Долно Уйно
| Долно Уйно | |
 Главната улица в с. Долно Уйно | |
  Долно Уйно  Долно Уйно | |
| Общи данни | |
|---|---|
| Население | 16 души[1] (15 март 2024 г.) 1,55 души/km² |
| Землище | 10,748 km² |
| Надм. височина | 692 m |
| Пощ. код | 2560 |
| Тел. код | 07938 |
| МПС код | КН |
| ЕКАТТЕ | 22862 |
| Администрация | |
| Държава | България |
| Област | Кюстендил |
| Община – кмет | Кюстендил Огнян Атанасов (Партия на зелените; 2023) |
| Долно Уйно в Общомедия | |
Долно Уйно е село в Западна България. То се намира в община Кюстендил, област Кюстендил.[2]
География[редактиране | редактиране на кода]
Село Долно Уйно се намира в планински район, в Кюстендилското Краище, по поречието на река Драговищица и десния ѝ приток – река Ломница, на 25 km северозападно от гр. Кюстендил. През селото минава шосето Кюстендил – Босилеград.
Селото е разпръснат тип, образувано от махали: Корнец, Деданиковци, Цветкова, Бабабоневска, Славковци, Райковци, Моралийска, Селище, Янковци.
Климат: умерен, преходно-континентален.
През годините селото принадлежи към следните административно-териториални единици: община Горно Уйно (1883 – 1920), община Долно Уйно (1934 – 1958), община Драговищица (1958 – 1961), община Долно Уйно (1961 – 1978), община Драговищица (1978 – 1987), община Кюстендил (от 1987 г.). [1]
История[редактиране | редактиране на кода]
Няма запазени писмени данни за времето на възникване на селото. Останките от тракийско, антично и късноантично селище и некропол свидетелстват, че районът е бил населяван от дълбока древност.
Село Долно Уйно е старо средновековно селище, посочено в турски данъчен регистър от 1570 – 1572 г. под същото име като тимар към нахия Горно Краище на Кюстендилския санджак с 28 домакинства, 17 ергени и 7 бащини. В списъка на джелепкешаните от 1576 – 1577 г. е записано селище Долна Уйна към кааза Ълъджа (Кюстендил) с 3 данъкоплатци.
През 1893 г. селото има 6358 декара землище, от които 3542 дка гори, 1812 дка ниви, 134 дка естествени ливади, 654 дка пасища и мери и 216 дка овощни градини и се отглеждат 366 овце, 620 кози, 189 говеда и 58 коня. Основен поминък на селяните са земеделието и животновъдството. Част от населението са сезонни работници. Развити са домашните занаяти; има воденица.
При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от селото е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[3]
В селото е открито училище през 1902 г., което от 1920 г. е в собствена сграда. Училището е закрито през 1996 г. През 1920 г. е открита пощенска станция, през 1928 г. се основава читалище „Народна пробуда“.
През 1944 г. е учредена Кредитна кооперация „Съгласие“, през 1960 г. тя се присъединява към кооперация „Драговищица“ – с. Горановци, а същата година уедрената кооперация се включва в състава на „Наркооп“ – Кюстендил.
През 1956 г. е учредено ТКЗС „Драговищица“, което от 1979 г. е в състава на АПК „Драговищица“ – с. Драговищица.
Селото е електрифицирано (1955) и водоснабдено (1962). Главната улица е асфалтирана. Построени са нова пощенска станция и ученически интернат.
Население[редактиране | редактиране на кода]
|  |
Религии[редактиране | редактиране на кода]
Село Долно Уйно принадлежи в църковно-административно отношение към Софийска епархия, архиерейско наместничество Кюстендил. Населението изповядва източното православие.
Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]
- Кметско наместничество – с. Долно Уйно, отговаря и за с. Горно Уйно.
Исторически, културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]
- Оброк „Свети Илия“. Намира се на около 300 m югоизточно от училището в местността Свети Илия. На мястото има следи от крепостен зид.
Личности[редактиране | редактиране на кода]
- Мирчо Стойков (1918-2005) – партизанин, държавен и партиен деец, генерал-полковник, АБПФК.
- Любомир Динев (р. 1939), български офицер, генерал-майор
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Захариев, Йордан. Сборник за народни умотворения и народопис. книга XXXII. Кюстендилско Краище, София, 1918 г., изд. БАН, с. 404 – 409;
- Стойков, Руси – Селищни имена в западната половина на България през XVI век (по турски регистър за данъци от 984 г. (1576 – 1577 г.) – В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на академик Стоян Романски. София, 1960 г., с. 442;
- Дремсизова-Нелчинова, Цв. и Слокоска, Л. – Археологически паметници от Кюстендилски окръг, София, 1978 г., с.17;
- Соколоски, Методија. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери от XVI век за Ќустендилскиот санџак. т.V, кн.I, Скопије, 1983 г., с.761 – 762;
- Андонов, Боян. Горно и Долно Уйно. София, 1987 г., 307 с.;
- Чолева-Димитрова, Анна М. – Селищни имена от Югозападна България: Изследване. Речник. София, 2002, изд. Пенсофт.
- Генадиева, Венета и Чохаджиев, Стефан – Археологически паметници от Кюстендилско. Част I. Археологически паметници от Кюстендилското Краище, Велико Търново, изд. Фабер, 2002 г., с. 26 – 28;
- Тикварски, Любен. В пазвите на три планини. Географско-историческо проучване на 40 села от Кюстендилско, Кюстендил, 2009 г., изд. Читалище Зора – Кюстендил, с. 86 – 90;
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ www.grao.bg
- ↑ Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 196.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 844.
| ||||||||