Голица

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за селото във Варненско. За селото в Югозападна Украйна вижте Голица (Украйна).

Голица
България
Red pog.png
Голица
Област Варна
Red pog.png
Голица
Общи данни
Население 551 (ГРАО, 2014-06-15)*
Землище 48,822 km²
Надм. височина 200-299м m
Пощ. код 9114
Тел. код 05149
МПС код В (В)
ЕКАТТЕ 15597
Администрация
Държава България
Област Варна
Община
   - кмет
Долни чифлик
Борислав Натов
(независим)
Кметство
   - кмет
Голица
Иван Иванов
(ГЕРБ)

Голица е село в Североизточна България. То се намира в община Долни чифлик, Варненска област. Старото му име е Гулица.

География[редактиране | edit source]

Село Голица се намира в Източна Стара планина, в планински район. Последното местоположение на селото е под височини наречени "голеши", където на югозападния склон се намира селото. Отстоянието от Варна е 58 км, а от Общинския център гр. Долни чифлик е 20 км. От землището на селото извира Голишката река, която по-надолу се съединява с Еркешката и образуват река Двойница (Чифте дере, Куру Камчия/Суха Камчия). В едно от бучакчийските села във Варненско има вечеринка. Арендаторът награждава най-добрите комбайнери, поканил е и кмета на общината.

Тържеството върви с пълна сила, когато на пируващите идва да пее най-красивата мома в селото. И се започва.

“Този ще го заколя”, заявява отвън годеникът на певицата. Веднага двама-трима негови приятели подемат същия рефрен.

По едно време излиза селският кмет, бивш полицай, и също одобрява мероприятието. Всичко изглежда на шега, ако човек не знае за какво става дума.

Започва се дълго убеждаване, че общинският кмет не е искал да задява момата, която пее прекрасно. Налага се часове наред да се говори на годеника, който просто точи ножа. В края на краищата обаче кървавата драма се разминава.

Стара червена лада се насочва срещу джип в лозята на с. Голица на метри от последните останки на римския път “Виа Понтика”. Двама души в руската машина гледат настървено.

“Ей, къде са ви ножовете?” Въпросът ги сепва, но шофьорът Живко веднага гордо показва 50-сантиметровото си хладно оръжие.

“Ти що щеш в този сърт, на това място? Да не си дошъл да ми крадеш гроздето”, сърдито пита Живко.

Оказва се, че римският път “Виа Понтика” на император Траян минава през лозето му. Наоколо са разхвърляни извадени камъни - личи си, че иманяри скоро са ровичкали наблизо.

Срещата на пришелец с голичани - най-отявлените бучакчии, винаги е опасна.

“От 2000години насам те нямат никакво доверие на който и да е другоселец. Дори знаят - загуби ли се овца, в гората я причакват събратята им от Еркеч и веднага я колят.

“Последният случай на намушкване бе преди 20 г. В кръчмата, то е ясно. За моми най-вече се бучим, за моми”, изведнъж сякаш изпява последните думи Живко.

И разказва какъв бил манталитетът на съселяните му през турско. Ако се появял някой чалмалия в селото, го посрещали на гости. Нахранвали и напоявали обилно турчина, след което навън му теглели ножа и го заравяли на мегдана.Голичани имали по султанско време статут на дервенджии - пазители на прохода, по който “Виа Понтика” минава от Айтос към Марцианапол и Одесос.

Като охранители те били равноправни на съседните турски села и след като двама турци заклали техен овчар, се вдигнали и запалили близкото с. Булаир. Независимият им статут обаче бил отнет, когато се включили в похода на руската армия през 1828 г.

Всъщност бучакчиите носят името си от турската дума бучак, която означава нож. Така самите османлии са измислили термин предупреждение, че е опасно да се шари из селата с такова население.

Още като бях малък, дядо ми казваше: “Къдя си тръгнал без ножка, ва?”, спомня си писателят Павлин Петков с корен от шуменското с. Драгоево.

В селото живеят все бучакчии. Всички се смятат обаче за най-чистите прабългари, въпреки че сред тях преобладават арийците със зелени очи и руси коси.

Изключение прави само легендарното с. Аспарухово, известно още като Ченге, в което се срещат и по-тъмни индивиди. В Голица дори до Освобождението са били на мода бръснатите глави с парче перчем над челото точно по хански образец. Наложило се руснаците след превземането на Варна да режат със саби перчемите на мъжете, защото ги смятали за татаро-турски маниер.

В същото време обаче братушките въоръжили с 1000 пушки жителите на Голица за вечни времена от уважение към техния боен нрав.Когато България става независима, известният ни проф. Любомир Милетич тръгва да провери диалектите на бучакчиите. Първо той изследва редките говори в Сърта над Провадия и после еркечкия говор, по името на бургаския двойник на Голица - с. Еркеч, сега Козичино.

Ученият установява, че тези говори, както и този в Драгоево са най-уникалните в българския език. Милетич обаче разбива мита за прабългарския произход на бучакчиите, като посочва, че това е старо трако-римско население.

Всички бучакчии от Еркеч до Драгоево говорят на “ва” и затова са наричани ваяци. В провадийското с. Градинарово много от думите получават окончанието “ца”, което според родното езикознание се смята за румънско.

В Голица е съществувала една от най-важните римски крепости още от времето на император Траян. Тя се намира на най-високата точка на прохода, по който минава “Виа Понтика”, който днес е обикновен черен път през Булаир.

Голица винаги е била военно селище. В селото почти всеки отглежда кон и сам си майстори ножовете. Те задължително завършват с двойно разклонение.

Напомнят на късите мечове на римските легионери - гладиусите. Камата също е била задължителна в снаряжението им.

“От малки трябваше да се научим да хвърляме ножове и да ги забиваме в определена точка в някое дърво. Имаше два начина - мъжки и женски”, спомня си 34-годишният Дойчин. Той е свидетел и на жестоко набучване, което за малко не отнема живота на негов приятел.

“Бяха се скарали с един. Не усетихме как оня го е промушил и му е засегнал червата. Добре че бързо го оперираха”, казва той.

Бучакчиите в буквалния смисъл изпълняват твърдението, че планината ражда хора. Те имат по 9 деца и съвсем естествено разширяват своята територия. Жители на Голица се заселват в над 26 села във Варненска област в най-ново време, а селата около Несебър и Поморие се пълнят с потомци на еркечлии.

Илия Топчиев, писател от Варна: Трябва да си по-голям юнак от нашите, за да оцелееш.Варненският писател Илия Топчиев е един от авторите, посветен на бита и нравите на бучакчиите от Голица и Булаир.

Самият той е създаден от опасна комбинация - майка му е от Еркеч, а баща му е от Голица.

- Г-н Топчиев, налагало ли ви се е да вадите нож?

- Ами, като бях дете, веднъж ме нападнаха овчарски кучета. Изядоха ми краката и цяло лято куцах. Чак тогава баща ми ми даде нож. Втория път, като ме нападнаха, разпрах едното куче и другите се разбягаха.

- Как трябва да се държим в компанията на бучакчиите?

- Бях ученик в гимназията в Поморие. Един ден директорът ме извика и ми представи трима от София. Гледам ги - с едни сиви балтони. Наредиха ми да ги заведа в Голица да правят изследвания. На едно място си бях заровил нож и сопа под един камък. Извадих ги, а те ме гледат и питат защо са ми. Обясних им, че нашите, като ги видят с тези балтони, ще ги помислят за бирници. И ще пуснат кучетата. Когато стигнахме в Булаир, им казах да внимават в кръчмата. Първо, трябваше да седнат с гърбове, опрени в стената, защото иначе хлапетиите щяха да им нарежат с бръснарски ножчета палтата.

- За какво най-често се вади нож?

- Имаше един партизанин, единствен от Голица - викаха му Губерката.Той ми е разказвал как бил личен ерген и винаги водел хорото. Веднъж един се опита да ме избута от водачеството. Сбихме се, оня извади ножа, аз също и го разпрах под пояса. Може би той точно е прототипът на Вапцаров, защото попаднал на хора в затвора и станал човек. Почнал да води партизаните по познатите пътеки в нашия балкан.

- Откъде е почитта към мъжката рожба?

- Ами момчето означава богатство. Пораства и му даваш да пасе свинете. Майка ми гонеше сестрите ми навън и даваше на мен и братята ми сметана с яйца и мед. Затова винаги нашите се грижеха за мъжките животни отделно. Мъжкото е по-слабо, казваше баща ми. Майка ми викаше за сестрите ми - да се женят, друг да се белосва с тях.

- Вярно ли е, че цар Ивайло е голичанин?

- С покойния Тодор Ризников решихме да проучим този въпрос. Намерихме една баба от Голица, която започна да ни разказва предание как местните посрещали царя на селската кория в Голица.

Тодор обаче беше буен и скочи, и извика: Кой цар! Чакаше бабата да му каже, но тя се отказа, вика, че може и да не помни. А Тодорсе караше с преподавателите в университета във Велико Търново, че не било вярно, че българският народ няма историческа памет.

Аз обаче открих две други песни за Ивайло, не от Голица, а от Булаир. Когато Михаил Глава идва с войска срещу Ивайло, прави лагера си в Кария - Старо Оряхово. Хронистите казват, че Ивайло се оттегля в Стенос, но такава крепост наоколо няма. Но има една скала, която сече балкана край река Елешница. В нея царят нарежда да хванат млад Иванчу и накарал да го хвърлят в гореща пещ, а там млад Иванчу седи и книга пише, според финала на песента.

История[редактиране | edit source]

Селото заедно със с. Козичино (Еркеч) и с. Аспарухово (Ченге) е един от центровете на т.н. етнографска група ваяци. Корените на това село се крият много назад във вековете самите голичани се имат за преки потомци на аспаруховите прабългари, който са останали като остров между славянското население. В селото се говори на много интересен архаичен диалект, запазен и до днес. Голичани са много добри колонизатори като са предали диалекта и фолклора си на много села от Варненска, Бургаска и Добричка област. През годините на турското робство селото се е ползвало с привилегии като дервентджииско село — задължение било на жителите да пазят Дюлинския проход. Нещо с което голичани много се гордеят е, че през робството в селото никога не са живели турци. В последните години се засили интереса към останките от т.н. „хемски порти“ това е едно грандиозно фортификационно съоръжение, което се намира в землището на селото и е служило за отбрана на византийската империя от нашествието на северните племена. след проведените археологически разкопки беше уточнено че датировката му се отнася към 3-4 век от н.е.

След руско-турската война от 1828 г. - 1830 г. една част от жителите на с. Голица, начело с Кара Марин бягат от турците в Русия, като се заселват в Бесарабия - сега Одеска област в Украйна. Там основават село и го наричат Голица. И до днес, връзките на двете села не са прекъсвали. Тези връзки започват учениците, като си пишат писма — така наречените „до непознато другарче“, след това на няколко пъти на групата за автентичен фолклор на българската Голица гостува в с. Голица — Украйна и съответно на украинската Голица в България.

Религии[редактиране | edit source]

Религията в селото е симбиоза между източноправославното християнство и почитане на езически обичаи и традиции, еретиции.

Обществени институции[редактиране | edit source]

Читалището в селото е едно от работещите читалища, като към него има сформирани – женска група за автентичен фолклор, детска група, танцов състав и много индивидуални участници.

Културни и природни забележителности[редактиране | edit source]

Църковният храм е построен и осветен през 1850 г., именуван е на Св. Димитър . Реставриран е през 1998 г. по инициатива на Църковното настоятелство/Михна Кръстева,Иванка Дойчева,Стойка Димитрова/ и кмета Янко Трифонов Христов, със финансовта подкрепа на Кмитство с.Голица, Фондация"Бъдеще за България" на Елена Костова дарила 3000000лв. неденоминирани,Завод "Дружба стил"/г-н Димитров1500000лв.неден.,Община Д.Чифлик с Кмет Н.Зюмбюлев.Дървения Материал е дарен от Горско стопанство Г.Чифлик с директор г-н Л.Кузов и други,дарения от цялото население като най активни са Стоян и Димо Яневи,Стойка Стоянова,Стефан Душев.Цялата реставрация се ръководи от архитект Олег Николов .След ремонта освещавнето се извършва от Сливенкия владика Йоники.В момента се нуждае от смяна на керемидите на покрива. На север от селото са разположени верига от каменисти полуголи хребети наречени „Голеши“ като всеки голеш е именуван, например „Тенкия голеш“, „Големия голеш“, „Пенов голеш“, „Дидеьова чука“, „Стара голица“ и други. На върха на „Стара голица“ има извор-чешма наречена „Светия кладенец“. До ден днешен съществува традиция да се посреща изгрева на слънцето и да се пълни вада от „Светия кладенец“ на 6 май - Георгьовден. На северния склон на „Белчова голеш“ и „Калето“ има естествено находище на „Левурда“ с друго наименование „див чесън“.

Редовни събития[редактиране | edit source]

Традиционният събор на селото се чества на 8 ноември (Димитровден по стар стил). Честване на Петльов ден на 2 февруари. Първата седмица на месец август в местността „Гермето“ се провежда традиционния вайковски фолклорен събор - през 2008 г. участниците са от 43 вайковски села - над 800 души. Председател на журито е Георги Андреев - композитор диригент на оркестъра на ДАНПТ „Филип Кутев“ - София.Единственият в страната монумент на петела ще бъде открит на 2 февруари (Петльовден) в с. Голица, община Долни чифлик, съобщиха от общината, цитирани от БГНЕС.

Историята на тази традиция ни връща към времето на османското владичество, когато властите в империята събирали т.н. "кръвен данък" (девширме).

Според този данък периодично насилствено били събирани деца от мъжки пол от подчинените християнски народи на всеки 5 или по-малко години. Данъкът бил въведен през 14 век и бил събиран редовно чак до 18 век. При грабването на децата пратениците на султана белязвали вратите с кръв, та да знаят в коя къща са били.

Легендата разказва, че за да спаси момченцето си, веднъж една майка заклала петел и с кръвта му намазала чердака, портичката и оградата пред дома си. Когато пристигнали, еничарите видяли знака и отминали дома й.

Петелът е символ на тази традиция, тачен в този край на България. Той е също ден на здравето на децата, на момченцата и на мъжете, и плодовитостта им.

Всяка година, на 2 февруари жителите на долночифлишките села Голица и Кривини облечени с празнични дрехи разхождат петел по улиците на селото, след което го обезглавяват и с кръвта му се напръскват портите, където има мъжка рожба. Части от сварения петел заедно с пита и мед се раздават на съседите за здраве.

На този ден не се работи, защото се вярва, че това е "черен" ден и ако се подхване нещо, то няма да свърши добре, децата ще се раждат белязани.

Не се реже с нож, не се правят сватби, защото "къщата ще се почерни", гласят строгите забрани за празника Петльовден. http://vbox7.com/play:1fed406d http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=2745931


Други[редактиране | edit source]

Кухня[редактиране | edit source]

Типично за голишката кухня е приготвянето на парена баница (зелник), която се счита за върха на кулинарията.

Друго типично ястие за голишката кухня, което се сервира за десерт е така наречения „дървен булгур“, който се приготвя от булгур и сушени плодове, като дренки, праскови, ябълки, сини сливи. Овкусява се със захар. Приготвя се при весели и тъжни събития - сватба, кръщене, годежи и помени на починали. Тази традиция се е запазила и до днес в кухнята на голишката домакиня. Друг интересен кулинарен специалитет е „втасал пипер“ с крушева чорба от диви круши, които предварително се заливат с вода която втасва заедно с крушите и с нея се залива пипера овкусена с крухче сол.

Родени в Голица[редактиране | edit source]

Атанас Георгиев (1805 - 1865) - възрожденски деец, през 1847 открива първото българско училище във Хадърча (дн. Николаевка) и Варненската кааза.

Външни препратки[редактиране | edit source]