Евгениос Вулгарис

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Евгениос Вулгарис
Ευγένιος Βούλγαρης
гръцки духовник и философ
Роден
Починал
10 юни 1806 г. (89 г.)
Религияправославие
Учил вПадуански университет[1]
Философия
РегионЗападна философия
ЕпохаФилософия на XVIII век
ШколаФилософия на Просвещението
ИнтересиТеология
Евгениос Вулгарис в Общомедия

Евгениос Вулгарис (на гръцки: Εὐγένιος Βούλγαρης, Βούλγαρις и както сам се подписва Евгенiй Булгар[2]) е гръцки ренесансов философ, хуманист и православен деец на Европейското просвещение от български произход[3], основоположник на модерната гръцка национална просвета. Още млад получава добро университетско образование в Падуа, а по-късно участва в академичния живот в Лайпциг. Основател и ректор е (1749 – 1758 г.) на Атонската академия, ректор е на Патриаршеската школа в Цариград (1759 – 1761 г.), архиепископ Славонски и Херсонски (в Крим и Южна Украйна) (1775 – 1778), канен е от Фридрих Велики, близък съветник и библиотекар на Екатерина Велика (1771 – 1816), член на Руската академия на науките. Има голям просветителски принос за православните народи.

Евгений е с произход от голямата фамилия/род Булгари от остров Корфу, който често се бърка с другата и едноименна с корени от Парамития, дала името си на едноименната италианска модна къща и търговска марка Булгари.

В Османската империя[редактиране | редактиране на кода]

Евгениос Вулгарис е роден в 1716 година на остров Корфу, владян тогава от Венецианската република. Получава рожденото име Елевтериос, от гръцки „свободен“ в чест на освобождаването на острова от османците.

След като завършва университета в Италия още ненавършил 30 години става директор на учебните заведения първо в Янина, а след това в Кожани. В Янина заради модерните му методи и философия, Балан, един от преподавателите, го обвинява в атеизъм. На 7 юли 1753 г. е удостоен с титлата професор (дидаскалос) на елинските науки от патриарх Кирил V Константинополски, с която е наричан и днес в рускоезичната научна литература.

Развалините на Атониадата

В 1749 г. основава Атонската академия в землището на манастира Ватопед и е неин ректор (1749 – 1758 г.) като я издига до нивото на европейски университет, където се преподава философия и богословие съобразно съвременните тогава научни изисквания. На академията, по подражание на Платон, той заповядва да се напише: γεωμετρήσων έισίτω, ού κωλύωτώ μή θέλοντι συζυγήσω τάς θύρας (непознаващите геометрията да не влизат в тези стени). Преподаватели на около 200-ата ученици са Неофит Кавсокаливит, по старогръцка филология, преди учител в училището на Ватопед, Панайотис Палама, ученик на ректора от Янинското училище, завършил после и в Цариград, преподаващ гръцка словесност (старогръцки]]), ректорът чете риторика, логика, метафизика и богословие. Назначил за сметка на собствената си заплата от 1000 гроша и преподавател по латински език. Вулгарис преподава философия, като се придържа към модерните западни тенденции, което води до обвинения в еретизъм и заплахи, със сопи от игумени и калугери и след 9 години съществуване на академията в 1758, той я напуска, тя е закрита и сградите ѝ постепенно потъват в разруха.

В 1759 – 1761 г. Вулгарис е ректор е на Патриаршеската школа в Цариград назначен лично от патриарха. Недолюбван от ретроградните клирици на Цариградската патриаршия и гръцките монаси на Атон, които му създават различни трудности, сплетничат и го упрекват в ерес, той завинаги напуска Балканите в 1762 г.

В Европа[редактиране | редактиране на кода]

Евгениос Вулгарис, картина от Димитър Добрович

От 1762 до 1771 г. е в Яш – Молдова, Гьотинген и Лайпциг – Германия, в Берлин е канен от Фридрих Велики и в двореца Сан Суси има диспут с Волтер. След това считащият се за просветен монарх пруски крал го препоръчва на немската принцеса от Померания София Фредерика Августа фон Анхалт-Цербст станала императрица на Русия с името Екатерина ІІ.

В 1771 г. е поканен от императрица Екатерина Велика в Русия, отначало е неин библиотекар и съветник, след това в 1775 г. е ръкоположен за архиепископ Славонски и Херсонски със седалище в Полтава, в създадената за него архиепископия от новопридобитите от Турция земи с мирните договори от Кючук Кайнарджа в 1774 и Яш в 1792 г. и присъединяването на Кримското ханство в 1783 г. Като православен той фактически е поставен начело в устройството на новопридобитите земи. Постът е на второ място в йерархията на руската православна църква след патриарха. Той остава на него до 1778 г., когато го предава на своя ученик и съгражданин Никифорос Теотокис и се връща в Санкт Петербург, където пише научни трудове и става действителен член на Императорската Руска академия на науките, като продължава да е съветник и сътрудник на Екатерина Велика.

Той е главен съветник на императрицата и инициатор Гръцкия проект на Екатерина Велика.

В 1803 г. се оттегля в Александър Невската лавра в Петербург, където умира и е погребан в нея в 1806 г. Там преди и след него са погребвани единствено руски царе и семействата им, патриарси и избраници от висшите чинове на Руската империя.

Идеология и наследство[редактиране | редактиране на кода]

Първа страница на „Метафизика“, Виена, 1806

За него пишат гръцки, френски, немски, руски автори. Езиковите и правописните норми, установени от учения, и основаната от него академия, остават в сила в Гърция цели 230 години до началото на 80-те години на XX век. Въпреки че гръцките клирици, воглаве с вселенския патриарх Самуил с непрестанни интриги, затруднения, материални пречки и обвинения, именно гърците са тези, които най-вече са облагодетелствани от неговото дело.

Вижданията му за пълна етногенетична идентичност на населението на античната Древна Гърция с Източноримската (Византийската) империя и с днешното население на постсредновековна Гърция, за необходимостта от културното им доминиране, превъзходство и пълно елинизиране на околните „варвари“ и също по прякото изхождение на Руската империя от Византия с възприемането на християнството единствено от нея като гръцка империя, наследила Рим, за спорния произход на княгиня Олга и легендата за кръщението ѝ в Константинопол (написания в съответствие c доктрината на императрицата труд „Евгенiя Булгара, Архiепископа Славенскаго и Херсонскаго Историческое розысканiе о времени Крещенiя Россiйской Великой Княгини Ольги“, 1792), са тезиси, които противоречат на исторически извори[4][5] посочения град няма как да се отъждестви с руския Псков възникнал според археологическите находки векове по-късно[6][7][8][9][10] и са силно оспорени впоследствие в науката от авторитети като Якоб Фалмерайер[11], Геснер, Макс Фасмер, Франц Миклошич, но залягат удобно като устойчива пропагандна основа на националната гръцка и имперската руска доктрини.

Архиепископът академик основавайки се на Максим Исповедник (VII в.) и Георгий Святогорец (Мтацминдели) (ХI) изказва тезата и изследва общия произход на иберите в Кавказ, Испания и на Британските острови – Грузинци, Баски и Пикти, Круитни и др.[12]

В 2006 г. в Керкира са чествани тържествено 200 години от смъртта му, като заслужил за запазване чистотата на православната вяра и просветител на гърците за умственото и политическото им пробуждане. Проведени са две научни конференции през юли, под покровителството на руския патриарх Алексий ІІ Московски, и през декември.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ enlightenedmedialities.wikibase.cloud
  2. ↑ Евгенiя Булгара, Архiепископа Славенскаго и Херсонскаго Историческое розысканiе о времени Крещенiя Россiйской Великой Княгини Ольги“, 1792
  3. ↑ Румен Василев, „Масонската ложа и братството на Левски“, изд. Зенит, 2008 г., стр.73
  4. ↑ Летописец руских царей: Приведоша ему (на Игоря) жену из Плискова, именем Олгу, остроумицу и корен и основание вере християнской и наш вожд."
  5. ↑ Повесть временных лет: "В год 6411 (903). Когда Игорь вырос, то сопровождал Олега и слушал его, и привели ему жену из П(ль)скова, именем Ольгу.",
  6. ↑ www.lib.ru
  7. ↑ Государев родословец, Родословец русских князьей,: "Игоря же (Олег) жени в Болгариях, поят за него княжя именем Олгу. И бе мудра велми."
  8. ↑ „Владимирский Летописец“ ръкописен сборник оригинален препис на Повести временных лет, отнасян към ХVв. Открит в 1887 от архимандрит Леонид, настоятел на Троицко Сергиевата лавра
  9. ↑ Архимандрит Леонид. Откуда родомъ была св. великая княгиня Ольга. Русская старина 19/1888 июль, 215 – 222;
  10. ↑ Николаев В. Славянобългарският фактор в християнизацията на Киевска Русия. БАН, София, 1949, с. 101.
  11. ↑ Според проф. д-р Асен Чилингиров, историк от Берлинския университет (Чилингиров, Асен – изследвания, статии и цитати от книги, Размисли около един юбилей – 200 години от смъртта на Евгений Вулгарис) „Якоб Фалмерайер, за голям ужас на почитателите на гръцката класика в Гърция и извън нейните граници с изследванията си доказва, че между населението на съвременна Гърция и древните гърци от класическата епоха в ІV век пр. Хр. няма и не може да има нищо общо; че след протеклите през Късната античност и цялото Средновековие миграционни процеси нищо не е останало не само от етническия тип на древното население и че населяващите гръцките земи през съвременността са смесица от потомци на всички народи, прекосили тези земи в течение на хилядолетия, сред които самите гърци са най-малобройни, разтворили се сред огромните маси от славяни и турци, но също така от власи и албанци.“
  12. ↑ Алексис Шнайдер, МИФЫ и ЛЕГЕНДЫ, VIII теория
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Евгениос_Вулгарис&oldid=11705789“.