Долно Чамурлии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Долно Чамурлии
Ceamurlia de Jos
— село —
Долно Чамурлии (Румъния)
Red pog.png
Долно Чамурлии
Страна Флаг на Румъния Румъния
Окръг Тулча
Надм. височина 5 m
Население (2002) 1258 души

Долно Чамурлии или Долна Чамурла (на румънски: Ceamurlia de Jos, Чамурлия де Жос) е село в Северна Добруджа, Румъния. Селото е център на община в Окръг Тулча.

История[редактиране | edit source]

Долно Чамурлии е старо българско село близо до град Бабадаг. Първата българската църква в селото е построена в 1825 година, а в 1830 е открито и българското училище. Стилиян Чилингиров пише в 1918 година:

Някои от тях [българските села в Добруджа] в културно отношение не само могат да се поставят непосредно след Тулча, но могат и да се смятат като културни средища, изиграли почти равнозначуща роля с тая на добруджанската столица. Като такива смело могат да се посочат селата Долно Чамурлии, Касапкьой, Башкьой и Черна, особено първите две села, които най-напред отхранват доморасли просветни деятели: попове и учители, поели скоро в ръцете си просветата почти на цяла централна Добруджа. Едно село само не им отстъпва в това отношение - с. Алмалии, което се е числяло в турско време повече към Силистра, отколкото към градовете на Северна Добруджа.[1]

Селото дава на възрожденската интелигенция 4 свещенника и 6 учители. Тук от декември 1847 година и в съседните български села: Бейдауд, Саръюрт, Потур и отново в Долно Чамурли като юноша живее Стефан Караджа до юни 1854, когато бащата Тодор Димов да премества семейството в Тулча. В района агитационни обиколки прави Васил Левски който е учител в близкото село Еникьой в 1866-67 г. По това време Поп Харитон е свещеник наблизо, а после войвода на чета в тукашната Бабадашка планина. Румънската колонизация започва след Берлинския договор в 1878 година, когато селото попада в Румъния.

Новата църква на селото „Свети Лука“ е строена 1912-1914 г. Макар извън територията на България те е в обичйния за страната следосвобожденски стил и няма образните характеристики на отвъддунаските храмове. Обяснението се открива в имената на ктиторите и комитета по строежа, които са местни българи. За това свидетелства надписа с латиница при който явно фамилното окончание "ов" е спестено: председател - Василе Топал, секретар - Иван Черкез, Стоян Иванов, Иван Данчу, Георги Топал, Стоян Сърбу, Данчу Михал, Стоян Тончу, Вълчо Влаху, Василе Марку, Колю Батан. В селските гробища обаче надписите масово са на български и се различават под блажната боя с която са боядисани по-късно по-старите надгробия.

На 1 септемрви 1916 г. българската войска настъпва в Добруджа. До края на годината са освободени Мангалия, Кюстенджа и Бабадаг. След победата на 3 януари при Мачин на 5 януари 1917 г. командваната от генерал Иван Колев I-ва конна дивизия в състава на III-та българска армия прогонва руските и румънски части и освобождава Тулча с което приключва и освобождаването на цяла Северна Добруджа от румънска власт.

Жителите на селото веднага възстановяват българската общинска власт, църква и училище. В началото на ноемри 1917 в гр. Бабадаг се събират представители на околното добруджанско население, делегат от селото е Михаил Георгиев Попов те приемат декларация до министър председателя с които категорично искат присъединяване към България[2]. Той заедно с Вълко Дянков Шкембеджиев и Георги Стоянов Топалов са делегати от селото на "Първия добруджански велик народен събор"[3] от 16 и 17 XI 1917 г., приел "мемораднума" за присъединяване на цяла Добруджа към България и учредил "Централният добруджански народен съвет" и селищните организации и "Ръководни комитети" като органи на местната власт. Долночамурлийци активно участват и във "Вторият добруджански велик народен събор" от 22 23 XI 1918 на който е учредено "Първо добруджанско областно събрание" и е избрана 33 членна "Изпълнитерна комисия" с неограничени правомощия. Техни депутати на него са Стойко Д. Узунов, Вълко Дянков Шкембеджиев, Ненко колев Джартазанов и Вълчо Георгиев Желев.[4]<. Селскиият добруджански народен кометет с председател Димитър Атанасов Влашки и секретар Донко Иванов Донков като орган на местната власт чувстваики се законен предтавител на населението с телеграма до министър председатела и до командващия Трета български армия заявяват в 1918 г. претенциите си към немските войски.[5]

Съгласно Берлинският протокол селото заедно с цяла Добруджа става част от територията на Царство България. С Ньойският договор Антантата предедава областта под румънската власт, но до 1940 г. населението тук остава изключително българско, когато по Крайовската спогодба е принудително изселено от румънската власт.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Чилингиров, Стоян. Възраждане (1810 - 1878 г.), в: Научна експедиция в Добруджа, 1917 г. Доклади на университетски и други учени, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, II. изд., София, 1994, стр. 178 - 179.
  2. в-к "Добруджа бр. 65/25.XI.1917.
  3. в-к "Добруджа бр. 90/1.II.1918.
  4. в-к "Добруджа бр. 186/18.IX.1918.
  5. в-к "Добруджа бр. 142/12.VI.1918.