Епистемология

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Познанието и неговата теоретична рефлексия; от James Ayscough, A Short Account of the Eye and Nature of Vision (Лондон, 1752), S. 30

Епистемологията (на старогръцки: ἐπιστήμη, «знание» и λόγος — «слово, учение») е разклонение на философията, занимаващо се с характера, произхода и обхвата на познанието. Терминът „епистемология“ се употребява в англоезичната, по-рядко във френско- и немскоезичната философия. Въвеждането му се приписва на философа Джеймс Фредерик Ферие („Основи на метафизиката“, 1854 г.), който разделя философията на онтология и епистемология.

„Епистемология“ буквално означава наука за познанието. "Епистемологията изследва как опознаваме нещата, какви са границите на нашето познание и доколко можем да припишем достоверност на това наше познание."[1]

Епистемологията вербализира мисълта, че знаем нещо като аргументираме и обусловим именно онова, което твърдим, че знаем. Епистемологията не трябва да се бърка с изследванията върху познанието на психологията, макар че и тя се занимава, но далеч по-небрежно, с механизмите на познанието.

Термин[редактиране | edit source]

Епистемологията (от гръцката ἐπιστήμη, epistéme – познание, знание, наука и λόγος, lógos – също наука, учение) произлиза от гръцки. Терминът е въведен и се използва преди всичко в англо-американската философия от 20 век. Близък до него е терминът „гносеология“ (от на старогръцки: γνῶσις — „знание“ и λόγος — „учение, наука“), въведен и използван от немските философи през 18 век. Например в Русия през 19 и началото на 20 век преобладава вторият термин, а от средата на 20 в — първият. Това заместване обаче не е съвсем коректно, тъй като гносеологията си остава теория на познанието, отговаряща на въпроса: как познаваме света, как учим? Епистемологическата постановка на същия въпрос премества акцента от възможностите и закономерностите на познанието към естеството и същността на знанието: какво е знанието? как е устроено?[2]

Основни проблеми на епистемологията[редактиране | edit source]

Отражение на реалността или модел? Електромагнитни напречни вълни, резултат от експеримента на Хайнрих Херц през 1887 г.

Понятия и въпроси[редактиране | edit source]

  • Понятия:
  • Основен въпрос — познаваем ли е светът по принцип?
  • Отговорите на този въпрос са различни в различните философски течения:
    • гносеологически оптимизъм — светът е познаваем, познанието няма граници, необходими са само време и средства.
    • агностицизъм — светът е непознаваем по принцип, човек не го опознава, а строи виртуален свят въз основа на своите възприятия.
    • скептицизъм — опознаваме света само феноменално, а познаваемостта на истинския свят е проблематична.
    • солипсизъм — реално съществувам само аз, всичко останало е плод на моята фантазия, няма какво да познавам, освен да познавам себе си.

История[редактиране | edit source]

Познанието въобще и научното познание в частност са предмет на особено внимание от страна на философите дълго преди появата на термините епистемология и гносеология.

Теорията на познанието през Античността[редактиране | edit source]

Един от първите, които се занимават с проблема за знанието, е Парменид. Една от основните тези във философията му е принципната разлика между мисленето и чувственото, между умозримия свят и чувствено познаваемия свят. Мисленето, интелектът и съответният му умозрим свят съответстват на битието, което е единно, вечно, неподвижно, еднородно, неделимо и завършено – за боговете няма нито минало, нито бъдеще, а само днес. Термините „минало” и „бъдеще” предполагат, че битието е ограничено във времето, че то възниква и загива, затова и са неприложими спрямо него. Битието е вселенската целокупност, всичко което съществува и съществуването изобщо. В същото време чувственото, или сетивното познание води до разбиране за привидно текучество, затова и е несъвършено. Парменид дава едно от първите определения на идеята за тъждество между битие и мислене: „да мислиш и да бъдеш е едно и също” (перифразирано столетия по-късно от Рене Декарт); „Мисълта и това, към което е насочена, са едно и също”. Освен това Парменид прави разлика между истина и мнение. Истина — това е знание за битието, затова нейните главни критерии са непротиворечивост, постоянство и вечност.

Сократ разработва един от първите методи на познанието — диалектиката — или изясняване на идеите чрез диалог. Истината тук се проявява като консенсус. Една от най-известните му фрази е „Аз знам, че нищо не знам“.

Платон смята, че знанията, които хората придобиват през живота си, са спомени за вече съществуващо знание в душата на човека знания. В един от диалозите си (с Теетет, на английски: Theaetetus, на гръцки: Θεαίτητος) Платон (427–347 пр.н.е.) разглежда по-подробно въпроса за естеството на знанието. Диалогът описва как Евклид от Мегара разказва на свой приятел, че преди много години е записал онова, което Сократ му е разказвал за разговорите си с младия тогава Теетет, който впоследствие става известен гръцки математик.

Аристотел (384–322 пр.н.е.) разделя човешкото знание на три вида - теоретично (обхваща това, което днес наричаме "наука"), техническо (обхваща занаятите и изкуствата) и практическо знание (обхваща сферата на морала и политиката). В съответствие с това разделение той говори и за три вида науки (epistemai) - теоретически, технически и практически. Целта на теоретическите науки е знанието заради самото знание. Целта на техническите науки е създаването на красиви и полезни предмети. Целта на практическите науки е постигането на доброто за индивида (сферата на морала) и за обществото (сферата на политиката). Той поставя основите на рационализма, като разработва нов метод за познание - логика.

Познание и християнство през късната Античност[редактиране | edit source]

Началото на Евангелието на Йоан в Papyrus 66, Bodmer II (P66, ок. края на 2 век)

Първите редове на Евангелието на Йоан гласят:

В начало беше Словото, / εν αρχη ην ο λογος
и Словото беше у Бога, / και ο λογος ην προς τον θεον
и Бог беше Словото. / και θεος ην ο λογος
То беше в начало у Бога. / ουτος ην εν αρχη προς τον θεον
Всичко чрез Него стана, / παντα δι αυτου εγενετο
и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. / και χωρις αυτου εγενετο ουδε εν ο γεγονεν
В Него имаше живот, / εν αυτω ζωη ην
и Животът беше Светлината на човеците. / και η ζωη ην το φως των ανθρωπων
И Светлината в мрака свети, / και το φως εν τη σκοτια φαινει
и мракът я не обзе. / και η σκοτια αυτο ου κατελαβεν  [3]

Част от теологията: Теорията на познанието през Средновековието[редактиране | edit source]

Septem artes liberales от Hortus Deliciarum на Херада Ландсбергска (1180)

Европейската средновековна философия разглежда знанието като благодат предоставена от Бога. Бог разкрива себе си в сътворението и в откровението, затова епистемологията се превръща в херменевтика — изкуство на тълкуване на Библията. Ориген разработва учението за трите нива на разбирането. Схоластите разработват концепцията за дедуктивния начин на получаване на знания.

Теорията на познанието през ранното Ново време[редактиране | edit source]

Роберт Фуд - показване на различните начини на човешкото познание (1619)

В ранната модерна философия се осъществява т. н. гносеологичен обрат т.е. въпросите на познанието се превръщат в централна тема за философията. Тук си съперничат традициите на рационалното мислене на Рене Декарт, Спиноза и Готфрид Вилхелм фон Лайбниц и емпиризма на (Френсис Бейкън, Джон Лок, Дейвид Хюм). Рационализмът продължава схоластическата традиция на дедуктивното познание, а емпиризмът утвърждава, че всякое знание произхожда от опита.

В светлината на познанието: Свят от бездушни топчета, Renati Descartes Epistolae (Londini: 1668), Bd. 1, S. 147

Рене Декарт (1596–1650) прави опит да създаде безупречен познавателен модел, който да даде основа за бъдещо развитие - "сигурни и прости правила, такива че всички, които строго се придържат към тях, никога няма да нарекат лъжата — истина и без безрезултатни усилия ще стигнат до истинното познание за това, което е познаваемо". Според Декарт сетивата и изобщо емпиричното познание, изградено върху тях, заблуждават. Емпиричното познание и точните науки, изградени на неговата база, са колкото полезни, толкова и вредни. Материалната действителност съществува, но тя е недостъпна за опита. Затова и цялата тежест на познанието пада върху ума, интелекта, който единствен е способен да разграничи истинното от неистинното. Знаменитото "Cogito ergo sum" (буквално "Мисля, значи съм", превеждано като "Мисля, следователно съществувам") изразява най-точно гносеологичния подход на Декарт като философ.

Гносеологичният идеал на Декарт е интуитивното познание на всички вродени истини - всеобщите и необходимите. Способността за познание според Декарт е вложена у човека от самия Бог и присъства като "вродени принципи и идеи", т.е. знанията, които са единни и всеобщи. Класическите мисловни процеси Декарт дефинира като "интуиция" и "дедукция". Под интуиция се разбират усилията на ума, в крайна сметка водещи към познанието на единното и на Бога. Тя е знание умствено и непосредствено. Дедукцията е логически извод и по необходимост произтича от предпоставките. Тя е знание опосредствено. Тя е елементарна — следвайки обратния път, тя ни дава познание за феномените, присъстващи в сетивния свят. Индукцията и дедукцията са средство за интуитивно познание.

Джордж Бъркли (1685–1753) е един от видните представители на класическия идеализъм. Според него всичко съществуващо е комплекс от идеи, които сами по себе си са непроменливи, неактивни, единствено духът е този, който може да борави с тях и да създава многообразието на видимите явления. Оттук видимата природа се схваща като дейност и проява на духа и съзнанието и няма независимо битие извън тях – следователно материалното и външното не може да бъде познато извън опита, който обаче е субективен. Самият комплекс от идеи, доколкото е познаваем и споделен, се крепи на възприятието на Световния Дух (в случая – синоним на Бога). Извън това възприятие съществуват отделни духове, които възприемат едно или друго материално или нематериално явление.

Във философията на Имануел Кант (1724–1804) се поставя въпросът за предпоставките на знанието, като априорните форми на познанието, които обуславят и определят възможността за всеки опит и организират (оформят) емпирическото познание се наричат трансцендентни и именно те са основни за познанието.[4].

В хегеловата интерпретация цялото поле от проблеми на познанието е покрито от логиката напълно и изцяло, без ирационален остатък, като не оставя нищо извън границите си - нито образите на съзерцанието, нито образите на фантазията. Логиката включва образите като резултат на външен продукт на мисленето (осъществено в чувствено възприемане), но изразено не в думи, съждения и умозаключения, а в чувствено противостоящи на индивидуалното съзнание неща (постъпки, събития и т.н.). Познавателните способности се разглеждат като вид мислене, което още нее достигнало адекватна форма на изразяване, още не е узряло до нея. По този начин логиката изцяло и без остатък се слива с теорията на познанието.

Теорията на познанието през 19 и началото на 20 век[редактиране | edit source]


Източници[редактиране | edit source]

  1. Робърт Пол Улф, За Философията, Издателство на Нов български университет, 2004 г.
  2. В. Правната система. Част І. Онтология и методология.pdf Кискинов, В. Правната система. Част І. Онтология и методология, с. 340
  3. От Йоана Свето евангелие и актуалния византийски текст (2000) [1]
  4. ((ru)) Кант И. Критика чистого разума: Введение. VII // Сочинения. — Т. 3. — М., 1964. — С. 121.

Литература[редактиране | edit source]

Класици

Външни препратки[редактиране | edit source]