Декамерон

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Декамерон
Decameron.png
Оригинален език италиански
Автор Джовани Бокачо
Първо издание 1348-1353 г.
Флоренция
Жанр Роман

бележки
  • издаван на български
Декамерон в Общомедия
Илюстрация към копие на Декамерон, ок. 1492, Венеция

Декамерон е сборник от 100 новели, създаден от Джовани Бокачо през XIV век (между 1348 и 1353 г.) и считан за шедьовър на литературата. Бокачо използва литературния похват "разказ в разказа", като цели да изобличи множество негативни социални явления, сред които лицемерието на римокатолическите духовници. Чрез серия от анекдоти, легенди и действителни случки от живота във Флоренция, Бокачо обрисува духовния климат на Италия от епохата късното Средновековие и ранния Ренесанс.

Историите в сборника обхващат широк спектър от еротичното до трагичното. Разкази с остроумен край, комични ситуации на грешките, истории с жизнена поука допълват мозайката. Силно е присъствието на еротичното, пречупено през призмата на комичното. Авторът показва покварата на морала в тогавашното общество, осмива различни социални групи и типажи. Акцентира се върху индивидуалното вместо върху типичното.

Книгата “Декамерон” съдържа 100 новели, разказани в продължение на 10 дни от 10 младежи – 7 момичета и 3 момчета. Произведението, съдържащо в себе си чертите на ранния Ренесанс, а именно оптимизма и любовта като движеща сила, е отражение на хуманистичния светоглед на Бокачо. Този светоглед сам по себе си е едно отражение на идеите на Ренесанса, където човек може да надмине себе си. Засиленият интерес към чувствения свят на човека и пълното признаване на човешката индивидуалност са само част от основните черти на текста, които могат да се проследят и в двете сюжетни линии - на разказвачите и на героите в новелите.

Бокачо оформя романа като цялостна творба, а не просто като колекция от истории. Основните заговори на историите включват подиграване на алчността на духовенството, напреженията в италианското общество между новата богата търговска класа и благородните родове, опасностите и приключенията на пътуващите търговци.

Заглавието е комбинация на 2 гръцки думи, означаващи "десет" (deca) и "ден" (hemera). Бокачо прави подобни гръцки етимоложки игри на думи и в други свои работи. Търговските и градски стойности на бързо остроумие, усложнение и интелигентност са спестени, докато пороците на глупостта са подчертани. Бокачо е образован в традицията на „Божествената комедия“ на Данте, която използва разнообразни нива на алегорията, за да показва връзките между реалните събития от историята и скритото християнско съобщение.

„Декамерон“ използва модела на Данте, за да образова читателя, но и да осмива този метод на изучаване. Много детайли на „Декамерон“ са изпълнени със средновековно усещане за мистично значение. Например широко смятано е, че младите жени следва да представляват 4-те основни добродетели (благоразумие, справедливост, умереност и твърдост) и 3-те теологични добродетели (вяра, надежда и благотворителност).

Освен това се предполага, че тримата мъже представляват класическото гръцко тристранно деление на причината на душата, гняв и похот. Дори Бокачо забелязва, че имената, които дава на тези 10 знака, всъщност са псевдоними. Италианските имена на седeмте жени са: Пампинея, Фиамета, Филомена, Емилия, Лорета, Неифиле и Елиса, а мъжете - Панфило, Филострато и Дионео.

Свързан с възхода на флорентинската култура, „Декамерон“, както и всяко значително литературно произведение, е далеч от националната, а още повече от провинциалната ограниченост. Вплетен във флорентинската култура (Данте, Петрарка), „Декамерон“ е същевременно израз на духовните сили на цяла Италия, на целия тогавашен свят. В новелите на „Декамерон“ се усещат бурният нрав на Сицилия, зноят на Калабрия, пищният разкош на Венеция; в тях се преплитат и мъдрото, и малко флегматично спокойствие на Изтока, и напрегнатото и безразсъдно корсарство на Средиземноморието. „Декамерон“ е един свят - богат, многолик, цялостен.

Стоте новели не са изключително лично творчество на Бокачо. Но и тогава, когато неговата литературна фантазия обхваща творчество и анекдоти, познати отдавна, Бокачо създава един монолитен свят, подчинен на свой вътрешен ритъм и говорещ със свой глас. Повече от 5 века съществува този свят, здраво вкоренен в целокупната човешка култура. „Декамерон“ е реалистично огледало на живота, обществото и човешките страсти с всичките им смешни и безобразни страни, енциклопедия на ренесансовата плът, която не желае повече да се съобразява със средновековните норми.

Отхвърлян от църквата, забраняван, четен като апокриф, дори дистанциран от самия Бокачо, „Декамерон“ е велика книга, оцеляла през вековете като творение-присмехулник спрямо човешките нрави.

В България "Декамерон, или кръв и страст" е постановка на Александър Морфов по произведението на Бокачо.

Външни връзки[редактиране | edit source]

Разказвачите в Декамерон