Експресионизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Експресионизмът (на латински: expressio, израз) е течение в българското [1] и европейското изкуство, което намира израз главно в изобразителното изкуство и литературата в началото на 20 век. При него формите се създават от субективни реакции спрямо наблюдаваната реалност, при което формата и цветът са деформирани, липсва реализъм и пропорции. Терминът е изкован през 1911 г. от германския писател и публицист Херварт Валден, за да обозначи не толкова ново движение в изкуството, колкото светоусещането на новото поколение творци.[2] В научно обращение е въведен от германския художествен критик Вилхелм Ворингер.

Експресионизмът в изобразителното изкуство[редактиране | редактиране на кода]

Експресионизмът е направление в германското изкуство от 1905 г., когато се основава групата „Мост“ (на немски: Die Brücke) в Дрезден (1905 – 1913), водена от германския художник Ернст Лудвиг Кирхнер, до 20-те години на 20. век. Експресионизмът се стреми към засилване на изразителността, като за целта използва опростяване на формата чак до деформация, силни цветови контрасти и дистанциране от вида на обекта. Като предшественици на експресионизма са сочени Винсент ван Гог и Едвард Мунк, както и Пол Гоген и Пол Сезан. Около 1910 г. влияние върху експресионизма оказват фовизмът и футуризмът.[3]

Центрове на експресионизма са Дрезден и Берлин, където работят повечето художници от „Мост“ (Ернст Лудвиг Кирхнер, Ерих Хекел, Емил Нолде, Карл Шмит-Ротлуф, Макс Пехщайн, Ото Мюлер), както и Мюнхен, където след 1912 г. е създаден художественият кръг „Синият конник“ („Blaue Ritter“), основан от Василий Кандински и Франц Марк. Името на кръга е измислено от Кандински и е съчетание от любимия му цвят синьо и любимата му тема за рисуване – конете.

Експресионизмът е бил вид протест срещу съществуващия тогава обществен ред. Неговата поява трябва да се разглежда в тясна връзка с желанието за промяна на начина на живот в този период от време.

Представителите на това течение са силно повлияни от идеите на Фридрих Ницше. Експресионизмът се е противопоставял като стил на натурализма. По-късно под влиянието на художници като Паул Клее, Аугуст Маке, Робер Делоне и Франц Марк експресионизмът преминава в абстрактното изкуство.

Представители на експресионизма в изобразителното изкуство[редактиране | редактиране на кода]

Предвестници на експресионизма са Пол Гоген, Винсент ван Гог и Едвард Мунк.

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Експресионизмът в литературата[редактиране | редактиране на кода]

Разглежданите теми са войната, големият град, разпадането, страха, самопогубване, апокалипсиса, но също така и любовта, опиянението, природата. При този литературен стил красотата отстъпва място на грозотата и тя, заедно с лудостта и болестите, става предмет на авторите.

Представители на експресионизма в литературата[редактиране | редактиране на кода]

Експресионизмът в музиката[редактиране | редактиране на кода]

Основен стилистически критерий за музиката от този период е еманципацията на дисонанса. Откриват се нови тонални системи до атонална музика и додекафония, при която всички дванадесет тона на октавата са равноправни. Много други губят своята валидност и се появяват нови тембри.

Експресионизмът в музиката се развива главно в Германия и Австрия.

Представители на експресионизма в музиката[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Едвин Сугарев, Българският експресионизъм. София: Народна просвета, 1988

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. в българската литература
  2. Рецензия на Ralf Beil, Claudia Dillmann (Hrsg.), Gesamtkunstwerk Expressionismus. Kunst, Film, Literatur, Theater, Tanz und Architektur 1905 bis 1925, lbib.de.
  3. Jean Leymarie: Fauvismus, 1959, S. 121 – 123

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]