Зугот

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Римската провинция Юдея на картата

Периодът на възникване на съвременния юдаизъм, такъв какъвто го разпознаваме и до днес се нарича период на парите или зугот (на иврит: תְּקוּפָת) הַזוּגוֹת)). Това е т.нар. период на Втория храм от историята на евреите (515 пр.н.е. - 70 CE), в който в ролята на духовен водач на еврейския народ влизат няколко поколения зуготи (в буквален превод "двойки") религиозни учители. Този период започва от края на Картаген с въстанието на Макавеите и продължава до началото на нашата ера. През него се заражда и оформя съвременният юдаизъм, като една от най-консервативните религии в историята.

Произход на името на периода[редактиране | edit source]

Периода популярно се нарича и периода на парите, понеже все още се събира лепта за Втория храм в храмовата съкровищница през този период и до разрушаването от Тит на храма.

На иврит думата зугот показва множествено число на два еднакви обекти — като двойка. Името на периода възниква въз основа на двойката учители на Тората за всяко следващо поколение през периода. Според равинската традиция, през този период винаги единия от двамата еврейски учители е начело на Синедриона, като негов председател — с титлата "наси", а другият като негов заместник e председател на съда - Ав бейт дин.

Според съвременните теории за произход на евреите, две от трите определящи етнически еврейски общности се сливат през този период на религиозна основа - мизрахи (източните евреи и наследници на евреите от древността) и сефарадите (наследници на картагенците и финикийците), поради и което възниква тази двойнственост в периода на зараждане на юдаизма като религия. В българския език съществува една негативна и обидна етимологична конотация за означение на евреите-семити именно по тази причина - чифути, т.е. двойнствени, по/от двойка.

Терминът зугот се отнася до пет чифта учители по закона, които били начело на еврейския съд от 142 г. пр.н.е., която година според Хилел възниква "втората юдейска държава", но като теокрация и правоприемник на Юдейското царство от древността. Тя, пак според Хилел, просъщствувала по юдейския закон до 40 г. пр.н.е. И след това остава тази еврейска двойствена традиция да съществува до началото на нашата ера. По времето на поставяне на Юдея под римска зависимост, постепенно двойствената традиция угасва и при управлението на Ирод Велики окончателно еврейското религиозно самоуправление преминава от теократично в номократично — в ръцете на първосвещеника, който се определя от римския прокуратор на Юдея.

С превземането на Йерусалим и разрушаването на Храма от римляните, окончателно се прекъсва и нишката на юдейската религиозна традиция от периода на двойнствеността.

Исторически контекст[редактиране | edit source]

Основен принос за историческо разкриване на еврейската история от античността има германската историческа школа, и в частност Юлиус Велхаузен с неговия труд - "Въведение в историята на Израел". Според Вилхаузен, и въз основа на документалната хипотеза, основна роля за кодифицирането на Тората има Ездра. С разрешение на римляните, след разрушаването на Храма, изучаването на Тората е възстановено в т.нар. еврейска религиозна академия в Ямния (Явнех), Палестина, където пребивава и своеобразното правителство на еврейската общност. Чак през 425 г. римските власти и император по силата на императорска конституция и последвалия Кодекс на Теодосий, окончателно била забранена юдаиската религия, която била обречена на маргинализация по силата на утвърдилото се вече християнство в Римската империя за държавна религия.

Периодът се характеризира с остро противопоставяне от страна на еврейската религиозна традиция на елинизма, елинистичния юдаизъм и гностицизма. По време на този юдаистичен религиозен период възникват и двете основни еврейски секти свързани с Йерусалимския храм - садукеите и фарисеите. Първите изчезват с края на периода и разрушаването на Храма, а вторите седят в основата на юдаизма до днес.

През античността до Христовото време, властта в Древен Израил се схващала като сбор от двете легитимни еврейски институции (светска и духовна) - царската отъждествяваща държавното единство от (Давидовото коляно) и жреческата предавана по наследство за свещениците от храма, като първосвещеническата призлиза от Содок. Последният еврейски цар от давидовото коляно е Зоровавел, а първосвещеничеството на Содоковия род продължило доста по-дълго от управлението на Давидовия царски род — до 170 г. пр.н.е. (вероятно наименованието садукеи произлиза от династията първосвещеници от рода на Содок).[1]

Списък на зуготите[редактиране | edit source]

  1. Йосе Бен Йозер и Йосе Йохан Бен, чиято дейност процъфтява по време на Макавеите и войната за независимост от Селевкидите — виж и Ханука;
  2. Йошуа Бен Перахя и Нитай от Арбела по времето на Йохан Гирхан;
  3. Юда Бен Табай и Симон Бен Шетах по времето на Александър Янай и Саломе Александра (по времето на царица Саломе фарисеите окончателно овладяват Синедриона);
  4. Шмая и Арталион по времето на Гирхан II;
  5. Хилел и Шамая по времето на цар Ирод Велики.

Вавилонският талмуд и изцяло вавилонската традиция на богатите и влиятелни евреи останали във Вавилония след периода на плена съдържа подробно описание за опасностите по времето на зугота и защо се е налагало да се изпълняват различните религиозни дейности по/от двойки. Вярата в демонологията и практиката на магията се налагат заради необходимоста от защита поради преследванията, на които е подложен юдаизма още от този първи период, който през средновековието се "избистря" окончателно в Кабалата. До тогава остава и еврейската традиция дейностите с оглед на сигурността да се вършат по/от двойки, въпреки че Маймонид твърди, че равините по него време са чувствителни към съвременните му суеверия.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Уайлен, Стивън. Евреите по времето на Исус, стр. 95. ИК "Витлеем", ISBN 0-8091-3610-4, 2007.

Вижте също[редактиране | edit source]

Времеви показател на зугот в историята на юдаизма