Едуар Глисан

Едуар Глисан
	Едуар Глисан
Роден	21 септември 1928 г. Сейнт-Мари, Мартиника, Франция
Починал	3 февруари 2011 г. (82 г.) Париж, Франция
Професия	писател, поет, преподавател
Националност	Мартиника; Франция
Активен период	1950 – 2010
Жанр	съвременен роман
Тема	антиколониални борби, креолизация, глоблизация
Известни творби	„Река Лезарда“
Награди	„Ренодо“ (1958)
Съпруга	Силви Семавоне
Деца	Паскал, Жером, Оливие, Барбара, Матей
Уебсайт	Страница в IMDb
	Едуар Глисан в Общомедия

Едуар Глисан (на френски: Édouard Glissant) е френски социолог и историк, поет и философ, драматург, литературен критик, и писател на произведения в жанра съвременен роман. Считан е за един от най-влиятелните писатели на Карибите.

Биография и творчество[редактиране | редактиране на кода]

Едуар Глисан е роден на 21 септември 1928 г. в Сейнт-Мари, остров Мартиника, Франция. Баща му е строителен инспектор. Учи в училище „Ламартин“, а през 1938 г. става стипендиант в престижния лицей „Schoelcher“ във Форт-де-Франс. Там се сприятелява с друг известен антилец – Франц Фанон.

През 1946 г. той получава стипендия от френското правителство и се премества в Париж, където учи философия и литература в Сорбоната, и етнология в Музея на човека. Получава бакалавърска степен по философия и специализира антропология при Жан Вал. В началото на 1950 г. пише първите си стихотворения.

През 1953 г. се завръща в Мартиника, където се включва активно в местните литературни общности, проявявайки силна културна и политическа ангажираност. През 1956 г. участва в рамките на Международния кръг от революционни интелектуалци в движението за подкрепа на въстанието в Будапеща, жестоко потушено от съветския режим.

Кариерата му преживява повратен момент през 1958 г., когато е издаден романът му „Река Лезарда“, за който е удостоен с наградата „Ренодо“. В романа се описва борбата на група младежи през септември 1945 г. да премахнат предлагания от властта представител Гарен – ренегат и убиец, преди да станат изборите. Авторът запознава читателите с родината си точно когато народът се надига, за да си извоюва известни свободи. Иновативността на произведението и антиколониалната му насоченост предизвикват широка полемика.

Съвместно с Пол Нигер, Марсел Манвил и други активисти основават през 1961 г. „Фронт за автономия на Карибите и Гвиана“. Заради войната в Алжир генерал Де Гол забранява организацията, а организаторите са арестувани в Гваделупа и експулсирани във Франция със забрана да посещават Карибския басейн.

През 1964 г. е публикуван другият му емблематичен роман „Четвъртият век“, който е удостоен с международната награда „Шарл Вейон“ през 1965 г.^[1] С него писателят въвежда понятието „креолизация“ и отново повдига въпроса за пост-колониална идентичност и културна теория.

На следващата година се завръща в Мартиника, където се заселва. През 1967 г. основава във Форт-де-Франс „Институт за научни изследвания на Мартиника“, с цел подобряване на образованието на младите жители на Карибите, в съответствие с реалността на тяхната история и география. В този дух основава през 1971 г. и списанието „Acoma“.

Писателят разделя времето си между Мартиника, Париж и Ню Йорк. През 1980 г. получава докторска степен по литература. В периода 1980 г. до 1988 г. работи като директор на списание „Куриер Юнеско“. От 1988 г. ръководи Центъра за френски и франкофонски изследвания към Университета на Луизиана, където през 1989 г. е обявен за „почетен професор“. Като „почетен професор“ в периода 1994 – 2007 г. преподава френска литература в университета в Ню Йорк.

През януари 2006 г. е бил помолен от Жак Ширак да поеме председателството на нов културен център, посветена на историята на търговията с роби. Проектът не се реализира, тъй като с избирането на Никола Саркози се създава Министерство на имиграцията и националната идентичност, срещу която политика той се противопоставя. През 2007 г. с подкрепата на Ил-дьо-Франс и Министерството на отвъдморските територии основа „l'Institut du Tout-monde“ (Институт за целия свят) по въпросите на културната глобализация.

Едуар Глисан умира 3 февруари 2011 г. в Париж. Погребан е в гробището на община Диамант в Мартиника. В негова памет е кръстен парк в Париж.

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

Самостоятелни романи[редактиране | редактиране на кода]

La Lézarde (1958) – награда „Ренодо“
Река Лезарда, изд.: „Народна култура“, София (1960), прев. Пенка Пройкова
Le Quatrième Siècle (1964)
Четвъртият век, изд.: „Народна култура“, София (1985), прев. Марио Добчев
Malemort (1975)
La Case du commandeur (1981)
Mahogany (1987)
Tout-Monde (1995)
Sartorius: le roman des Batoutos (1999)
Ormerod (2003)

Пиеси[редактиране | редактиране на кода]

Monsieur Toussaint (1961)

Поезия[редактиране | редактиране на кода]

La Terre inquiète (1955)
Le Sel Noir (1960)
Les Indes, un champ d'îles, La Terre inquiète (1965)
L'Intention poétique (1969)
Boises; histoire naturelle d'une aridité (1979)
Le Sel noir; Le Sang rivé; Boises (1983)
Pays rêvé, pays réel (1985)
Fastes (1991)
Poèmes complets /Le Sang rivé; Un Champ d'îles; La Terre inquiète; Les Indes; Le Sel noir; Boises; Pays rêvé, pays réel; Fastes; Les Grands chaos/ (1994)
Le Monde incréé: Conte de ce que fut la Tragédie d'Askia; Parabole d'un Moulin de Martinique; La Folie Célat (2000)
La Terre le feu l’eau et les vents: une anthologie de la poésie du Tout-monde (2010)