Готи

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Неутралността на тази статия е спорна. Моля, вижте съответната дискусия на беседата.

Готите са етническа група, която в периода на Късната Античност обитава територии в Херодотова (европейска) Скития от Панония на запад до северно от река Днепър и Черно море на изток и от Карпатите на север до Бяло море и Адриатическо море на юг, вкл. черноморското крайбрежие на Мала Азия. Около началото на 4 век части от тях мигрират на запад към Апенинския полуостров, Южна Галия и Пиренейския полуостров.

Съдържание 1 Произход на готите 2 Предистория на готите 2.1 Херодотова Скития 2.2 Гетите 3 Готите южно от Дунава 4 Вестготи 5 Остроготи 6 Християнството на готите 6.1 Св. Урфил от Мизия 6.2 Символът на вярата 6.3 Готският превод на Библията 7 Наследството на готите 8 Външни препратки 9 Източници

[редактиране] Произход на готите

Основна статия: Произход на готите

Съществуват различни теории за произхода на готите.

[редактиране] Предистория на готите

[редактиране] Херодотова Скития

Основна статия: Херодотова Скития

[редактиране] Гетите

Основна статия: Гети

[редактиране] Готите южно от Дунава

След смъртта на император Максимин Тракиец (* 172/173 - † 238), роден в Долна Мизия, готите и техните съюзници се активизират на юг от Дунава и принуждават Римската империя да им заплаща годишен данък.

През 238 г. те превземат гр. Истрия в Добруджа. През 251 г. три военни колони, водени от готския княз Книва, идващи от влашко-молдавската област, преминават Дунава в посока гр. Ескус (Гиген) и оперират в Мизия, Тракия и Илирия. Град Никополис ад Иструм (с. Никюп) е обсаден, а гр. Филипопол (Пловдив) е превзет и оплячкосан. Римските войски са разбити най-напред при Берое и след това на 1-ви юли 251 г. в блатата край Абритус (Разград), като в сражението загива роденият край гр. Сирмиум (Срем, Сремска Митровица) в Долна Панония Император Деций (Деций Траян, * 201 - † 251) и синът му и съимператор от 251 г. Херений Етруск (* ок.201 - † 251, ). През 254 г. готите достигат до гр. Солун, а през 255 г. източното Черноморие, от 257 г. преминават Босфора и превземат редица градове в Мала Азия, през 268 г. готите и техните съюзници пресичат Дарданелите, пристигат в Пелопонес, с кораби навлизат дълбоко в Бяло море (Егейско море).

Император Клавдий II Готски (* 213 - † 270), тракоилириец, роден в гр. Сирмиум или в Дардания (част от Горна Мизия), успял да победи готите през 269 г. в две големи битки, едната от които се е състояла на границата между днешните Южна България и Гърция, а другата - при гр. Ниш, Илирия. Тези успехи донесли на императора присъдената за първи път триумфална титла Gothicus (Готски), титла, която се счита за най-старото свидетелство за името готи. Дотогава те са наричани гети и скити или са считани само един клон от тях. en:Йоан Лидийски (* 490 - † ок.570) съобщава в “De Mensibus” за триумфалната колона, която Помпей Велики (* 106 пр.н.е. - † 48 пр.н.е.) поставил в гр. Византия (Византион), в чест на победата му над Митридат VI Евпатор (* 132 пр.н.е. - † 63 пр.н.е.) и неговите готи, с надпис “На Фортуна - за победата над готите”, но веднага уточнява - "готите са гетите" ^{[1] 28}.

Бързото ономастично заместване на названието гети с готи се обяснява с инцидента, описан от la:Елий Спартиан (* 3-ти в. - † 4-ти в.) в биографията на император Каракала (* 186 - † 218). Каракала, който убил по-младия си брат и съимператор Гета (Публий Септимий, * 189 - † 211), обичал да си измислял прякори като “Германикус”, “Партикус”, “Арабикус” и “Аламаникус”. След един победоносен поход над гетите Хелвий Пертинакс, син на бившия император Пертинакс (* 126 - † 193), му подхвърлил шеговито: “Добавете също така, “Гетикус Максимус”, моля”, което веднага било взето за намек за убийството на Гета и сигурно също е помогнало Пертинакс да загуби главата си. Спартиан веднага уточнява обаче, че "Gothi Getae dicerentur" ^[2]. Дион Касий (* 155 - † 235) казва, че след убийството на Гета “ако някой се осмеляваше да напише името на Гета или само да го прошепне, веднага го осъждаха на смърт” ^{[3] 28}. За да избягнат това неудобство и тъй като един от клоновете на гетите се казвал “готи”, тогавашните писатели започнали да говорят само за готи всеки път, когато трябвало да се каже нещо за всички гетски народи. По-късно опасността от обърквания заради подмяната била доловена от автори като Филосторг, Орозий, Прокопий (* ок.500 - † ок.565) и др., затова те се заемат да обясняват, че готите не са някакъв нов, доскоро неизвестен народ, а че са същият народ, който в миналото е наричан “гети”. Други писатели от 4-ти и 5-ти век просто се връщат към старото име и направо говорят за гети, а не за готи (проф. Г.Сотиров ²⁸). Това объркване дава възможност на късни компилатори на историята в периода 17-19 век "окончателно" да произведат готите в народ, различен от гетите в услуга на определени геополитически доктрини.

Разширявайки успеха на Клавдий II, мизиецът от селски произход император Аврелиан (* 214 - † 275) нанася през 272 г. решително поражение на готите северно от Дунава, вероятно в днешната Мунтения. Императорът обаче изоставил по съображения за сигурност Траянова Дакия и така освободил за готските, вандалските и сарматските народи тази важна територия за експанзия. С изоставянето на единствената римска провинция северно от Дунав се изтеглили и военните сили и администрацията. Местното романизирано население останало в тези земи и романизирало новите си господари. Известно е напр., че още през 257 г. предците на готския епископ св. Урфил (* ок.311 - † 383, Улфила, Вулфила) били отвлечени от малоазийската област Кападокия при един набег на готите и закарани в земите северно от Дунав. Така в тях дошли християни, които, “направили господарите си свои братя (во Христа)”.

Около 290 г., по времето на роденият в Далмация Диоклетиан (* ок.240 - † 316), от 284 г. Император, от 286 г. въвежда Тетрархията и става Император на източните римски провинции, респ. след приключването на кризата в Римската империя при управлението на т.н. „войнишки императори“, военната ситуация около Дунава за известно време се успокоява. Счита се, че в този период започва разделянето на готите.

Източните готи, известни в историята още като визиготи (везеготи, бесиготи), са населявали предимно територии около и северно от Дунава, респ. Дакия, Мизия, Добруджа (Малка Скития), Причерноморието и по-късно Тракия и Македония.

Западните готи, известни в историята още като остроготи, са населявали предимно територии в днешна Украйна и по-късно Мизия, Тракия и Илирия, а остатъци от тях - около устието на р. Днепър и Крим.

В този смисъл, условното разделение на готите на Остготи (източни готи) и Вестготи (западни готи), използвано от Касиодор и възприето по-късно от германските историци, е анахронизъм от гледна точка на по-ранните периоди в историята им. Самото название на визиготите произхожда от погърчения етноним на древните тракийци бесите . беси->веси->вези->везе.

[редактиране] Вестготи

Основна статия: Вестготи

За първи път в историческите сведения, Вестготите (беси - гетите, тракийско племе) се появяват като отделен народ в средата на III век, когато завладяват Дакия. По-късно в 268 година Вестготите атакуват римската империя и се настаняват на Балканския полуостров, но в следващите три години биват отблъснати отново на север от Дунав чрез серии от военни действия, водени срещу тях от римските императори Клавдий II и Аврелий.

[редактиране] Остроготи

Основна статия: Остроготи

До нападението на хунобългарите остроготите заемали обширни територии в днешна Украйна. Установено е, че през 257 г. остроготите били на п-в Крим. Столица им е гр. Дори, известен с каменните си сгради и улични настилки.

За разлика от визиготите, които били предимно пехотинци, остроготите били известни и с кавалерията си. Известно е тяхното дългогодишно съжителство и съвместни походи към Западна Европа с хунобългарите, с които ги свързвал пословичен съюз на "любов и омраза", който, според преданията, се дължал на тяхното "митично родство" и нарушаването на който дотогава се считало от двете страни за "най-голямо държавно предателство".

[редактиране] Християнството на готите

През 303 г. започнали последните и най-големи гонения на християните в Римската империя и главно в земите на днешна България. Значителен брой християни от местното население намерили убежище на север от Дунава. Главният подбудител, особено свиреп в действията си, бил Галерий (* ок.250 - † 311), тракийски пастир, родом от селата в околностите на Сердика (София, столица на Средиземна Дакия), който от 293 г. станал Цезар на Диоклетиан, а след оставката на последния през 305 г. - Император на Изтока. Император на Запада бил роденият в гр. Срем в Панония Максимиан Херкула (* ок.240 - † 310), а негов Цезар бил роденият в Илирия Констанций I Хлор ("Бледият", "Зеленият", * ок.250 - † 306, от 305 г. Император на Запада), баща на Константин Велики. Поразен от рак и най-вече разбрал, че гоненията само повишават авторитета на християните, през 311 г. Галерий издал Никомедския едикт за толерантност спрямо християните. В този период българските християни дали хиляди жертви и стотици мъченици и Светци на Християнската църква.

[редактиране] Св. Урфил от Мизия

След окончателното узаконяване на християнството през 313 г. от император Константин Велики с Миланския едикт за толерантност, се ускорява християнизацията на визиготите, в която съществена роля играе св. Урфил (Oὺρφὶλας), епископ на гр. Никополис ад Иструм (Никопол), този „съвременний Мойсей“ в тяхната „обетована земя“ Мизия, както е наречен в "Църковната история" на de:Филосторг и от Патриарх Фотий. Както те, така и Йордан, Сократ Схоластик (* ок.380 - † ок.440) и Созомен (* ок.400 - † 450) оставят за него един образ на високообразован апостол и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя Константин Философ (Кирил) и Методий половин хилядолетие по-късно. Пространно негово житиеописание е оставил Доростолският (Силистренският) епископ Авксентий, негов ученик и приемник, известно от изложението на епископ Максимин (* ок.360 - † сл.427). Негов учител е Херсонският епископ Теофил, участвал в Първия вселенски събор в гр. Никея (Никейски събор), ползвал е еднакво добре готски, гръцки и латински език. Урфил е хиротонисан през 340/341 г. за християнски готски епископ в Гетия ^[4] и приемник на починалия първи техен архиерей Теофил от Цариградския патриарх св. Евсевий Никомидийски (покръстителят на Константин Велики), виден представител на арианството и съученик на Александрийския свещеник Арий (* ок.250 - † 336), презвитер в гр. Александрия, т.е., когато партията на арианите е най-силна в Империята (337-361 г.) ¹¹.

[редактиране] Символът на вярата

През 325 г. на Никейския събор в присъствието на император Константин Велики участвали 318 епископи (императорът е поканил с писма лично 1800 епископи, всеки от които можел да води по 3-ма свещеници). Спорът се водел главно между гръцките и източните епископи от една страна и арианите, привържениците на Арий, за божественото естество на Бог-Син по отношение на Бог-Отец в Светата Троица. На Втория вселенски събор в Цариград (Първи цариградски събор) през 381 г. спорът се водел този път с привържениците на бившия цариградски патриарх Македоний I († 360) върху естеството на Светия Дух по отношение на Отца и Сина в Светата Троица. На двата събора гръцките и източните епископи наложили уточнение в божественото естество на Спасителя, респ. тълкуване на Символа на вярата, т.н. Никео-цариградски символ на вярата, според който „Бог-Отец, Бог-Син и Светият Дух са единосъщни и се изявяват като такива от началото на времето, т.е. те са без начало и без край“. Никейският събор осъдил Арий и арианството, а Първият цариградски събор осъдил и обявил посмъртно за еретик Македоний I, според които „Синът и Светият Дух са от напълно различно естество от това на Бог-Отец и са се изявили след него“. Главният борец срещу арианството бил св. епископ Атанасий Велики (ок.296 - † 373), Патриарх на Александрия. Арий бил афоресан и низвергнат на Събора и изпратен на доживотно заточение в Илирия, което помогнало за бързото разпространение из българските земи на учението му, повлияно от неоплатонизма, и което, поради схематичната форма на посланието си, е било особено популярно всред простолюдието в Империята през 4 в., а всред народите извън границите ѝ - и през 5 в. ¹¹ Така основният въпрос пред християнството - за устройството и организацията на църквата и нейната дейност - се изместил на тези първи събори и през следващите десетилетия от поредица идеологически въпроси, които разединили християнството в полза на една върхушка ⁸.

Най-голямата група епископи на Никейския събор са били представителите на църквата от българските земи, макар и подправените впоследствие протоколи и дневници на Събора да не дават представа именно за тяхното участие. Следващият събор е Сердикийският събор (в София) през 343/344 г., на който още на втория ден група делегати се отцепват и организират контрасъбор в Пловдив. Отново "липсват" данни за техния брой и тяхното становище, но се предполага, че това са именно предимно българските илирийски епископи. Следващите 5 събора са в Сирмиум от 347 до 359 г., което показва голямото значение, отдавано на църквата в Илирия. Сирмиум става средище на основаната от св. апостол Павел Илирийска апостолическа църква и императорска резиденция. Те обаче също не се зачитат от Цариградската патриаршия и Римокатолическата църква за Вселенски събори, а след Втория вселенски събор през 381 г. в Константинопол не се казва вече за църквата в Илирик, че е апостолическа, а седалището на нейния архиепископ в Сирмиум не се споменава в официалните документи чак до средата на 9-ти век ⁸.

През 347 г. на Събора в гр. Сирмиум българо-готската църква на Илирик предлага своето компромисно, помирително тълкуване на Символа на вярата, така "както тяхното верую им било предавано от бащи и деди". Според него „Бог-Син и Светият Дух са подобносъщни на Бог-Отец, който единствен е извън времето и пространството“, като по принцип също отхвърля арианството. След Събора в гр. Римини през 360 г. роденият в Илирия император Констанций II (* 317 - † 361) заставя делегацията, отправена му от Събора, да подпише тоя компромисен Символ на вярата от Нике (подписан и от св. Урфил). Останалите гръцки и източни епископи обаче не са съгласни с тази вяра, която по принцип е християнската вяра на всички народи от българската етническа група (трако-българи, хунобългари, вандали (венети), алани, авари, херули, гепиди и др.), като се възприема и от лангобардите, швабите, бургундите и др., и е господстваща във всички български земи (Тракия, Мизия, Македония, Добруджа, Дакия, Илирия и Панония), поради силната ѝ опростеност от догматична гледна точка. Тя е обявена от непримиримите им противници, гръцки и римски епископи, за "полуарианска", за "ерес" и срещу тях започват религиозни гонения.

От друга страна, в резултат на изключителния успех на мисионерстването на св Улфил, сред готите се поражда напрежение между християните и другите им сънародници, останали с древните си езически убеждения и практики, което скоро се превръща в истинско гонение на християните. Падат също многобройни жертви, като св. мъченик Сава Готски (Кападокийски, † 372). Самият Урфил, който се явява като изповедник на вярата, а понякога и означен с агиографска титла - светец, като всепризнат водач на своя народ, поисква позволението на император Констанс (* 320 - † 350) да премине от Дакия (Влашко) на юг от Дунава и да се настани, заедно с поверените му пасоми, в границите на християнската империя, със собствен престолен център древноримския град Никополис ад Иструм (с. Никюп) северно от Велико Търново. Това трайно настаняване, респ. завръщане на отвъддунавските готи в границите на империята по българските земи е станало около 348-349 г., според някои автори ¹¹, а според други - и по-рано ⁶. По тая причина и княз Фритигерн (* нач. 4 в.) излиза в опозиция на езичника княз Атанарих I († 381), който яростно преследва готите християни, някои дори изгаря в къщите им, в църквите им и т.н., но през 369 г. е разбит от Валент.

[редактиране] Готският превод на Библията

Св. епископ Урфил, създава (след 350 г.), по поръчение на император Констанций II, на територията на днешна Северна България първия превод на Библията на говорим тракийски беси-готски език^{[източник?]}, преди още Библията да е преведена на латински език, но без последните 4 глави - "Царствата" ("Макавеите"), „да не би готите да се почувствали насърчени да воюват, както най-често правели съдиите и царете израилеви!“ (Филосторг). За целта, като заместител на ползваните дотогава "руни" („черти и резки“), св. епископ Урфил съставя по съветите на св. епископ Йероним българската глаголица, като използва Пра-Глаголицата, създадена от тракийския философ-космограф Етикус Иструс, „родом скит от родители с благородно потекло“ от гр. Истрия, Добруджа (св. Йероним, преводачът на латински на Етикус Иструс). Тази азбука няма нищо общо с т.н. "готически шрифт", ползван в Германия чак до Втората световна война. ^{15 16 20 21}.

През 4 век всички римски императори и епископи в Константинопол в по-голяма или по-малка степен са радикални Ариани, не на последно място заради тракийския, илирийския или панонския си етнически произход. Съвсем логично тази християнска вяра в нейния "полуариански" вариант е господстваща по-късно и в en:Тулузкото кралство, de:Толедското кралство и Равенското кралство на тракийските визиготи и остроготи във Франция, Испания и Италия до края на 6-ти век, в Лангобардското кралство до 7-ми век ¹³, както и в Хунобългарската империя, Българо-аварската империя, Стара Велика България и дунавската Българска империя до средата на 9 век.

През 381 г. обаче Вторият вселенски събор в Константинопол отлъчва от „православната“ църква цялата църковна организация в префектурата Илирик и провинциите Тракия (Северозападна Тракия), Малка Скития (Добруджа), Мизия (Долна и Горна Мизия) и Хемимунт (Североизточна Тракия) в централния и северния Балкански полуостров, които от тогава до признаването на тяхната самостоятелна църква в 535 г. от св. император Юстиниан I Велики (* ок. 482 - † 565) са обявени за еретически. На този събор е отлъчен от църквата и св. Урфил, като неговото учение се обявява за еретическо, книгите му са забранени и повечето от тях се изгарят, но останалите продължават да се ползват за богослужението още много векове от населението в българските земи ⁸. Опитът по-късно за компромис чрез добавката "filioque" (Вярвам в Светия Дух, Господ и животворящ; Който произхожда от Отца и Сина.) отново доведе до разцепление между източната и западната християнски църкви.

Северна България е земята, където са положени основите и са утвърждавани както българското християнство и литература, така и германското християнство и литература. Във всеки случай визиготите от Мизия са били тези, които докъм 395 г. са създали базата, от която започва успешната мисия във вътрешногерманските земи. В началото били достигнати само другите “готски народи” - остроготите, гепидите и вандалите, а след това по-голямата част от тогавашната Germania. Самият франкски Крал от династията на меровингите - Клодвиг - е бил арианин, преди да приеме католическо кръщение малко преди 500 г. ¹⁰.

Известни с дейността си сред готите са такива големи готски, респ. скитски християнски просветители и писатели като св. епископ Никета Ремезиански (* 353 - † ок.431), св. епископ en:Павлин Нолански (* 353 - † 431), св. епископ Йероним и др., учени и писатели като Етикус Иструс philosophus cosmographus, en:Йоан Макзенциус, en:Леонций Схоластик (* 485 - † 543, "първият схоластик"), Ахил, Мавриций, Дионисий Мали (създателят на летоброенето по новата ера) и др. Св. Павлин Нолански пише в поемата си за приятеля си св. Никета Ремезиански, че той бил „апостол на бесите, скитите, гетите и даките ("даките" от провинциите на Сердика и Арчар)“, че „неукротимите беси били усмирени чрез проповедта на св. Никета“. Св. Йероним, за когото "хуните", "скитите" и "гетите" са очевидно един и същ народ, живеещи, според неговата карта от 3-4-ти век, в "Мизия, тук е и България", пише също така, че „Хуните учат псалтира и загряват скитския студ с топлината на вярата: русата и златокоса гетска войска се обкръжава с църковни палатки (походни параклиси)“ ^[5]. Според римският историк Страбон „бесите населявали планината Хемус, скитите - Мизия, а даките - двата бряга на Дунава“. От тук отново става съвършено очевидно, че етнонимът на Готите е обобщаващ и напълно се покрива с единния етноним на древните тракийци Гетите.

[редактиране] Наследството на готите

Основна статия: Културно и историческо наследство на готите

[редактиране] Външни препратки

1. Българите са по-стари заселници на Тракия и Македония от славяните, проф. д-р Ганчо Ценов, 1907 г.
2. Произходът на българите и начало на Българската държава и Българската църква, проф. д-р Ганчо Ценов, 1910 г.
3. Хиляда години ли от смъртта на св. Климента?, проф. д-р Ганчо Ценов, 1915 г.
4. Кроватова България и покръстването на българите. Прокоповите хуни и Теофановите българи, проф. д-р Ганчо Ценов, 1937 г.
5. Народността на старите македонци, проф. д-р Ганчо Ценов, 1938 г.
6. Хуните, които основаха българската държава: техният произход и тяхното християнство, проф. д-р Ганчо Ценов, 1940 г.
7. Elementa Nova pro Historia MACEDONO - BULGARICA, проф. Георги Сотиров, Канада, 1986 г.
8. Готи и Гети - Изследвания, проф. д-р Асен Чилингиров, Берлин, 2005 г.
9. Общият произход на Баварците и Българите, Prof. Karl Fritzler, Frankfurt, „Die Herkunft der deutschen Volkstämme“, H. Bauer, Marbur, 1923
10. Готите на територията на днешна България, DIE GOTEN AUF DEM TERRITORIUM DES HEUTIGEN BULGARIEN, Prof. Dr. Herwig Wolfram, Wien, София, 2003 г.
11. Вулфила (311-383) - Пограничният просветител, архим. проф. Георги Елдъров, Рим, 2002 г.
12. Раждането на Европа: Адрианопол 378 г., проф. д-р Светлозар Елдъров
13. Вулфила – “Апостолът на готите” – между фактите и легендите, д-р Росен Милев, 2004
14. Аларих – Теодорих, д-р Росен Милев, 2002 г.
15. Aethicus Philosophus Cosmographus - Част I, Част II, проф. Божидар Пейчев, Гьотинген, 1979 г., сп. "Философска мисъл"
16. Ethicus et les ouvrages cosmographiques intitulès de ce nom. - Memoires presentes par divers sa vants a L'Academie des inscriptions et lettres, I ser., II, Armand D'Avezac, 1852, Paris
17. Откуда ты, Русь?, Пересмотр основ истории славян I, проф. Сергей Лесной, 1956 г., Мелбърн
18. Забравеният д-р Ганчо Ценов
19. Ziezi ex quo Vulgares
20. Das Werk "De inventione litterarum" des Hrabanus Maurus und die altbulgarische Schrift "O pismenech cranoristza Hrabra", Prof. Bozidar Peytscheff, Göttingen, Archiv für Mittelrheinische Kirchengeschichte Speyer, 1982, vol. 34, pp. 37-41
21. История на българите, 1760 г., проф. Франц-Ксавер-Иван де Пеячевич (1707 - 1781), ректор на университета в Грац
22. De origine actibitusque Getarum, Jordanis
23. Българите в античния свят - Сборник статии, проф. Йордан Табов, София, 2006 г.
24. Готи и Гети - германци или траки, Българите - история, хипотези, загадки, София, 2007 г.
25. Загадката на българите, проф. Сергей Лесной, Мелбърн
26. Славянобългарска история, Св. Паисий Хилендарски
27. Летопис Попа Дукљанина, проф. Фердо Шишић, с. 101-106, Београд-Загреб, 1928 г.
28. Убийството на юстиниановата самоличност, проф. Георги Сотиров, Канада, 1974 г.
29. Българите са старо население на Балканите, проф. Йордан Табов, София, 1999 г.
30. За д-р Ганчо Ценов и още нещо..., сп. "Авитихол", бр.26, 2004 г., Здравко Даскалов, София
31. Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven: eine historisch-philologische Untersuchung über die Geschichte der alten Thrakoillyrier, Skythen, Goten, Hunnen, Kelten u.a., Ganco Cenov. - Berlin [u.a.] : de Gruyter, 1930
32. Цар Симеоновият Съборник от X век - Изследвания I, проф. д-р Асен Чилингиров, Берлин, 2007 г.
33. Древняя Русь. IV. Гунно-антский период (370-558 г.г.), Г.В. Вернадский.
34. Праотечеството и праезикът на българите. Историко-филологически издирвания, д-р Ганчо Ценов, 1907 г., Хелиопол, 2005 г.
35. История на българската държава през средните векове. Том I. История на Първото българско царство, проф. Васил Н. Златарски, I изд. София 1918/1927; II изд., Наука и изкуство, София 1970/1971, под ред. на Петър Хр. Петров
36. Der ostgermanische Ursprung des bulgarischen Volksnamens, Prof. Dimitar Detschew, Zeitschrift für Ortsnamenforschung, II, 1926/27
37. Historia Ecclesiastica, Socrates Scholasticus
38. Historia Ecclesiastica, Eusebius Caesareae
39. Латински извори за българската история II, т. VII, 1960 г., Институт за българска история на БАН, изд. БАН, съст.: И.Дуйчев, М.Войнов, Стр.Личев, Б.Примов
40. Латински извори за българската история IV, т. IV, 1981 г., Институт за история на БАН, изд. БАН, съст.: М.Войнов, В.Гюзелев, Стр.Личев, М.Петрова, Б.Примов
41. I BULGARI STANZIATI NELLE TERRE D'ITALIA NELL'ALTO MEDIO EVO, prof. Vincenzo d'Amico, Roma, 1942
42. "History of the Wars, Book I. and II.(of 8) - The Persian War" by Procopius of Caesarea, The Project Gutenberg eBook, 2005
43. "History of the Wars, Book V. and VI.(of 7) - The Gothic War" by Procopius of Caesarea, The Project Gutenberg eBook, 2007
44. "Хронография", Йоанн Малала, Книга XVIII, СРЕДНЕВЕКОВЫЕ ИСТОРИЧЕСКИЕ ИСТОЧНИКИ ВОСТОКА И ЗАПАДА – превод от „Chronographia”, Joannis Malalae / Rec. L. Dindorf. Bonnae, 1831

[редактиране] Източници

п • б • р Германски племена Алемани • Англи • Батави • Бургунди • Вандали • Вестготи • Гепиди • Готи • Дани • Квади • Кимври • Лангобарди • Лугии Маркомани • Немети • Остготи • Руги • Сакси • Свеби • Свеи • Скири • Таифали • Тевтони • Тенктери • Франки • Хати • Херули • Херуски • Юти Племенни съюзи: Ингевони • Истевони • Герминони