Елегия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за лирическия жанр. За стихотворението на Христо Ботев вижте Елегия (стихотворение).

Елегията (от старогр.: ἐλεγεία) е жанр в лирическата поезия, който възниква в Древна Гърция като стихотворение в дистихони (двустишия) с различно съдържание, например възхвала на граждански или военни добродетели, жалба за паднал боец. Елегия е също така произведение в този жанр, написано по повод скръбно събитие, преживяване или спомен, което често пъти изразява противоречие между идеал и действителност. Това е съвременното разбиране за елегията, което напълно се различава от смисъла, който се е влагал в Древна Гърция.

Елегията в античната литература[редактиране | edit source]

Елегията произлиза от античния елегически дистих, в който първият стих е написан в хексаметър (шестостъпник), а вторият — в пентаметър (петостъпник) по следната схема:

— ∪ ∪ | — ∪ ∪ | — ∪ ∪ || — ∪ ∪ | — ∪ ∪ | — ∪
— ∪ ∪ | — ∪ ∪ | — || — ∪ ∪ | — ∪ ∪ | —

Всеки дистих изразява отделна завършена мисъл, а цялата елегия изразява размислите и впечатленията на поета от различни актуални теми и демонстрира неговата гражданска позиция и обществена ангажираност. По своя ритъм и съдържание елегията представлява своеобразен декламативен преход от епоса към лириката.

В Древна Гърция се пишат елегии с разнообразно съдържание и теми: патриотични елегии за военни успехи, размисли за политиката, елегии с нравствени поуки и философски размишления и рядко посветени на любовни преживявания. Най-старите елегии са пропити от дух на жизнерадост и бодрост. Един от най-ранните представители на жанра, Тиртей (около 7 в. пр.н.е.) пише цикъла елегии „Благозаконие“, с които вдъхновява войската на Спарта на военни подвизи. Калин от Ефес също пише елегии, за да вдъхне кураж и вяра на съгражданите си, да се борят срещу кимерийците, които често нападали полиса. През 6-5 в. пр.н.е. Теогнид пише елегии на социално-политическа тематика. Други древногръцки представители на жанра са Архилох, Мимнерм и Солон.

Няколко века по-късно, с творчеството на римските поети Албий Тибул и Проперций (1 в. пр.н.е.) и Овидий (43 г. пр.н.е. - 17 г. сл.н.е.) минорното звучене става по-характерно за елегиите, за да загубят те напълно връзката си с елегическия дистих в новата европейска поезия от епохата на Романтизма и Просвещението. Съхранявайки редакцията си

Елегията в новата европейска литература[редактиране | edit source]

Елегията в европейската литература звучи скръбно, а основните разработвани теми са несподелената любов, социалната неправда, нерадостта в живота. Неин предвестник е френският поет Пиер дьо Ронсар, а широк прием тя получава в творчеството на:

Елегията в българската литература[редактиране | edit source]

Елегични по своето чувство са някои български народни песни като „Яна жали девет братя жетвари“, „Жалба за рожба“, „Болен Ленчо“.

В българската литература преди Освобождението елегията е широко застъпена, давайки гласност на народното страдание под политически и социален гнет. Емблематични примери са стихотворенията:

След Освобождението темите в елегиите се отместват към по-личните скръбни преживявания, несподелена любов, и усещане за неудовлетвореност, пряко или косвено обусловено от обществената действителност. Примери за известни български елегии от този период са:

Източници[редактиране | edit source]

Уикикниги
В Уикикниги има на разположение:
  • „Енциклопедичен речник на литературните термини“, Иван Богданов, Издателство “Петър Берон”, София, 1993
  • „Речник на литературните термини“, Издателство Наука и изкуство, София, 1968
  • „Старогръцка лирика“, преводач Борислав Георгиев, под редакцията на Богдан Богданов