Гьорче Петров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Гьорче Петров.

Гьорче Петров
български революционер
Гьорче Петров 
Роден: 2 април 1865 г.
Варош, Османска империя
Починал: 28 юни 1921 г.  (на 56 години)
София, България

Георги (Гьорче) Петров Николов е български революционер и един от водачите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Използва псевдоними като Г. Тосков, Валзевула, Троячанец, Марко[1][2]

Биография[редактиране | edit source]

Ранни години[редактиране | edit source]

Ученическо свидетелство на Гьорче Петров от Пловдив.

Роден е на 2 април 1865 година в село Варош, днес квартал на град Прилеп, тогава в Османската империя, в семейството на учителя Петре от Трояци[3]. Петров получава начално образование в родното си село, където се учи при Никола Ганчев и Йосиф Ковачев. След неуспешния му опит да постъпи в Софийската мъжка гимназия като стипендиант, той се завръща в Македония. Продължава образованието си в Битоля, а след това отново в Прилеп, където Екзархията открива класно училище. После Гьорче учи в Солунската българска мъжка гимназия. Поради неговите дописки, които публикува във вестник „Балкан“, където критикува управлението в гимназията, Петров е изключен от училище и заедно с няколко свои другари се отправя към Пловдив, за да продължи образованието си. По това време политическото положение в Източна Румелия е сложно.

Местни дейци създават през февруари 1885 г. БТЦРК за борба за освобождение на Македония с председател Захари Стоянов, в който се включва и Петров. Малко преди да се извърши Съединението между Княжество България и Източна Румелия, поради заболяване Петров се завръща в Прилеп. Както почти всички видни участници в освободителната борба и той започва работа като учител. Работи в Щип, Скопското българско педагогическо училище, Битолската българска прогимназия (1888 - 1895) и Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ (1895 - 1897). След Сръбско-българската война от 1885 г. Петров вижда как Сърбия засилва пропагандата си. Стремейки да ѝ противодействува, той става събирач на географски и етнографски материали от Скопско и Битолско. Събраните сведения за областта са предадени на Министерството на войната. През 1896 година Гьорче Петров издава „Материали по изучаванието на Македония[4], географско съчинение, в което описва по-важните планини, реки и пътища в Македония, както и голяма част от различните райони на областта и тяхното население. Ползва се с голямо доверие от страна на Рачо Петров, военен министър на България в периода 1894-1896 година, който предлага стипендия на Гьорче Петров да следва картография в Западна Европа, но той отказва. Двамата подпомагат развитието на Българските освободителни братства[5].

Симеон Радев, ученик на Петров в Битолската българска прогимназия, пише:

Учители и ученици в Битолската българска прогимназия:
Долен ред: Ахил Минджов, Антон Кецкаров, Антон Наследников, Гьорче Петров, Васил Дудев;
Среден ред: Леонид Спасов от Битоля, Евгени Попсимеонов, Илия Тошев, Стефан Тафчиев от Прилеп, Михаил Николов, Васил Къртев от Дебър, Кръстьо Йосифчев, Янаки Москов от Дъмбени, Симеон Радев, Кирил Совичанов;
Горен ред:Васил Попдимитров, Владимир Робев, Вангел Поптрайков от Добрушево, Аристид Дамянов, Васил Здравев от Прилеп, Васил Константинов от Българска Блаца, Наум Иванов от Любойно, Георги Попхристов, Михаил Солунов от Прилеп, Тодор Зландов от Постово, Битолско
Гьорче Петров ни беше преподавател по география, по български и по френски език. Той бе несъмнено между всички свои колеги най-силната личност... Не беше добър преподавател. Френски сам не знаеше много и в българския език не бе можал да се отърве от прилепското си наречие. Блед, дори жълтеникав, със студено лице и с очи, които като че ли проникваха в душите ни, и с някаква загадъчност, която вееше от него, ние не го обичахме. Но уроците му по география ни привличаха. От тях ние добихме една идея за пределите на българското отечество. Той изтъкваше пред нас, и в тия моменти като че ли се разгорещяваше, неделимостта на Македония от българската цялост. В 1916 година го видях в Битоля. Той се радваше, както всички нас, които вярвахме тогава, че България е обединена. Гьорче Петров беше председател на Постоянната комисия в Битолския окръг, пост, несъмнено важен, но който не отговаряше нито на неговата амбиция – и ще добавя, – нито на неговите способности.[6]

Във ВМОРО[редактиране | edit source]

Със съпругата му Йорданка в деня на венчаването им
Четата на Гьорче Петров.
Четата на Гьорче Петров (пети отляво надясно) през 1903 година[7].

След основаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация през 1893 г., Петров се включва в нея. Той проявява голяма активност в работата по набиране на нови членове в Битоля и особено в околните села, които като училищен инспектор обикаля безпрепятствено. В Битоля Петров се заема със списването на вестник “На оръжие”. През 1896 година се присъединява към ЦК на ВМОРО и взема участие в състоялия се през същата година Солунски конгрес. През 1897 година предприема пътуване до Бесарабия, където прави неуспешен опит да събере пари от тамошните българи за македоно-одринското революционно движение, а в Букурещ заедно с Борис Сарафов провеждат нови срещи с местната българска емиграция[8].

Гьорче Петров е и дългогодишен член на Задграничното представителство на ВМОРО в София, където от 1898 до 1899 издава вестник „Бунтовник“.

През август 1898 г. посещава Цариград, където се среща с Екзарх Йосиф I. След срещата отношенията между двете институции се нормализират и става обичайна практика Вътрешната организация да представя списъци на учители в началото на учебната година, които се приемат от Екзархията.

През лятото на 1900 година предприема обиколка в Южна България и посещава македоно-одринските дружества в Станимака, Чепеларе, Широка лъка, Хвойна, Орехово, Павелско.[9]

При съвместната дейност на Задграничното представителство с Върховния комитет това става причина между двете организации да се поведе ненужна полемика. Конфликтът се усложнява още повече през 1901 г., в следствие на което Петров се принуждава на два пъти да напусне София. През есента на 1902 г. той отново се завръща в столицата, за да вземе участие в разискванията по въпроса за предстоящото въстание. В петчасова реч Петров почти убеждава по-голямата част от сърбалите се революционери да приемат тактиката на “перманентно въстание” като най-подходяща за съществуващите условия. Участник е в Илинденснко-Преображенското въстание. След погрома на Илинденско-Преображенското въстание по-голяма част от революционните дейци намират убежище отново в България. Малцина от водачите, между които е и Гьорче Петров остават дълго време сред населението в Македония и се опитват да повдигнат духа му. Междувременно сред дейците на национално-освободителното движение настъпват разногласия по редица основни въпроси, вследствие на които се оформят две течения във ВМОРО – левица и десница. На общия Рилски конгрес на ВМОРО, състоял се през октомври 1905 г., левите сили, под ръководството на Яне Сандански се явяват по-организирани и налагат своите схващания в преработените нови документи (устав и правилник) на ВМОРО. За успеха им е несъмнена заслугата на Петров, който проявява отново добрите си ораторски качества. Така на Петров отново е гласувано доверие и той е избран отново за задграничен представител. Враждебното отношение с дейците от десницата, както и възникналите разногласия между членовете на Задграничното представителство го отслабват. На общия Кюстендилски конгрес на ВМОРО през март 1908 г. десницата засилва позициите си, като избира ново ръководство и изключва от организацията представителите на левицата, заради смъртните присъди над Иван Гарванов, Борис Сарафов и Михаил Даев. До 1905 г. Гьорче участва в работата над почти всички програмни документи на ВМОРО и ВМОК – Устава и Правилника на Българските македоно-одрински революционни комитети от 1897 г. (заедно с Гоце Делчев); Правилника за четите на БМОРК (1896-1899 г.) (заедно с офицера Димитър Венедиков); Устава и Правилниците на Тайната македоно-одринска революционна организация от 1902 г. (отново заедно с Гоце Делчев); Правилника за деловодството и сметководството на Македоно-одринската организация (т.е. на ВМОК) в България от 1902 г. (заедно с офицерите Тома Давидов и Владислав Ковачев); сътрудничи при уточняването на статутите и програмните документи на ВМОК; проектоправилника на ТМОРО през 1904 г.; Устава и Правилниците на ВМОРО на Рилския конгрес от 1905-1906 г.

Политическа активност[редактиране | edit source]

Паметникът на Гьорче Петров в едноимения квартал на Скопие.

След Младотурската революция в Солун Петров издава заедно с Антон Страшимиров списание „Културно единство“, в което публикува материали с идеи как да се неутрализира ширещата се сръбска пропаганда в областта Поречие[10]. По време на Балканската война, Гьорче Петров е редови доброволец в нестроева рота на 5-та одринска дружина на Македоно-одринското опълчение.[11] По-късно е назначенза началник на културния отдел на местната българска управа в Сяр.

По време на Първата световна война Петров изпълнява длъжността председател на постоянната окръжна комисия в Битоля, а в последствие е назначен за кмет на Драма. Членува във Временното представителство на бившата ВМОРО, като настоява преди възстановяването на ВМРО да се свика конгрес и да се предостави пълен отчет за свършеното през годините[12]. Той обаче се противопоставя на желанието на Димо Хаджидимов да превърне създадената нова организация в групировка с прокомунистическа ориентация. Разногласията между двамата дейци, наред с други допълнителни фактори, разстройват работата на Временното представителство и през есента на 1919 г, организацията се саморазпуска. След идване на власт на самостоятелното земеделско правителство на Александър Стамболийски, Петров поема ръководството на Бюрото за настаняване на бежанците към МВнР. На практика обаче земеделските водачи му поверяват като основна задача да неутрализира възстановената ВМРО, която създава напрежение в отношенията със Сърбохърватското Кралство във връзка с подновените си акции във Вардарска Македония. Така Гьорче Петров се противопоставя на ръководената от Тодор Александров ВМРО, от която е обвинен, че подкрепя водената от правителството на БЗНС съглашателска политика и е осъден на смърт. Убит е на 28 юни 1921 година в София по нареждане на ЦК на ВМРО. Изпълнител на присъдата е млад турчин, който няма представа кого трябва да застреля. Той е екзекутиран наскоро след убийството, а организацията официално не поема отговорност за действието си. Убийството на Гьорче Петров усложнява отношенията между ВМРО и земеделското правителство и предизвиква сериозни разногласия в самото македонско движение.[13] С убийството на Петров започва периодът на кървави борби за лидерство във Вътрешната македонска революционна организация между двете световни войни.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Николов, Борис. ВМОРО - псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр.22, 25, 63
  2. Герджиков, Михаил. Спомени, документи, материали, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1984, стр. 407.
  3. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.520.
  4. „Материали по изучаванието на Македония“
  5. Елдъров, Светозар. Тайните офицерски братства в освободителните борби на Македония и Одринско 1897-1912, Военно издателство, София, 2002, стр. 27
  6. Радев, Симеон. Ранни спомени, София, 1969, стр. 195.
  7. Илюстрация Илинден, бр.25, стр.1
  8. Елдъров, Светозар. Тайните офицерски братства в освободителните борби на Македония и Одринско 1897-1912, Военно издателство, София, 2002, стр.28
  9. Елдъров, Светлозар. Македоно-одринското дружество в Пловдив и движението за национално освобождение и обединение (1895 - 1903), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 - 1903), Иврай, София, 2003, стр. 302.
  10. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 - 1916, Торонто, 2006, стр. 44
  11. Александър Гребенаров. 86 години от смъртта на Гьорче Петров
  12. Македония - история и политическа съдба, Том II, ИК Знание, София, 1998, стр.72, 106.
  13. Василев, Васил. Правителството на БЗНС, ВМРО и българо-югославските отношения, София 1991, с. 101-104.
Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.