Готи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Вестготска фибула от Пиренейския полуостров, 6 век

Готите се считат за германски народ, който в навечерието на нашата ера обитава долното течение на река Висла. Предполага се че името им произлиза от готската дума giutan („лея“) или gutans („излят“) и може да се тълкува като „чучур“. Във втората половина на 2 век част от готите се преселват на югоизток към Черно море. След първоначални сблъсъци с Римската империя в Югоизточна Европа към края на 3 век се стига до разделянето им на две групи – източна (гревтунги) и западна (тервинги). От тези две групи по-късно се образуват народите на остроготите и везиготите. От края на 4 век основната част от тези две групи се преселва на запад към Апенинския полуостров, Южна Галия и Пиренейския полуостров.

История[редактиране | edit source]

Произход на готите[редактиране | edit source]

Съществуват различни теории за произхода на готите:

Водещата теория е, че те са германски племена. Според родения в Тракия главен готски историк Йорданес прародителите на готите, произлизат от Скандинавския полуостров, остров "Скандза". Около 1490 пр.н.е. се преселват около устието на Висла, а около 1000 пр.н.е. - в Скития северно от Дунава, (наречена от римляните Дакия 11 века по-късно) и части от Мизия и Мала Азия.

Хипотеза за скитския произход на готите.

Авторите и се опират на факта, че в земите на готите на Балканите не са намерени убедителни доказателства за германски произход на готите.

Според тази теория готи е названието на тракоилирийските гети, респ. скити в периода на късната античност В този смисъл те са стари европейски трако-кимерийци и келто-скити и не са нито скандинавски германци, нито азиатски тюрки. Наред с хунобългарите, готите/гетите са фундаментален етнообразуващ компонент в българския етногенезис и предшественици на днешните българи. Мигрирайки, част от тях участват в етногенезиса и на редица други съвременни европейски народи.

Етнонима на готите се появява като заместител на етнонимите гети и скити. От този момент историята на българите и готите е неразривно свързана, те са съюзници и противници в едни и същи държавни образувания на Балканите и в Западна Европа, древните и средновековните историци често пъти използват алтернативно етнонимите готи, хуни и българи за едни и същи исторически събития и едни и същи герои до пълното изчезване на етнонимите готи и хуни. Според проф. Карл Фритцлер съвместните акции на готи и българи започват още през 1-2 век. Според готската митология (Йорданес), хунобългарите дори произхождат от готите: хуните произлезли от готски вещици, прогонени в гората, където се съешили със зли горски духове.

В своята история на готите „За произхода и деянията на гетите“ (De origine actibitusque Getarum"), Йорданес няколкократно твърди, че сегашните Gothos са някогашните Getas, респ. скити - „...quos Getas iam superiori loco Gothos esse probavimus, Orosio Paulo dicente“, Jordanis Същото твърдят и Амвросий (* ок.337/340 - † 397), Филосторгий (* ок. 368 - † сл. 433), Павел Орозий (* ок.385 - † ок.420), а Клавдий Клавдиан (* ок.375 - † след 404) в “De bello getico” въобще не употребява "готи" . „Седемте скитски племена“ от Панония до Черно море, за които говори Херодот (* 484 пр.н.е. - † 425 пр.н.е.), св. Йероним нарича „седем гетски или готски племена“, които живеели на север, "понеже учените хора наричали гетите готи".


В басейна на Висла[редактиране | edit source]

В Северното Причерноморие[редактиране | edit source]

Подразделения[редактиране | edit source]

В поселенията си северно от Дунав вестготите са известни под името „тервинги“ или „везиготи“ („визиготи“; лат.: Vesigothi, Visigothi). „Тервинги“ означава „хора от гората“ (triu е „дърво“ на готски). „Вези-“ пък е хвалебствено самоопределение, което може да се преведе със „знатен“. Остготите по това време са наричани „гревтунги“ (по-често преди нападението на хуните през 375 година) и „остроготи“. „Гревтунги“ се превежда като „хора от степите“ или „хора от брега“.

„Остроготи“ е самоназвание, което според Хервиг Волфрам означава „готи на изгряващото слънце“. През 5 век Касиодор, римлянин, близък до остготския крал Теодорих Велики, преиначава имената „везиготи“ и „остроготи“ на „вестготи“ и „остготи“. Гепидите, които се присъединяват към готските поход на юг, са най-вероятно отделен народ, а не трета съставна част на готите, както ги определя Касиодор. Те остават да живеят в близост до Карпатите и имат второстепенно политическо значение

През 2-3 век вестготите обитават областите на север от Дунав, а остготите - около устието на Днепър и Крим, като границата между двете групи преминава по река Днестър. Вестоготите изграждат монархия, управлявана от олигархия на множество малки крале. При остготите се налага фамилията на Амалите. Надеждни исторически сведения за Амалите от преди 4 век не са запазени, а древното родословно дърво, съставено от Йорданес вероятно е измислено.

Походи южно от Дунава[редактиране | edit source]

Император Максимин Тракиеца

След смъртта на император Максимин Тракиеца (* 172/173 - † 238), роден в Долна Мизия, готите и техните съюзници се активизират на юг от Дунава и принуждават Римската империя да им заплаща годишен данък.

През 238 г. те превземат гр. Истрия в Добруджа. През 251 г. три военни колони, водени от готския княз Книва, идващи от Дакия, преминават Дунава в посока гр. Ескус (Гиген) и оперират в Мизия, Тракия и Илирия. Град Никополис ад Иструм (с. Никюп) е обсаден, а гр. Филипопол (Пловдив) е превзет и оплячкосан. Римските войски са разбити най-напред при Берое и след това на 1-ви юли 251 г. в блатата край Абритус (Разград), като в сражението загива роденият край гр. Сирмиум (Срем, Сремска Митровица) в Долна Панония Император Деций (Деций Траян, * 201 - † 251) и синът му и съимператор от 251 г. Херений Етруск (* ок.201 - † 251, ). През 254 г. готите достигат до гр. Солун, а през 255 г. източното Черноморие, от 257 г. преминават Босфора и превземат редица градове в Мала Азия, през 268 г. готите и техните съюзници пресичат Дарданелите, пристигат в Пелопонес, с кораби навлизат дълбоко в Бяло море (Егейско море).

Император Клавдий II Готски (* 213 - † 270), тракоилириец, роден в гр. Сирмиум или в Дардания (част от Горна Мизия), успял да победи готите през 269 г. в две големи битки, едната от които се е състояла на границата между днешните Южна България и Гърция, а другата - при гр. Ниш, Илирия. Тези успехи донесли на императора присъдената за първи път триумфална титла Gothicus (Готски), титла, която се счита за най-старото свидетелство за името готи.

Разширявайки успеха на Клавдий II, мизиецът от селски произход император Аврелиан (* 214 - † 275) нанася през 272 г. решително поражение на готите северно от Дунава, вероятно в днешната Мунтения. Императорът обаче изоставил по съображения за сигурност Траянова Дакия и така освободил за готските, вандалските и сарматските народи тази важна територия за експанзия. С изоставянето на единствената римска провинция северно от Дунав се изтеглили и военните сили и администрацията. Местното романизирано население останало в тези земи и романизирало новите си господари. Известно е напр., че още през 257 г. предците на готския епископ св. Урфил (* ок.311 - † 383, Улфила, Вулфила) били отвлечени от малоазийската област Кападокия при един набег на готите и закарани в земите северно от Дунав. Така в тях дошли християни, които, “направили господарите си свои братя (во Христа)”.

Около 290 г., по времето на роденият в Далмация Диоклетиан (* ок.240 - † 316), от 284 г. Император, от 286 г. въвежда Тетрархията и става Император на източните римски провинции, респ. след приключването на кризата в Римската империя при управлението на т.н. „войнишки императори“, военната ситуация около Дунава за известно време се успокоява. Счита се, че в този период започва разделянето на готите.

Западните готи, известни в историята още като вестготи, са населявали предимно територии около и северно от Дунава, респ. Дакия, Мизия, Добруджа (Малка Скития), Причерноморието и по-късно Тракия и Македония.

Източните готи, известни в историята още като остготи, са населявали предимно територии в днешна Украйна и по-късно Мизия, Тракия и Илирия, а остатъци от тях - около устието на р. Днепър и Крим.

Преселване на запад[редактиране | edit source]

Вестготи[редактиране | edit source]

За първи път в историческите сведения, Вестготите се появяват като отделен народ в средата на III век, когато завладяват Дакия. По-късно в 268 година Вестготите атакуват римската империя и се настаняват на Балканския полуостров, но в следващите три години биват отблъснати отново на север от Дунав чрез серии от военни действия, водени срещу тях от римските императори Клавдий II и Аврелий.

Остготи[редактиране | edit source]

До нападението на българите остготите заемали обширни територии в днешна Украйна. Установено е, че през 257 г. остготите били на п-в Крим. Столица им е гр. Дори, известен с каменните си сгради и улични настилки.

За разлика от вестготите, които били предимно пехотинци, остготите били известни и с кавалерията си. Известно е тяхното дългогодишно съжителство и съвместни походи към Западна Европа с българите, с които ги свързвал пословичен съюз на "любов и омраза", който, според преданията, се дължал на тяхното "митично родство" и нарушаването на който дотогава се считало от двете страни за "най-голямо държавно предателство".

Кримски готи[редактиране | edit source]

Християнството на готите[редактиране | edit source]

Император Галерий

През 303 г. започнали последните и най-големи гонения на християните в Римската империя. Значителен брой християни от местното население намерили убежище на север от Дунава. Главният подбудител, особено свиреп в действията си, бил Галерий (* ок.250 - † 311), който от 293 г. станал Цезар на Диоклециан, а след оставката на последния през 305 г. - Император на Изтока. Император на Запада бил роденият в гр. Срем в Панония Максимиан Херкула (* ок.240 - † 310), а негов Цезар бил роденият в Илирия Констанций I Хлор ("Бледият", "Зеленият", * ок.250 - † 306, от 305 г. Император на Запада), баща на Константин Велики. През 311 г. Галерий издал Никомедския едикт за толерантност спрямо християните.

Св. Урфил от Мизия[редактиране | edit source]

След окончателното узаконяване на християнството през 313 г. от император Константин Велики с Миланския едикт за толерантност, се ускорява християнизацията на визиготите, в която съществена роля играе св. Урфил (Oὺρφὶλας), епископ на гр. Никополис ад Иструм (с.Никюп), Великотърновско, този „съвременний Мойсей“ в тяхната „обетована земя“ Мизия, както е наречен в "Църковната история" на Филосторгий и от Патриарх Фотий. Както те, така и Йордан, Сократ Схоластик (* ок.380 - † ок.440) и Созомен (* ок.400 - † 450) оставят за него един образ на високообразован апостол и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя Константин Философ (Кирил) и Методий половин хилядолетие по-късно. Пространно негово житиеописание е оставил Доростолският (Силистренският) епископ Авксентий, негов ученик и приемник, известно от изложението на епископ Максимин (* ок.360 - † сл.427). Негов учител е Херсонският епископ Теофил, участвал в Първия вселенски събор в гр. Никея (Никейски събор), ползвал е еднакво добре готски, гръцки и латински език. Урфил е хиротонисан през 340/341 г. за християнски готски епископ в Гетия [1] и приемник на починалия първи техен архиерей Теофил от Цариградския патриарх св. Евсевий Никомидийски (покръстителят на Константин Велики), виден представител на арианството и съученик на Александрийския свещеник Арий (* ок.250 - † 336), презвитер в гр. Александрия, т.е., когато партията на арианите е най-силна в Империята (337-361 г.) 11.

Готският превод на Библията[редактиране | edit source]

Св. епископ Вулфила (Урфил), създава (след 350 г.), по поръчение на император Констанций II, на територията на днешна Северна България първия превод на Библията на говорим готски език, преди още Библията да е преведена на латински език, но без последните 4 глави - "Царствата" ("Макавеите"), „да не би готите да се почувствали насърчени да воюват, както най-често правели съдиите и царете израилеви!“ (Филосторг).

През 4 век всички римски императори и епископи в Константинопол в по-голяма или по-малка степен са радикални Ариани, не на последно място заради тракийския, илирийския или панонския си етнически произход. Съвсем логично тази християнска вяра в нейния "полуариански" вариант е господстваща по-късно и в Тулузкото кралство, de:Толедското кралство и Равенското кралство на тракийските вестготи (визиготи) и остроготи във Франция, Испания и Италия до края на 6-ти век, в Лангобардското кралство до 7-ми век 13, както и в Стара Велика България и дунавската Българска империя до средата на 9 век.

През 381 г. обаче Вторият вселенски събор в Константинопол отлъчва от „православната“ църква цялата църковна организация в префектурата Илирик и провинциите Тракия (Северозападна Тракия), Малка Скития (Добруджа), Мизия (Долна и Горна Мизия) и Хемимонтус (Североизточна Тракия) в централния и северния Балкански полуостров, които от тогава до признаването на тяхната самостоятелна църква в 535 г. от св. император Юстиниан I Велики (* ок. 482 - † 565) са обявени за еретически. На този събор е отлъчен от църквата и св. Урфил, като неговото учение се обявява за еретическо, книгите му са забранени и повечето от тях се изгарят, но останалите продължават да се ползват за богослужението още много векове от населението в българските земи 8. Опитът по-късно за компромис чрез добавката "filioque" (Вярвам в Светия Дух, Господ и животворящ; Който произхожда от Отца и Сина.) отново доведе до разцепление между източната и западната християнски църкви.

Готската "Червена базилика" от 5 век край Перущица

Северна България е земята, където са положени основите и са утвърждавани както българското християнство и литература, така и германското християнство и литература. Във всеки случай визиготите от Мизия са били тези, които докъм 395 г. са създали базата, от която започва успешната мисия във вътрешногерманските земи. В началото били достигнати само другите “готски народи” - остроготите, гепидите и вандалите, а след това по-голямата част от тогавашната Germania. Самият франкски Крал от династията на меровингите - Хлодвиг - е бил арианин, преди да приеме католическо кръщение малко преди 500 г. 10.

Известни с дейността си сред готите са такива големи готски, респ. скитски християнски просветители и писатели като св. епископ Никета Ремезиански (* 353 - † ок.431), св. епископ en:Павлин Нолански (* 353 - † 431), св. епископ Йероним и др., учени и писатели като Етикус Иструс philosophus cosmographus, en:Йоан Макзенциус, en:Леонций Схоластик (* 485 - † 543, "първият схоластик"), Ахил, Мавриций, Дионисий Мали (създателят на летоброенето по новата ера) и др.

Наследството на готите[редактиране | edit source]

Основна статия: Културно и историческо наследство на готите

След изселването на основната част от готите на запад, друга част вероятно остава на балканите и се влива в българската народност. В подкрепа на наличието на готи при навлизането на българите на бълтканите говорят археологическите нтаходки от с. Хан Крум.

Хронология на битките на готите[редактиране | edit source]

Византийско-готски войни:

Източници[редактиране | edit source]

  1. Philostorgius II, 5