Добри Немиров

Добри Зарафов
	Добри Зарафов
	Снимка на Добри Немиров, 1918 г. Източник: ДА „Архиви“
Псевдоним	Добри Немиров
Роден	3 февруари 1882 г. Тутракан, Княжество България
Починал	30 септември 1945 г. (63 г.) София, Царство България
Националност	България
Съпруга	Вера Немирова
Деца	Евгени Немиров; Емил Немиров
Подпис
	Добри Зарафов в Общомедия

Добри Харалампиев Зарафов е български писател, известен под псевдонима Добри Немиров. Председател е на Съюза на българските писатели в периода 1937 – 1940 г. ^[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 3 февруари 1882 г. в Тутракан, но веднага след раждането му, семейството му се установява в Русе. Впоследствие Русе е отбелязван като родно място на писателя от неговите биографи.^[2]

През 1902 година започва да публикува в периодичния печат разкази с псевдонима Добри Немиров. Публикува в сп. „Учителска мисъл“ (1903 г.) и „Народен живот“ (1904 г.). След преместването си в София (1905 г.) сътрудничи на сп. „Демократически преглед“, „Из нов път“, „Българска сбирка“, „Съвременна илюстрация“, „Листопад“, „Везни“, „Хиперион“ и др.^[3] През 1912 г. издава първата си книга „Разкази“, с която бързо си печели славата на талантлив белетрист. По време на Първата световна война Немиров служи във военните редакции на списание „Отечество“ и „Военни известия“, вследствие на което издава книги с военни разкази – „Нови дни“ и „Разкази на редника“, в които рисува душевния потрес у българския войник от материалната и духовна разруха на страната. Запазени са сведения от 1923 г., че пътува и конферира из страната.^[4]

Добри Немиров става „един от ратниците“ за установяване на добросъседски отношения между българския и румънския народ на почвата на културата. „Моята мисия е да извърша нещо за взаимното опознаване на между румънския и българския народ е мисия, продиктувана от въпиющата нужда да се разчисти пътят към доброто и светлото. Аз не съм политик и не съм свикнал да се ползвам от средствата на политиката, но аз съм човек и знам колко ценни са добродетелите и честния и самоотвержен културоносител“. В трудните дни на изпитание за южнодобруджанци, в началото на 1930 г. той посещава Добрич, Балчик, Каварна и Кюстенджа и изнася беседи на теми, чийто общ характер ги прави общодостъпни и полезни. Немиров става посланик на българската култура в поробена Добруджа.

Работи като библиотекар в Българско книжовно дружество до 1918 г. и Министерство на благоустройството. От 1929 г. е член на Управителния съвет, а в периода 1937 – 1940 и председател на Съюза на българските писатели.

След освобождението на Южна Добруджа през 1940 г., писателят посещава родното си място на 3 ноември 1941 г. и възкликва „Ах, Тутракан, Тутракан! Да имах тайнствената власт на чудодеец, ще замахна с ръка и ще те преобразя, както аз те желая. О, ти ще получиш онова сияние, което ти отреждат и животът и историята.“ На пристанището той е посрещнат от кмета на града Петър Друмев и от хиляди тутраканци с цветя. Същия ден Добри Немиров е провъзгласен за почетен гражданин на Тутракан:

„	„Славният в историята и красив в родните прелести Тутракан се гордее с недостижимите успехи, в сферата на поетично-литературните висини на своя син, обществеността му пожелава дълголетие, за да може още дълго да звънят златните струни на неговата лира, за да довърши всички недопети песни за неговия, за нашия прескъп Тутракан.“	“
Протокол № 8 от 3 ноември 1941 г.^[5]

След посещението на родния си град Немиров за втори път посещава добруджанските градове Силистра, Добрич, Каварна и Балчик. Новите впечатления и преживявания на писателя в освободена Добруджа намират израз във вълнуващо написаните пътеписни разкази от цикъла „След свободата“, които заедно с тези от първото му посещение в 1930 г. биват издадени под надслов „По равната земя. Из Добруджа“ (1942 г.). Книгата е един затрогващ разказ за националната трагедия на Добруджанския край.

Негови синове са публицистът и дипломат Емил Немиров и оперният режисьор Евгени Немиров.

Писателят умира на 30 септември 1945 г. в София.^[2]

Личният му архив се съхранява във фонд 90К в Централния държавен архив. Той се състои от 144 архивни единици от периода 1885 – 1970 г.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Разкази. 1912
Певец. Спомени за Тасо. 1915
Разкази на редника. 1917
Другият. Роман 1918 (1920)
Кошмар. Повест. 1919
Най-добрият лекар. Двамата Петьовци. Загубени. Царят на младостта. Пиеси за деца. 1919
Бедният Лука. Повест. 1923 (1927, 2006, филмирана през 1979 г.)
Дело №9. Роман, 1925, филмиран през 1985 г. със заглавие Горски хора
Братя. Роман (1927)
Първи бразди. Роман (1929)
Тъмни души. Драма. (1930)
През огъня. Роман. 1931
Човекът, който беше нищо. Повест. 1932 (в том 6 на Книга на книгите на изд. „Задруга“)
Когато бях малък. Разкази. Кн. I. 1934 (1942, 1945, 1946)
Когато бях малък. Разкази. Кн. II. 1936 (1947)
Когато бях малък. Разкази. Кн. III. 1939 (1943)
Майко. Разкази. 1935
Възелът. Драма. 1937
Ангелогласният. Исторически роман за Йоан Кукузел. 1938 (1981)
Отвсякъде. Разкази. 1939
И вечна да е! Из Македония. Пътеписи. 1942
По равната земя. Из Добруджа. 1942
Дунавът. Разкази. 1943
Урок по български език. 1943
Избрани произведения. 1960 (1982)
Когато бях малък. Избрани разкази за деца. 1955 (1973, 1977, 1989)
Братя. Бедният Лука. Разкази. 1982
Великият чичо. 2001
От Любен Каравелов до Стефан Гечев. 2002
Детски цветослов. 2012
Българската литература и войните (1912 – 1918). 2013