали глаголното действие се представя като цяло или в процеса на извършването му, например видя-виждам, кажа-казвам, дам-давам

В българския език всяко действие може да бъде представено от два глагола - един в свършен и един в несвършен вид. Голяма част от българските глаголи са видови двойки представящи едно и също действие по различен начин. При видовете двойки несвършеният вид се получава от свършения чрез наставки. Възможно е и образуване на глагол от свършен вид чрез представки добавени към глагол от несвършен вид.

Преизказни глаголни форми[редактиране | edit source]

Една от най-забележителните черти на съвременния български език е наличието на преизказни глаголни форми. Те се използват, когато говорещото лице не е било свидетел на действието, а съобщава за него по информация на друго лице, например: Той си взел чантата и заминал в неизвестна посока. (Подразбира се, че говорещият не е бил свидетел). Преизказни форми имат всички времена на изявителното наклонение, простите форми на условното наклонение и сложните форми на повелителното наклонение.

Съществуват и по-сложни, засилени преизказни форми (двойнопреизказни форми), които се използват при повторно преизказване на преизказни форми. Те се употребяват, когато говорещото лице пресъздава действието по информация от друго лице, което също не е било свидетел, например Той си бил взел чантата и бил заминал в неизвестна посока.

Основна форма[редактиране | edit source]

Основна форма на глагола за 1л., ед.ч., сег.вр. Например Писа -> писах -> пиша

Друго значение[редактиране | edit source]

Буква Глагол от глаголицата

Външни препратки[редактиране | edit source]

Глагол

Същност на глагола

Наклонение на глагола

Източници[редактиране | edit source]

  1. Български етимологичен речник, том I, София, Издателство на Българската академия на науките