Гонения на християните по време на Римската империя

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
«Последна християнска молитва пред смъртта» Жан-Леон Жером (1883)

Гоненията или преследванията на християните в Римската империя отпочва още с разпятието и описаните в Новия завет гонения на новото вероучение което изпърво възникнало като юдейско сектанство.

Гоненията продължили с различна интензивност по времето на т.нар. ранно християнство и особено се усилили от началото на 3 век при управлението на Северите за да достигнат своя пик с диоклециановите гонения.

Едва в 313 г. император Константин Велики издава т.нар. Милански едикт по силата на който легализира деноминацията, за да стане в следващите векове тя държавна религия на Римската империя и изцяло да подчини целия обществен живот и светоглед на постулатите си през цялото средновековие.

Гоненията оказват силно въздействие за и върху развитието на християнството, предопределяйки избора на каноничните евангелия, богословието и църковната организация и структура за насетне във вековете. Християнската църква оформя култ към светите първомъченици за вярата и нейното разпространение завършило с налагането ѝ за официална религия на Римската империя, а посредством империума и за водеща световна религия.

Периодизация[редактиране | edit source]

Християнската традиция се придържа към възгледа на Лактанций от неговото De mortibus persecutorum, което идентифицира десет кампанийни гонения:

  1. При Нерон след пожара Рим в 64 г.;
  2. При Домициан в 81 г.;
  3. При Траян, което ни е известно от Плиний Младши;
  4. При Марк Аврелий в 168 г.;
  5. При Септимий Север в 192 г.;
  6. При и до Максимин Трак в 235 г.;
  7. При Деций в 250 г.;
  8. При Валериан;
  9. При Аврелиан;
  10. Диоклецианови гонения продължили и при Галерий от 303 до 313 г.

Източници[редактиране | edit source]

Вижте също[редактиране | edit source]