Етер (физика)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Световният етер е въображаема среда, която изпълва междузвездното пространство и в която се е предполагало (в края на XIX. век), че се разпространява светлината (откъдето и световен).

През XIX век Джеймс Кларк Максуел открива знаменитите си уравнения, които имат просто решение под формата на бягащи вълни. Освен това, от това решение следва, че скоростта на светлината трябва да е постоянна величина. Това поставя два основни въпроса:

  • Ако светлината е вълна, то каква е средата, в която се разпространява. До този момент, всички познати вълни са били наблюдавани в някаква среда. Не е била ясна и двойствената природа на светлината.
  • Ако скоростта на светлината е константа, то спрямо каква координатна система тя е константа. През XIX век не е била позната и Теорията на относителността, която казва, че скоростта на светлината е постоянна във всички координатни системи.

Опитът на Майкелсън-Морли показва противоречие в теорията на етера[1]: според този опит, етерът на земната повърхност е в покой, което противоречи на опитите за обяснение за аберацията на светлината поради движението на Земята спрямо световния етер.

Опитът на Майкелсън-Морли показва това противоречие, над чието обяснение се трудят най-вече Лоренц и Анри Поанкаре, чиито трудове предшестват написването през 1905, от Айнщайн, на знаменитата статия За електродинамиката на движещите се тела, в която е изложена Специалната теория на относителността[2].

Източници[редактиране | edit source]

  1. Michelson, A., et Morley, E., "On the relative motion of the Earth and the Luminiferous Ether", American Journal of Science, XXXIV (1887), 333-345
  2. Samueli, J.J., et Boudenot, J.C., "La naissance de la physique moderne", Paris, éd. Ellipses, 2005