Готи
от Уикипедия, свободната енциклопедия
 |
Неутралността на тази статия е спорна. Моля, вижте съответната дискусия на беседата. |
Готите са етническа група, която в периода на Късната Античност обитава територии в Херодотова (европейска) Скития от Панония на запад до северно от река Днепър и Черно море на изток и от Карпатите на север до Бяло море и Адриатическо море на юг, вкл. черноморското крайбрежие на Мала Азия. Около началото на 4 век части от тях мигрират на запад към Апенинския полуостров, Южна Галия и Пиренейския полуостров.
[редактиране] Произход на готите
[редактиране] Според готския историк Йордан
Според родения в Тракия главен готски историк Йордан(ес) (Йорнанд, † 552), именно гетите, които за него са безспорните прародители на готите, произлизат от Скандинавския полуостров, о-в "en:Скандза", около 1490 пр.н.е. се преселват около устието на Висла, а около 1000 пр.н.е. - в Скития северно от Дунава, (наречена от римляните Дакия 11 века по-късно) и части от Мизия и Мала Азия. В своя основен труд "За произхода и деянията на гетите" [1] 22 Йордан разказва един мит за гетите, които поели преди Троянската война с 3 кораба (около 150-200 души) на югоизток 22 , за да ... достигнат около 230 г. южноруските степи като голям народ - готи.
Нито един по-стар историк от Йордан обаче, започвайки от Херодот (* 484 пр.н.е. - † 425 пр.н.е.), не е съобщил за такова придвижване на гети (камо ли на готи) от Скандинавия 2 хилядолетия преди раждането на Йордан. В същото време, както всички древни, така и всички съвременни историци са единодушни, че гетите са древен тракийски, респ. европейски скитски народ (Херодот), т.е. те не са нито скандинавци, нито германци, нито тюрки.
[редактиране] Теория за "германския" произход на готите
За развитието на "Великогерманската идея" през 17-18 век. "германският" произход на готите и "готицизмът" са били от особено значение. Така някои германски историци и техни последователи обявяват, че готите били различни източногермански племена, чиято прародина, според мита на тракиецът Йордан, е бил Скандинавският полуостров, митичният о-в "en:Скандза", по-точно Йоталанд и Готланд. След това тези "германски" готи достигнали чак до полуостров Крим, където чак до 17-18 в. кримски "татари" говорели "долнонемски".
Според други германски историци, основаващи се пак на предания, готите са населявали към Новата ера областта около устието на р. Вайхзел (Висла), към средата на 2 век започнали да се придвижват на югоизток към Дунава и Черно море, като изминавали по 50-60 км на поколение до към 238 г. По-късно те се обособили на два клона, разграничени от р. Днепър — вестготи (тервинги) и остготи (гройтунги).
Характерно за теоретиците за "германския" произход на готите е, че те не приемат Йордановото твърдение за гетския (негермански) произход на готите, а само мита му за "скандинавския" им произход, като директно извеждат готите от Скандинавия, въпреки че едва след битката в Горна Мизия през 269 г. започва да се налага понятието "готи" като заместител на "гети". До тогава тези племена са наричани от древните историци с общоприетите от дълбока древност единни етноними на народите в Европейска Скития - скити или гети.
Още Сен-Мартин [2] и Вилхелм Крафт [3] отхвърлиха "скандинавския" произход на готите и приеха, че готите от Дунав до Днепър са старите тракийски гети. Якоб Грим [4] също прие, че готите и гетите са един и същ народ, но продължи да твърди, че са "германци". Съвременни историци, сред които Питър Хийтър [5] [6] [7] и Майкъл Куликовски [8], също отхвърлят достоверността на историята на Йордан за скандинавския произход на готите. Както за готите, така и за самите германи, досега не са намерени никакви археологически доказателства на територията на Швеция или на остров Готланд, а митичният о-в „en:Скандза” въобще не е локализиран. Допуска се само възможността, готите да са се образували като "полиетнически съюз" едва на територията на днешна Полша [9].
Други водещи германски историци, макар и все още да не са отхвърлили "германския" произход на готите, подчертават, че готите стават готи именно в Тракия, респ. без Тракия готи просто нямаше да има, като търсят общи културни корени с наследниците на древните тракийски народи.
- „Ако историята на тракийските готи и тази на готите в Тракия бъде извадена от общата история на готите, няма да остане нищо, резултатът ще е равен на нула. Би било все едно историята на Каролингите да бъде зачеркната от европейската история или тази на Бабенбергите - от австрийската. Тази теза не е преувеличена, тъй като почти всичко готско, което под каквато и да била форма е придобило по-ясни очертания, е възникнало на територията на днешна България. Ако от историята на готите извадите, примерно, само готския превод на Библията, направен от Вулфила, издигането на Аларих I за крал и възникването на вестготите, както и Свищовското кралство на Теодорих Велики, не би имало галско-испанско кралство на вестготите, нито италианско кралство на остготите със столица Равена, нито пръв превод на Библията на неантичен език. Не би имало също и готски заемки в славянските езици, в днешния баварско-австрийски диалект, нито дори думата “deutsch” (немски). В края на краищата, не би имало и писана готска история, тъй като Йордан(ес), авторът на запазената до днес “Гетика”, произхожда от Тракия...“, de: проф. д-р Хервиг Волфрам, Виенският университет 10
- „Изследвайки готите по българските земи, вие всъщност изследвате и първата страница в културната история на Швеция.”, д-р Ланс Мунхамър, Упсала
Теориите за "германския" и дори "азиатския" (в историческо време) произход на готите са подложени на най-систематична и изчерпателна критика от няколко български и руски учени като проф. д-р Асен Чилингиров 8 32, проф. д-р Георги Сотиров 7 28, проф. д-р Йордан Табов 23 29, проф. д-р Божидар Пейчев 15 20, проф. д-р Сергей Лесной 17 25 и др., като всепризнат първопроходец в това дело е проф. д-р Ганчо Ценов 1 2 3 4 5 6 31.
[редактиране] Автохтонна теория за скитския произход на готите
Още преди около 1 век българският историк проф. д-р Ганчо Ценов, професор по стара история в Берлинския университет 29, а преди това историк на българското Военно министерство, обърна внимание, че теорията за германския произход на готите почива само на гореспоменатите митове и предания и не е потвърдена нито от древните историци, нито от фактите. Позовавайки се на значителен обем древни източници, за първи път или повторно преведени и критично проверени от него, което впечатлило и получило признанието на германските му колеги, в своя основополагащ труд „Готи или българи“ Ганчо Ценов доказва, че готите са наследници на гетите и че заедно с тях "българите се споменават не само преди славяните, но и преди хуните в Илирия и Тракия,... че българите са живели още през 350 г. покрай долния Дунав и южно от него във Византийската империя и че те са били един могъщ народ, не само в Мизия, но и в Тракия и Илирия", 2 31 [10] и че българската държава не е основана "в 679 г. от една шепа монголски българи" [11]. Гети е единният етноним на древните тракийски и илирийски народи, с който те, както и със скити, са обозначавани от всички древни историци. И за Св. Паисий Хилендарски готи и българи са един и същи народ [12] 26.
Готи е названието на тракоилирийските гети, респ. скити в периода на късната античност 1 2 3 4 5 6 7 8 15 17 19 20 22 23 24 25 27 28 29 30 31 32. В този смисъл те са стари европейски трако-кимерийци и келто-скити и не са нито скандинавски германци, нито азиатски тюрки. Наред с хунобългарите, готите/гетите са фундаментален етнообразуващ компонент в българския етногенезис и предшественици на днешните българи. Мигрирайки, част от тях участват в етногенезиса и на редица други съвременни европейски народи.
В Британския музей се съхраняват от този период ръкописи на св. епископ Йероним Стридонски (* 331 - † 420), които съдържат европейската част на карта, изработена въз основа на картите на "бащата на църковната история" св. епископ Евсевий Цезарейски (Памфили, * 270 - † 338), на която е обозначена Mesia hec & Vulgaria (Мизия тук е и България). Картата е открита от д-р Конрад Милер [13] и публикувана отново през 1910 г. от проф. д-р Ганчо Ценов 2.
По същото това време се появява и етнонима на готите като заместител на етнонимите гети и скити. От този момент историята на българите и готите е неразривно свързана, те са съюзници и противници в едни и същи държавни образувания на Балканите и в Западна Европа, древните и средновековните историци често пъти използват алтернативно етнонимите готи, хуни и българи за едни и същи исторически събития и едни и същи герои до пълното изчезване на етнонимите готи и хуни. Според проф. Карл Фритцлер 9 съвместните акции на готи и българи започват още през 1-2 век. Според готската митология (Йордан), хунобългарите дори произхождат от готите: хуните произлезли от готски вещици, прогонени в гората, където се съешили със зли горски духове 22.
Според старите готски историци Йордан, позовавайки се на Касиодор (* 490 - † 583), както и Приск "готите не са Германци". В своята история на готите „За произхода и деянията на гетите“ [1] 22 Йордан няколкократно подчертава, че сегашните Gothos са някогашните Getas, респ. скити [14]. Същото твърдят и Амвросий (* ок.337/340 - † 397), de:Филосторг (* ок. 368 - † сл. 433), Павел Орозий (* ок.385 - † ок.420), а Клавдий Клавдиан (* ок.375 - † след 404) в “De bello getico” въобще не употребява "готи" 28. „Седемте скитски племена“ от Панония до Черно море, за които говори Херодот (* 484 пр.н.е. - † 425 пр.н.е.), св. Йероним нарича „седем гетски или готски племена“, които живеели на север, "понеже учените хора наричали гетите готи" [15]. Самите готски царе са се считали наследници и са се вдъхновявали от подвизите на тракийските царе, герои от Троянската война на тракийските народи през 13-ти в. пр.н.е., възпети от тракийските народни певци. Считат за свои предци тракийския Цар на Мизия Телеф, син на Херкулес, тракийската Царица на масагетите Томира, победителката на персийския Цар Кир II Велики, тракийските Царе, победили Дарий I и Ксеркс I, тракийския Цар Ситалк, победил със своите готи/гети атиняните и македонците. Гордеят се, че възкръсналият тракийски философ Залмоксис (* ок.6-ти в. пр.н.е. - † ок.5-ти в. пр.н.е., Гебелейс, според Херодот) е бил техен учител, цар, жрец и бог, че римските императори от Гай Юлий Цезар (* 100 пр.н.е - † 44 пр.н.е) до Тиберий (* 42 пр.н.е - † 37) не са били способни да покорят готите/гетите и т.н.
[редактиране] Предистория на готите
[редактиране] Херодотова Скития
---
[редактиране] Гетите
---
[редактиране] Готите южно от Дунава
След смъртта на император Максимин Тракиец (* 172/173 - † 238), роден в Долна Мизия, готите и техните съюзници се активизират на юг от Дунава и принуждават Римската империя да им заплаща годишен данък.
През 238 г. те превземат гр. Истрия в Добруджа. През 251 г. три военни колони, водени от готския княз Книва, идващи от влашко-молдавската област, преминават Дунава в посока гр. Ескус (Гиген) и оперират в Мизия, Тракия и Илирия. Град Никополис ад Иструм (с. Никюп) е обсаден, а гр. Филипопол (Пловдив) е превзет и оплячкосан. Римските войски са разбити най-напред при Берое и след това на 1-ви юли 251 г. в блатата край Абритус (Разград), като в сражението загива роденият край гр. en:Сирмиум (Срем, Сремска Митровица) в Долна Панония Император Деций (Деций Траян, * 201 - † 251) и синът му и съимператор от 251 г. Херений Етруск (* ок.201 - † 251, ). През 254 г. готите достигат до гр. Солун, а през 255 г. източното Черноморие, от 257 г. преминават Босфора и превземат редица градове в Мала Азия, през 268 г. готите и техните съюзници пресичат Дарданелите, пристигат в Пелопонес, с кораби навлизат дълбоко в Бяло море (Егейско море).
Император Клавдий II Готски (* 213 - † 270), тракоилириец, роден в гр. Сирмиум или в Дардания (част от Горна Мизия), успял да победи готите през 269 г. в две големи битки, едната от които се е състояла на границата между днешните Южна България и Гърция, а другата - при гр. Ниш, Илирия. Тези успехи донесли на императора присъдената за първи път триумфална титла Gothicus (Готски), титла, която се счита за най-старото свидетелство за името готи. Дотогава те са наричани гети и скити или са считани само един клон от тях. en:Йоан Лидийски (* 490 - † ок.570) съобщава в “De Mensibus” за триумфалната колона, която Помпей Велики (* 106 пр.н.е. - † 48 пр.н.е.) поставил в гр. Византия (Византион), в чест на победата му над Митридат VI Евпатор (* 132 пр.н.е. - † 63 пр.н.е.) и неговите готи, с надпис “На Фортуна - за победата над готите”, но веднага уточнява - "готите са гетите" [16] 28.
Бързото ономастично заместване на названието гети с готи се обяснява с инцидента, описан от la:Елий Спартиан (* 3-ти в. - † 4-ти в.) в биографията на император Каракала (* 186 - † 218). Каракала, който убил по-младия си брат и съимператор Гета (Публий Септимий, * 189 - † 211), обичал да си измислял прякори като “Германикус”, “Партикус”, “Арабикус” и “Аламаникус”. След един победоносен поход над гетите Хелвий Пертинакс, син на бившия император Пертинакс (* 126 - † 193), му подхвърлил шеговито: “Добавете също така, “Гетикус Максимус”, моля”, което веднага било взето за намек за убийството на Гета и сигурно също е помогнало Пертинакс да загуби главата си. Спартиан веднага уточнява обаче, че "Gothi Getae dicerentur" [17]. Дион Касий (* 155 - † 235) казва, че след убийството на Гета “ако някой се осмеляваше да напише името на Гета или само да го прошепне, веднага го осъждаха на смърт” [18] 28. За да избягнат това неудобство и тъй като един от клоновете на гетите се казвал “готи”, тогавашните писатели започнали да говорят само за готи всеки път, когато трябвало да се каже нещо за всички гетски народи. По-късно опасността от обърквания заради подмяната била доловена от автори като Филосторг, Орозий, Прокопий (* ок.500 - † ок.565) и др., затова те се заемат да обясняват, че готите не са някакъв нов, доскоро неизвестен народ, а че са същият народ, който в миналото е наричан “гети”. Други писатели от 4-ти и 5-ти век просто се връщат към старото име и направо говорят за гети, а не за готи (проф. Г.Сотиров 28). Това объркване дава възможност на късни компилатори на историята в периода 17-19 век "окончателно" да произведат готите в народ, различен от гетите в услуга на определени геополитически доктрини.
Разширявайки успеха на Клавдий II, мизиецът от селски произход император Аврелиан (* 214 - † 275) нанася през 272 г. решително поражение на готите северно от Дунава, вероятно в днешната Мунтения. Императорът обаче изоставил по съображения за сигурност Траянова Дакия и така освободил за готските, вандалските и сарматските народи тази важна територия за експанзия. С изоставянето на единствената римска провинция северно от Дунав се изтеглили и военните сили и администрацията. Местното романизирано население останало в тези земи и романизирало новите си господари. Известно е напр., че още през 257 г. предците на готския епископ св. Урфил (* ок.311 - † 383, Улфила, Вулфила) били отвлечени от малоазийската област Кападокия при един набег на готите и закарани в земите северно от Дунав. Така в тях дошли християни, които, “направили господарите си свои братя (во Христа)”.
Около 290 г., по времето на роденият в Далмация Диоклетиан (* ок.240 - † 316), от 284 г. Император, от 286 г. въвежда Тетрархията и става Император на източните римски провинции, респ. след приключването на кризата в Римската империя при управлението на т.н. „войнишки императори“, военната ситуация около Дунава за известно време се успокоява. Счита се, че в този период започва разделянето на готите.
Източните готи, известни в историята още като визиготи (везеготи, бесиготи), са населявали предимно територии около и северно от Дунава, респ. Дакия, Мизия, Добруджа (Малка Скития), Причерноморието и по-късно Тракия и Македония.
Западните готи, известни в историята още като остроготи, са населявали предимно територии в днешна Украйна и по-късно Мизия, Тракия и Илирия, а остатъци от тях - около устието на р. Днепър и Крим.
В този смисъл, условното разделение на готите на Остготи (източни готи) и Вестготи (западни готи), използвано от Касиодор и възприето по-късно от германските историци, е анахронизъм от гледна точка на по-ранните периоди в историята им. Самото название на визиготите произхожда от погърчения етноним на древните тракийци бесите . беси->веси->вези->везе.
[редактиране] Визиготи
[редактиране] Св. цар Константин I Велики от Мизия
В края на 3 век визиготите заемат изоставената по стратегически причини от Римската империя Дакия. За разлика от хунобългарите с тяхната тежка (бронирана конница) и лека кавалерия, военната сила на визиготите се е състояла предимно от пехота. Готски дружини се намесвали в борбите за престолонаследието след провала на Тетрархията. След като частично повторно завладял левия бряг на Дунава, в крайна сметка роденият в гр. Ниш св. император Константин Велики (* ок.280 - † 337) победил своите вътрешни и външни противници с активното съдействие на българските визиготи, благодарение на които той ликвидира Тетрархията и се обявява за самодържец, а към 330 г. пренася столицата на Римската империя в тракийския град Бизантион (Византия, Константинопол). Бизантион надделява, заради възможността за контрол над Проливите, въпреки желанието на Императора и майка му св. Елена, столицата да бъде пренесена в любимата им Сердика със стратегическо разположение по средата между западните и източните земи на Империята („Сердика е моят Рим“, възкликнал Императорът в Сената).
За управляваната преди от Константинопол Тракия император Константин VII Багренородни (Порфирогенет, * 905 - † 959) по-късно пише: „Императорът Константин, ...поради нападенията на българите направил от Тракия особена тема“ [19]. През 332 г. Константин Велики сключва с дунавските визиготи договор за охрана на границата, като им дава автономност на федерати, а църквата им остава към диоцеза на Цариградската патриаршия. В главата за “Готските игри”, съставена от самия Константин Велики или по негова поръчка, като се посочват коледните приеми и празненства на византийския двор, се споменават и развлеченията след пиршеството. А именно – музика, песни, театрални представления и латински славословия. На шестия ден на празниците се устройва закуска, на която се поканват „българите, сините (вандали/венети), зелените (гърци) и разни чужденци: фаргани, хазари, агаряни и франки“. Всички се явяват в национално облекло, народни горни дрехи ковади [20] 5 25.
След Константин Велики територията на юг от десния бряг на Дунав се е наричала ripa Gothica (Готски бряг; лат. ripa - бряг на река, рядко морски бряг). Същата била устроена като укрепена гранична организация, която навлизала в дълбочина и обхващала днешна Северна България и Добруджа. Всички народи, които идвали тук отвъд Дунава, са били считани за готи, независимо дали са идвали за търговия с римските caupones (лат. ханджия, механджия, кръчмар; презрит. търговец), за да постъпят на римска военна служба, militon (лат. войник) или са търсели услугите на capillon (бръснар). Перманентният недостиг на храни на север от Дунава се компенсирал с търговия, в т.ч. и с роби. 10.
От 365 г., по времето на княз Атанарих I, отношенията се изострят и през 369 г. Атанарих I е разбит от роденият в Панония Император Валент (* 328 - † 378), но договорът се подновява.
[редактиране] "От земите на Българите излезе Хунската ярост"
При разпадането на визиготската държава в Дакия под натиска на хунобългарите през 376 г. визиготите преминават на страната на княз Фритигерн и десетки хиляди се заселват в Тракия с разрешението на император Валент. Едуард Гибън (* 1737 - † 1794) в основния си труд за "История на залеза и падането на Римската империя" [21] за годините 365-398, изчислява преминалите отсам Дунава визиготи дори до един милион души, включително и 200 000 въоръжени, които се смесват с романизирани траки. Същият автор счита за непростима стратегическа грешка на „римското великодушие“ да бъдат допуснати в границите на империята толкова много въоръжени хора. С тях преминават Дунава и части от други племена - остроготи, алани, хунобългари и др. Анастасий Библиотекар (* ок.810 - † ок.879/880) съобщава [22], че след разделението на царството през 364 г. при императорите Валентиниан I (* 321 - † 375) и Валент (* 328 - † 378) "българският народ връхлетял и заел всички страни по Дунав" [23]. Анастасий Библиотекар пояснява също така, че "българите обединили своето отечество, съгласно родственото им право" [24]. Тези провинции били "двата Епира (Стария и Новия), цялата Тесалия и Дардания" [25] 4 25. Възникнали проблеми със снабдяването, регионалната римска армия е разбита в няколко локални сражения.
През 377 г. значителен брой християни от местното население, напуснали родните си места поради гоненията на императорите Деций и Диоклециан в края на 3-ти и началото на 4-ти век и намерили убежище отвъд Дунав, се завръщат в своята родина и се заселват на юг от Стара планина, главно в района на Одрин, провинция Готия, чийто епископ е арианин 8. Още след смъртта на император Констанций II обаче и след промяната на църковна политика в Цариград в края на 60-те години на 4-ти в., те са третирани от „православната“ църква като еретици, започват масови гонения срещу това население, чиято връхна точка е 26 март 378 г. На тази дата 26 християни са изгорени край Одрин по нареждане на папа Дамас I (* 366 – † 383), Валент и Грациян (впоследствие са обявени за мъченици): поп Верко, Авив, Иской, Сила, Фильо, Ана, Ала, Лариса, Мика, Анимиса и Гатя, Сава „воин готин“, презвитер Батуш и др. [26].
Малко по-късно сред това население настъпва голямо брожение срещу императора, което за кратко време се превръща в значителен по размери бунт. Въстанието започва в Одрин, където начело са някои от водачите на новозаселилите се „еретици“ Сърд и Коля (Амиан Марцелин, * ок.330 - † ок.395). Към тях се присъединява цялото местно население в централната част на Балканския полуостров, в помощ на разбунтувалите се идват техните родственици отвъд Дунава. Масовата психоза и омразата срещу Валент създават убеждението, че Валент трябва да бъде изгорен жив по Божия воля (Амиан Марцелин) 8. За това въстание против римляните и гърците Йордан пише (De Get. 24. 140), че мизийските готи, т.е. гетите, "въстанали и заели Тесалия, Епир, Ахея и Панония".
[редактиране] Битката при Адрианопол
За да се справи с този проблем, Императорът се готви да даде генерално сражение. На негова помощ идва роденият в гр. Сирмиум Грациян (* 359 - † 383), Цезар на западните провинции на Римската империя. Неговите войски обаче са блокирани в Северозападна България при Кастра Мартена (гр. Кула). Валент започва самостоятелни действия през 378 г. край Адрианопол (Одрин), на 9-ти август римската кавалерия е обърната в бяг, римската армия е разгромена. Император Валент бяга и се скрива в една къща, но там е изгорен жив, загиват почти всички генерали и офицери и 2/3 от войската (сражението е описано и от Св. Паисий в неговата История...) [27] 12.
След разгрома при Одрин Империята изпада в критична ситуация, тъй като готите и българите контролират практически цяла Тракия до самия Цариград. Грациян извиква спешно испанеца Теодосий и го назначава за Главнокомандващ на Римската армия в Тракия. Теодосий успява да разбие бунтовниците и да овладее положението и става приемник на Валент - император Теодосий I Велики (* 347 - † 395).
След тези събития Римската империя е принудена да засили религиозната, стопанската, политическата и правната интеграция на визиготите. По силата на договор от 382 г. с император Теодосий I, те получават автономия между Дунава и Балкана и статут на федерати срещу задължението да служат под свое командване в римската армия, като практически стават нейна основа.
[редактиране] Крал Аларих I от Добруджа, magister militum per Illyricum
Към 390/391 г. все по-силен става натискът на хунобългарите от север, което предизвиква придвижване на юг от Балкана на отделни подразделения визиготи (Мавро Орбини цитира сведения на Марк Аврелий Касиодор за тежки сражения на българите с римляните около 390 г.). През 395 г. тракийските визиготи и многонационални преселници с предимно готско потекло издигат за първи път свой монархически Крал - de:Аларих I (* ок.370 - † 410), роден в Добруджа (Малка Скития) на един остров в устието на Дунава, който през 394 г., като водач на готите федерати, е участвал в Алпите в победоносния поход на Теодосий I срещу езичника, гала Евгений († 394), самообявил се за император на Запада с помощта на magister militum praesentalis Арбогаст († 394). В това сражение при р. Фригидус християнската източна войска, въпреки тежките загуби на визиготите, успява да победи езическата западна войска и да даде тласък на християнизирането на Запада.
При все по-масовото преминаване на Дунава от хунобългарите част от визиготите под ръководството на Аларих I преминават Балкана и тръгват към Цариград, после към Тесалия и Пелопонес, още повече, че не се чувстват вече обвързани с договора след смъртта на Теодосий I през 395 г. Преминават Термопилите, оплячкосват Атика, превземат Атина, Коринт, Аргос и Спарта. След като са разбити през 397 г. от римският пълководец Стиликон (вандал, * ок.359/365 - † 408) визиготите на Аларих I се установяват в Македония с нов договор като федерати. По това време синовете на Теодосий I са поделили Империята - Хонорий (* 384 - † 423) управлява западните провинции, а Аркадий (* ок.377 - † 408) - източните провинции. Аркадий дава на Аларих титлата magister militum per Illyricum.
Междувременно, през зимата на 399/400 г. Тракия отново станала арена на бунт на “римски” готи, ръководени от римския пълководец и Консул от дунавско готско потекло Гаина. Той влязъл в Константинопол с войските си и изискал номинирането му за magister militum praesentalis и даже с амбиции за трона [28], но срещнал съпротива от управляващата върхушка. На искането на убедения арианец, на неговата религиозна общност да бъде предоставена една църква, силно се противопоставил Константинополският патриарх св. Йоан Златоуст (* 350 - † 407) [29]. Императорските войски на испанеца Аркадий започнали преследване и лов на готи. На 12 юли 400 г. 7000 от тях нахлули в готската православна църква близо до двореца, където, по лична заповед на императора, били затворени, съсечени и изгорени с църквата < ref name=”Sozomen”/>. Гаина напуснал града, но бил разбит при Дарданелите. Успял да избяга на север от Дунава, където бил убит от хунобългарите на кан Улдин от опасения да не би да предизвика размирици всред готите. От тук нататък Константинопол все по-често започнал да се намесва с военна сила в българо-гръцките религиозни борби в полза на вторите.
През 401 г. Аларих I тръгва отново на дълъг поход с около 20 000 визиготи и техните семейства през Балканския полуостров до Италия, през 408 г. пристига пред гр. Рим, а през 410 г. го превзема и оплячкосва.
[редактиране] Тулузкото кралство
След неуспешния опит на Аларих I да премине в Африка, за да търси прехрана, и неговата смърт, начело на визиготите застава княз Атаулф († 415), който ги завежда в Галия и се установява в Аквитания с разрешението на Хонорий (* 384 - † 423), Цезар на западните римски провинции. След блокадата на доставката на зърно от Северна Африка настъпва нов глад и през 415 г. Атаулф се изтегля в Испания. След още един неуспешен опит за преминаване в Африка и поражение през 418 г. визиготите се установяват в Аквитания с нов договор като Федерати, където създават новото готско de:Тулузко кралство със столица гр. Тулуза, респ. основаният от древните хунобългари през 225 пр.н.е. гр. Toles (по изчисленията на Авентин според старобаварските хроники) 9.
[редактиране] С Аеций срещу Атила в "Битката на народите"
В Битката на народите на Каталунските полета през 451 г. визиготите участват на страната на римляните, аланите, франките и др. под командването на пълководеца magister militum per Gallias и трикратен консул и управител на Рим Флавий Аеций (* ок.390 - † 454), тракийски българин "от най-силен (смел) мизийски род" (Йордан), роден в гр. Доросторум (Силистра), наречен "последният римлянин", срещу войските на Хунобългарската империя, командвани от кан Атила († 453) от българската Царска династия Дуло. Във войските на Атила участват хунобългари, остроготи, гепиди, херули и др. В битката загива кралят на визиготите Теодорих I (Теодорид, († 451), син на Аларих I, разширил Тулузкото кралство в Испания.
Синът на Теодорих I крал Еварик (Ойрих, * ок.440 - † 484) след 460 г. денонсира федератския договор и разширява териториите си в Галия. Практически независимото Тулузко кралство до 490 г. се разширява значително в Средна Франция до р. Лоара и в Испания, а Еварик става най-силният крал в западните провинции на Римската империя.
При Аларих II († 507), син на Еварик, Тулузкото кралство заема почти целия Иберийски полуостров, но след като той губи сражението през 507 г. от напиращите франки, губи Галия, като запазва само особено важната Септимания на френския средиземноморски бряг с помощта на остроготите.
[редактиране] Толедското кралство
През 511 г. остроготският Крал en:Теодорих Велики се обявява за Крал и на визиготите, но след смъртта му през 526 г. те отново се разделят, докато накрая са изтласкани окончателно през Пиренеите на полуострова от Франките.
Крал Леовигилд, управлявал от 569/572 до 586 г., успява да осигури практически пълен контрол на Иберийския полуостров, въпреки че някои крепости на Римската империя се запазват до 620 г., като създава de:Толедското кралство на визиготите.
Следващите столетия са белязани от борбите за наследството на трона между благородниците и военните. След като визиготските крале не успяват да наложат арианството всред останалото население на Иберийския полуостров, на Третия поместен събор в Толедо през 589 г. Каталоцизмът е обявен за държавна религия. В резултат на това готският език се претопява в местните езици и до Арабската инвазия през 711 г. се владее практически само от висшите благороднически кръгове.
[редактиране] Арабската инвазия
През 710 г. визиготският Крал Родерих († 711) е разбит от проникналия през Гибралтар експедиционен корпус от около 8 000 маври, идващи от Северна Африка, която е под контрола на арабите. Пада столицата гр. Толедо, а до 718 г. - почти целият полуостров.
Възстановяването на властта на визиготите, т.н. Reconquista, започва през 722 г. с победата над Арабите на Пелагиус († 737), Граф на запазилата независимост Астурия. Преминава през отблъскването на опита за арабска инвазия във Франция през 732 г. от Карл Мартел (* 686 - † 741). Последният арабски бастион в Андалузия пада след победата през 1492 г. на крал