Звезди във вековете

от Уикипедия, свободната енциклопедия

„Звезди във вековете“ е книга-албум, представяща информация за загиналите участници от 09.06.1923 до 09.09.1944 г. в политически борби на крайнолевите политически партии, осъществявани с политически акции и терористични действия срещу правителствата на България и съществуващата публична власт.

Книгата е подготвена в резултат на многогодишно проучване от „Музея за революционното движение в България“ и данните са публикувани с отпечатването ѝ от Издателството на Българската комунистическа партия през 1972. Данните, публикувани в нея, са много различни от оповестяваните през предходните години на комунистическо управление и много близки до онези, които биват публикувани след 1990 година.

Съдържание[редактиране | редактиране на кода]

Статията е статистическо обобщение на съдържанието на основния източник – книгата „Звезди във вековете“. Заглавието на този албум „Загинали революционни борци против капитализма и фашизма 9 юни 1923 – 9 септември 1944“ въвежда в темата. Периодът е избран като период на „съпротивата срещу капитализма и фашизма“, като пропагандни понятия приети съгласно квалификациите в българската марксическа историография (1944 – 1989 г.).

В книгата са включени всички българи, починали като лявоориентирани партийни членове или безпартийни участници в политически борби, независимо от обстоятелствата и мястото за тяхната смърт. Това не е коректно поради разглеждането на политически отрязък от време от историята на България от една страна и от друга смъртта по същото време на комунистически дейци загинали за чужда политическа кауза – напр. в Испания, СССР, Чехия и другаде, в т. ч. и тези които са избити по време на Сталиновите репресии в СССР. Това налага при разглеждането на въпроса в статията да се направи диференциране. Дадените данни са както следва за:

  • всички загинали за периода 1923 -1944 г. като участници в действията срещу властта в България в т.ч. Септемврийското въстание, атентата в черквата „Света Неделя“ през 1925 г. и арестите след това и партизанското движение в България 1941 – 1944 г.;
  • загинали анархисти и техни ятаци като членове на чети през 1924 – 1926 г.(Сливенска политическа чета, Политическа чета на Тумангелов, Чета на Дочо Михайлов, Килифаревска чета, Габровска политическа чета, Брациговска политическа чета, Първа старопланинска политическа чета, Първа средногорска политическа чета, Политическа чета „Христо Ботев“, Добруджанска революционна организация);
  • загинали като интербригадисти в Испанската гражданска война (1936 – 1939 г.), както и такива като участници в съпротивата на други държави;
  • емигранти в СССР починали от естествена смърт;
  • емигранти в СССР, ликвидирани по време на репресиите и чистката през 1936 -1938 г.;
  • емигранти в СССР, загинали на фронта като участници в Червената армия по време на Втората световна война;
  • починали в затворите от естествена смърт, както и такива осъдени на смърт;
  • загинали като нелегални и ятаци през 1941 – 1944 г.;
  • починали функционери на БКП в резултат от случайни събития или за които не е изяснена причината за смъртта им;
  • починали от естествена смърт след заболяване или в резултат на полицейски репресии.

От общия масив с данни са направени сечения, таблично представени, даващи повече подробности за броя на хора загинали при различните политически или въоръжени акции срещу съществуващата власт. От там може косвено да се съди за характера и мащаба на политическото противопоставяне.

Таблици[редактиране | редактиране на кода]

Загинали във въоръжените действия срещу държавната власт в България по партийна принадлежност[редактиране | редактиране на кода]

Общо загинали от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944 г. по партийна принадлежност и по окръзи, съгласно административното деление през 1972 г.
Окръг БРСДП (т.с.)
БКП
РП, БКМС
РМС
БОНСС
Анархисти БЗНС, ЗМС ВМРО Други
партии
Безпартийни Общо
Дейци от
национално значение
129 - 14 5 - 4 152
Благоевград 142 - 35 4 - 31 212
Бургас 143 - 14 - - 23 180
Варна 61 - 3 - - 5 69
Велико Търново 130 15 6 - - 27 178
Видин 123 - 19 - - 8 150
Враца 139 - 16 - - 14 169
Габрово 120 - 5 - - 21 146
Добрич
(Толбухин)
13 - - - - 2 15
Кюстендил 59 2 4 - - 12 77
Ловеч 214 2 17 - - 51 284
Монтана
(Михайловград)
310 4 69 - 4 46 433
Пазарджик 269 3 22 - - 20 314
Перник 90 1 6 - - 4 101
Плевен 115 - 9 - - 12 136
Пловдив 560 - 15 - 1 97 673
Разград 20 - - - - 3 23
Русе 28 - - - - 3 31
Силистра 12 3 - - - 1 16
Сливен 114 14 8 - - 16 152
Смолян 6 - - - - 2 8
София и
Софийски окръг
573 6 86 - - 62 727
Ст. Загора 167 - 4 - - 13 184
Търговище 127 - 6 - - 29 162
Хасково 61 1 14 - - - 76
Шумен 49 2 3 - - 11 65
Ямбол 68 1 2 - - 12 83
Общо 3842 54 377 9 5 529 4816

Загинали през периода 1923 – 1926 г.[редактиране | редактиране на кода]

В Юнското и Септемврийското въстания през 1923 г. 876
През периода 1924 – 1926 г. 503
Анархисти и членове на партизански чети през 1924 – 1926 г. 105
От междуособиците в македонските организации 76

Загинали през периода 1927 – 1940 г.[редактиране | редактиране на кода]

Загинали през 1927 – 1940 г., вкл. и осъдените на смърт Починали в затворите 1923 – 1944 г. Починали от естествена смърт или след боледуване след полицейски инквизиции за периода 1923 – 1944 г. Починали при случайни обстоятелства и нещастни случай за периода 1923 – 1944 г.
161 61 329 18

Загинали като участници в съпротивата на други държави[редактиране | редактиране на кода]

Загинали като интербригадисти в Испания 1936 – 1939 г. Загинали като участници в съпротивата на други държави 1923 – 1945 г.
52 56

Загинали в СССР[редактиране | редактиране на кода]

Починали в СССР от естествена смърт Загинали от репресиите в СССР 1936 – 1939 г. Загинали като бойци от Червената армия 1941 – 1945 г.
19 73 39

Загинали през периода 1941 – 1944 г.[редактиране | редактиране на кода]

Загинали като нелегални, партизани,
ятаци и участници в бойни групи 1941 – 1944
Осъдени на смърт
2380 68

Други източници и достоверност[редактиране | редактиране на кода]

За оценка достоверността на информацията поместена в книгата може да се направи съпоставка с публикуваната подобна информация в други източници.

Разпространяваните данни за загиналите в Съпротивата са много противоречиви и силно оцветени политически. Голяма част от разпространяваната информация не почива на никакви статистически данни, а се използват качествени оценки като около, приблизително, много. Българската историография по време на тоталитарния комунистически режим, дава повече манипулиращи обществото политически оценки, отколкото информация, почиваща на достоверни исторически данни и факти. Нещо повече – един и същ източник по време на комунистическото управление дава в различни периоди различни данни, понякога различаващи се в пъти. Така например, особено по електронните медии, все още се изказват мисли за 100 000 души загинали в Съпротивата само за периода 1941 – 1944 година.

Статистическите данни от полицейските архиви от преди 9 септември 1944 г., посочени от Иван Илчев показват, че от 1941 до април 1943 година са убити 122 бойци. Други 6000 са задържани за разследване и или са освободени, или са осъдени, или изпратени в лагер. В коментар на радио Лондон се съобщава, че в доклад пред Парламента Министърът на вътрешните работи Дочо Христов твърди, че през последните три месеца на 1943 година " в стълкновение с полицейски части са убити 404 партизани". Изявени са съмнения, че тези данни са преувеличени, за да се успокоят съюзниците и обществеността за ангажираността на правителството за вътрешната сигурност в държавата. [1]

След деветосептемврийския преврат през 1944 година в печата се появяват силно противоречиви сведения, за загиналите от 1923 до 1944 г., както и за числеността на партизанските формирования, за мащабите на действията им и по отношение на загубите.

За периода 1941 – 1944 г. в. „Дума“ публикува информация за загиналите:„През този период бяха убити 9140 партизани, без съд и присъда, бяха разстреляни 20 700 ятаци и помагачи“.[2]

В История на Българската комунистическа партия за същия период се отбелязват приблизително подобни данни – " в борбата са „паднали 9000 убити партизани“ и над „20 000 ятаци и помагачи“.[3]

За да даде тежест на участието на България във войната срещу Германия, Правителството представя на Парижката мирна конференция данни, които включват 29 210 жертви антифашисти и ятаци, като 900 от тях са убити като партизани, издадени са 1590 смъртни присъди и т.н.[4]

Всички тези различни данни показват колко неточна, недостоверна и необоснована е тази информация. Може да се приеме, че по обективни или субективни причини броят на жертвите са завишавани както преди, така и след 09.09.1944 г. В единия случай за да се демонстрира активност, а в другия случай, за да увеличи тежестта на действията на съпротивата и да се легализира БКП(к) като водеща сила в новата власт.

По поръчка на ЦК на БКП е извършено проучване от Музея на революционното движение в България. Това изследване е публикувано в неговия годишник („Победа“, София, 1969), но не е направено нищо тази информация да стане широко известна.

"Издирените и уточнени от нас лица (за периода юни 1923-септември 1944) както казахме възлизат на 5639 души, в това число и по-видни дейци, починали след тежки полицейски инквизиции или в резултат на разклатеното от инквизиция здраве".[5]

Издаденият три години по-късно албум „Звезди във вековете“ от Музея включва за този период по-малко загинали участници в съпротивата срещу държавната власт – общо 4816 души. Изследването се разпростира само до 09.09.1944 г. и вероятно разликата с информацията от издадения годишник на музея през 1969 година, се дължи на това, че в албума не са включени починалите след тази дата в следващите 25 години от естествена смърт или инквизиции, поради недоказуемостта на този факт. Като се има предвид поръчителя, професионализма на институцията работила по изследването и издателството на ЦК на БКП, като гарант за достоверността на представения материал и конкретната информация съдържаща се в албума, не може да се твърди за преувеличение броя на загиналите в политическото противоборство на БКП срещу държавната власт в България. Поради голямата разлика между предлаганите данни в книгата и разпространяваните такива от най-видни представители на комунистическата власт, от популярни издания и пресата, от политическата и историческата литература, може да се приеме, че това е най-достоверната официално публикувана информация.

Българската марксическа историография разглежда тези въпроси от „класово-партийни позиции“. Не се разкриват причините за превратностите в българската история, идеолозите и вдъхновителите на крайните средства за водене на партизански действия, граничеща с тероризъм. Чрез емоционално въздействащи описания в историята се разглеждат различни събития, като се омаловажава организацията и кървавите действия на левите сили и се насажда омраза към действията на противостоящата страна.

В „Кратка история на България“ [6] се дават следните данни:

  • За Юнското въстание през 1923 г.:
    „Разпростряло се почти в цялата страна, обхванало повече от 100 хиляди души, Юнското въстание завърши с поражение. Стотици жертви даде трудовия народ в този първи въоръжен сблъсък с буржоазната реакция.“
  • „Около пет хиляди души намериха мъченическа смърт през кървавите септемврийски дни и нощи на 1923.“
„На 16 април 1925 по време на опелото на генерала, избухна взрив в катедралата „Св. Неделя“. Десетки хора загинаха. Но управляващите останаха невредими.
Атентатът бе дългоочакваният от реакцията повод, за да изпълни своя пъклен план. Тринадесет хиляди души бяха арестувани, от които половината съдени и осъдени... Без съд и присъда бяха избити стотици и сред тях изтъкнати ръководители на БКП Коста Янков, Иван Манев...“

През 1981 година, когато е издадена тази книга, са били известни всички факти дадени по-горе, но историците не са ги ползвали при съставянето на т. нар. История на България. Данните публикувани през 1972 година от Музея на революционното движение в България, но неприети, некоментирани и непубликувани доказват манипулиращия характер на издаваната историческа литература в България и нейната подчиненост на водената по това време партийна политика. Историческите факти, противостоящи на по-горе отпечатаните твърдения са:

  • В Юнското въстание при водените сражения и след това са загинали 35 души.
  • В Септемврийското въстание по време на водените бойни действия и от репресии след това са загинали общо 841 души.
  • За периода 1924 – 1926 г. при провеждане на терористични акции и действия на анархистични чети, в междуособиците и противопоставянето на политически противници вътре във ВМРО, нелегална дейност на дейци на БКП в т. нар. Априлски събития и след атентата в църквата, включително и осъдените на смърт, общо загиналите са 684 души.
  • От атентата в черквата „Св. Неделя“ са загинали не десетки, а 150 души. Ранени са 300.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Знеполски, Ивайло, Българският комунизъм, стр.48, Издателство Сиела, София, 2008, ISBN 978-954-28-0236-5
  2. Пею Узунов, „Светлата памет на загиналите антифашисти“ в. „Дума“, 9 септември 2004
  3. История на Българската комунистическа партия, стр431
  4. Георги Мадолев, Партизанското движение не беше хилаво, в. „Труд“, 8 февруари 2004
  5. Шарланов, Диню, Тиранията: жертви и палачи, ИК „Стрелец“, София, 1997
  6. Фол, Александър, и др., Кратка история на България, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1981