Енрико Дандоло
| Енрико Дандоло | |
| 41-ви дож на Венеция | |
 | |
| Лични данни | |
|---|---|
| Роден | около 1107 г.
|
| Починал | |
| Семейство | |
| Династия | Дандоло |
| Герб |  |
| Енрико Дандоло в Общомедия | |
Енрико Дандоло (на италиански: Enrico Dandolo), 1107 или 1108 – 1205) е 41-вият венециански дож от 1192 до смъртта си през 1205 г.[1]
Той изиграва голяма роля по време на Четвъртия кръстоносен поход. Целта на рицарите от този поход е да стигнат първо до Египет, а оттам да продължат към Йерусалим. Те обаче не разполагат с нужния флот. Енрико Дандоло склонява да им осигури кораби, но в замяна ги насочва към цел, удобна за него, а именно завладяването на Константинопол. Венеция поема ангажимента да превози армията от 33 500 кръстоносци и 4500 коня срещу заплащане и някои услуги. Дожът иска 85 000 сребърни марки, но кръстоносците разполагат c едва 51 000. За да допълнят сумата, Венеция изисква да атакуват и превземат в нейна полза важното пристанище Зара в Далмация (дн. град Задар в Хърватия). Cлед Зара походът поема към Константинопол, за да помогне на отстранения император Алексий IV Ангел да си върне престола срещу подкрепата на Византия в битките c неверниците. Алексий ce качва на трона, но не е в състояние да заплати обещаната сума, което обръща западните рицари срещу него. На 13 април 1204 г. Константинопол е превзет и разграбен. Впоследствие Дандоло участва активно в разпределянето на бившите византийски владения и успява да получи за владение на Венеция остров Крит и почти всички острови в Егейско море, както и редица крайбрежни градове по адриатическото и егейското крайбрежие. Венеция се утвърждава като велика сила в Източното Средиземноморие.
Последицата от падането на Константинопол и завладяването на земите в Тракия и Мала Aзия е образуването на Латинската империя. Тя е създадена въз основа на предварителен договор между латинци и венецианци. Като всяка средновековна държава и Латинската империя трябвало да има владетел. Изборът на новия император е извършен от 12 електори – по шестима от страна на венецианци и кръстоносци. В самата армия има разногласия относно избора за и против. Претендентите са двама – Бонифаций Монфератски и Балдуин Фландърски. На съвета е взето решение – който бъде избран за император, то другият да ce съгласи без да оспорва да стане негов васал. Съветът ce събира в една църква в двореца на Дандоло. Cпоред Робер дьо Клари изборът на Балдуин е единодушен, докато други автори, предимно венецианци, говорят за известно първоначално разногласие. Сред тях е и Никита Хониат, който предава, че Дандоло убеждава съвета да ce спре на Балдуин, който е млад, по-лабилен, и съответно – по-лесен за манипулиране. Кандидатурата на Бонифаций Монфератски е отхвърлена от венецианците, които ce страхуват да направят император своя сънародник, и да поставят под възможна заплаха своето могъщество.
При избухналия бунт на гръцкото население в овладените от кръстоносците територии в Тракия Енрико Дандоло с отряд от венецианци се присъединява към армията на Балдуин Фландърски при обсадата на Адрианопол. Последвалото поражение на рицарите от българската армия, водена от цар Калоян, и пленяването на латинския император в битката при Адрианопол от 14 април 1205 довеждат до бързо отстъпление на оцелелите кръстоносни войски. При безразборното бягство поради напредналата си възраст Енрико Дандоло се разболява и умира. Погребан е в църквата „Св. София“ в Константинопол, като гробът му може да се види и днес.
Семейство[редактиране | редактиране на кода]
- Рение Дандоло – най-големия син на дожа Енрико Дандоло. Той е адмирал, командващ флота на Венецианската република и загива в битката с Генуа за превземането на Кандия през 1208 година.
- Анна Дандоло – дъщеря на Рение Дандоло и внучка на Енрико Дандоло. Тя е първа кралица на Рашка и втора съпруга на Стефан Първовенчани. Анна Дандоло има един син – Стефан Урош I.
- Марино Дондало – племенник на Енрико Дандоло. Участва в завоюването на Цикладите заедно с Марко Санудо и става владетел на остров Андрос.
- Марко Санудо – племенник на Енрико Дандоло. Участва заедно с чичо си в Четвъртия кръстоносен поход и става първи владетел на Херцогство Наксос.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- История на кръстоносните походи, Жан Ришар, издателство „Рива“, 2005
- Кратка история на кръстоносните походи, Красимира Гагова, издателство „Полис“, 2008
| Орио Мастропиетро | → | дож на Венецианската република (1192 – 1205) | → | Пиетро Дзиани |