Иван Стефан

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Иван Стефан
цар на България
Лични данни
Управление август 1330-януари/февруари 1331
Коронация август 1330, Търново
Пълно име Иван Стефан Шишман Асен
Роден 1300/1301
Починал 1373 (?)
Неапол, Неаполитанско кралство (?)
Предшественик цар Михаил III Шишман Асен
Наследник цар Иван Александър Асен
Семейство
Династия Шишмановци / Асеневци
Баща Михаил III Шишман Асен
Майка царица Анна-Неда
Брак неизвестна (?)
Потомци Людовик Асен (?)

Ива̀н Стѐфан (или Иван Степан[1]) (ок. 1300/1301-1373) е търновски цар за 8 месеца (1330-1331), първороден син на цар Михаил III Шишман Асен и Анна Неда. След като баща му се възкача на търновския престол през 1323 г., Иван Стефан е посочен като съвладетел. Когато Михаил III Шишман Асен решава да се разведе с Анна Неда и да се ожени за Теодора Палеологина през 1324 г., Иван Стефан е заточен, задно с братята и майка си. През лятото на 1330 г., когато е на около 30 години, става цар на България с помощта на вуйчо си - крал Стефан Дечански. След свалянето му от престола при преврат на търновските боляри, през февруари или март 1331 г. избягва във владенията на Белаур (брат на Михаил III Шишман Асен) в Ниш и оттам в Дубровник заедно с Анна Неда. След това е експулсиран и от тези земи от Стефан Душан, под натиска на Иван Александър. Умира вероятно в Неапол.

Произход и години преди коронацията[редактиране | edit source]

Иван Стефан e първороден син[2] на българския цар Михаил III Шишман Асен от първия му брак с Анна Неда, дъщеря на сръбския крал Стефан II Милутин[3] и внучка на българския цар Георги I Тертер[4][5]. След изборът на баща му за български монарх през 1323 г., Иван Стефан бил провъзгласен за съцар[2] и като такъв е изобразяван заедно с Михаил III Шишман върху изсечените медни монети от периода[6].

През лятото на 1324 г. цар Михаил III Шишман се развел с Анна Неда, по неизвестни мотиви, но вероятно политически, и се оженил за втората си съпруга - Теодора Палеологина (вдовица на цар Теодор Светослав[7]), с което Иван Стефан бил лишен от поста си на съвладетел и статута на престолонаследник[2]. Старата царица била заточена заедно с децата си някъде в българското царство[8][9].

Възкачване на престола и управление[редактиране | edit source]

След 1327 г. българският цар прави подготовка за война срещу Сърбия, поради нарастващото ѝ влияние на Балканите, особено в Западна Македония. Той успява да привлече на своя страна Византия в лицето на нейния император Андроник III Палеолог и влашкия войвода Иванко I Басараб. Към лятото на 1330 г. той вече бил готов за военни действия. Българските и ромейските сили нахлули в сръбското кралство, но срещнали отпора на крал Стефан Урош III Дечански[10]. До решителна битка между българи и сърби във войната се стигнало на 28 юли 1330 г. край Велбъжд[11]. Тя завършила с победа за сърбите. Изворите дават противоречиви свединия за съдбата на българският цар Михаил III Шишман Асен, но са категорични в едно - сражението довело до неговата смърт. Примирение на всички тези се достига с извода, че той бил ранен тежко в битката в резултат, на което заловен от сръбските войски, където починал в плен няколко дни по-късно[12].

На 2 август (четири дни след битката) търновските боляри изпращат пратеници до крал Стефан Дечански в местността Мраката с предложение за мир.[13] Той забавя отговора си умишлено и го изпраща в писмо, с което приемал мира[14]. В посланието си сърбите не предявяват териториални претенции, а се задоволяват да поставят на трона свое протеже. От това се съди, че военната им кампания не е била особено успешна[15] или не са били готови за голямо настъпление срещу българските земи поради появилите се в края на битката български войски, предвождани от деспотите Белаур и Александър[3]. Освен всичко южните сръбски граници все още били застрашени от ромейските сили на Андроник III. Тези причини накарали Стефан Дечански да се откаже от по-нататъшно настъпление в българските земи и да намери друго решения за българо-сръбсите отношения[16]. Така под натиска на Стефан Дечански било решено на българския престол да бъде възкачен Иван Стефан[3].

След взимането на това решение е изпратено писмо до Анна-Неда и синовете ѝ да тръгнат веднага към Търново. В последствие в българската столица пристигнали сръбски велможи, придружени от сръбска военна част, с задача да улеснят възшествието на Иван Стефан[17][9]. Заедно с тях те носили и писмото на Стефан Дечански, което нарежда, доста заповедно, на българските боляри да приемат племенника му за свой цар: „(...) както беше ваш господар и цар неговият баща Михаил цар, такъв да бъде за вас и неговия син Стефан, господар и цар ваш, и за всичко това да ме послушате“[18]. По този начин през втората половина на месец август 1330 г. Иван Стефан става цар на България[4]. Чрез него сърбите се надявали да засилят политическото си влияние в България[15]. След като това се случило войските на Стефан Урош III Дечански напуснали българските предели[8].

Царуването на Иван Стефан продължило между седем и осем месеца. Счита се, че неговата майка фактически е държала властта, докато той само де юре е бил неин титуляр. Защо той управлява заедно с нея, въпреки че по това време е на около 30 години[19], остава неясно[4]. Новият цар винаги е споменаван наравно с нея, а понякога тя дори го замества. Византийският историк Йоан Кантакузин дори пише, без да отбелязва царуването на Иван Стефан, че властта над българите била предадена на Анна и децата ѝ[20]. Същия казва, че „ (...) тя управляваше Мизия[21] след смъртта му [на Михаил III Шишман Асен]“[22]. Никифор Григора също свързва управлението на страната в този период с първата жена на цар Михаил III Шишман Асен и нейните роднини[23].

Счита се, че с коронацията на Иван Стефан в Търново се обособили две болярски групировки. Едната на чело с Анна-Неда и чичото на новия цар - видинския деспот Белаур[24], която подкрепяла установилата се ситуация в страната, а другата се състояла от привърженици на Асеневата династия, която, макар и не открито, вероятно е била оглавявана от ловешкия деспот Александър и която в последствие надделяла[25]. Към нея вероятно са се отнасяли и останалите членове на семейството на деспот Страцимир - баща на Александър[24].

Реакция на Византия[редактиране | edit source]

Възцаряването на Иван Стефан и мощното влияние на неговата майка принудило вдовицата на цар Михаил III Шишман царица Теодора Палеологина да замине с децата си в Константинопол при своя брат — византийският император Андроник III.[26] Тя едва успяла да спаси живота си с бягството[27]. Това послужило за повод на василевса да наруши съюзните си отношение с България, сключени във връзка с общи военни действия във войната срещу Сърбия от 1330 г.[28] Той свикал съвет от приближените си сановници, на който било решено да се изостави войната със Сърбия, понеже без подкрепата на България, за сърбите ставало лесно да се отбраняват само срещу ромеите. От друга страна един евентуален поход срещу българското царство изглеждал обещаващ[29]. Така византийскте сили, които проникнали в Сърбия при общите българо-ромейски военни действия в страната били изтеглени и пренасочени към България, като императорът претендирал да отмъсти за прогонването на сестра му от Търново[30]. Василевсът пристигнал с част от войските си в Одрин, където събрал още хора и не след дълго, през септември или най-късно октомври 1330 г.[31], възползвайки се от безредиците в България, нахлува в българските земи в Тракия и превзема областта между Диампол (дн. Ямбол) и Черно море, включваща освен споменатия град и Анхиало, Месемврия, Аетос (дн. Айтос), Ктения, Русокастро и Диампол, които се предават без бой, след което военните действия са прекратени[23][32][33] поради недостиг на продоволствие[31]. Тези значителни териториални загуби утежнили и без това тежкото положение на владетеля и вината несъмнено била хвърлена върху него. Противниците на сръбското влияние в страната се активизирали[34]. Вероятно за това спомогнал фактът, че земите на деспот Страцимир се намирали именно в Южна България, която в този момент се намирала под византийска заплаха.[24]

Сваляне от власт и първи години в изгнание[редактиране | edit source]

Цар Иван Александър Асен

В създалото се положение Иван Стефан не успял да запази трона си. Недоволството към управлението на Анна-Неда прерастнало в открит бунт[35]. През първите месеци на 1331 г.[36] протовестиарият Раксин и логотетът Филип организират дворцов преврат[37], който се оказва успешен. За нов цар е избран племенникът на Михаил Шишман, ловешкият деспот Александър[38][15], който остава известен в историята като цар Иван Александър Асен. Предполага се, че той е играл най-дейна роля в свалянето на своя предшественик от престола[38]. Заговорниците може би дори са се осланяли на неговата военна сила, която не била далеч от Търново[39]. По всяка вероятност съзаклятието срещнало широка подкрепя поради създалата се несигурност в страната и бездействието на Иван Стефан срещу византийското нашествие[38]. Те били улеснени и от междуособната война, която избухнала по същото време в Сърбия и която не дала възможност на крал Стефан Урош III Дечански да се намеси в конфликта и да подпомогне поставения от него на българския трон свой племенник и сестра си Анна Неда[36]. Деспот Белаур като най-изявен поддръжник на Иван Стефан и съответно противник на организирания срещу него преврат реагирал срещу промяната на българския престол, но понеже нямал достатъчно влияние в Търново, преместил центъра на сапротивата си в своя видински апанаж, като отнел тази териотрията на царството. Действията му не водят до нови политически изменения в България[40].

Вече бивш цар Иван Стефан заедно с майка си и братята си избягва в Сърбия, където получават убежище от техния сродник крал Стефан Урош III Дечански[41]. Единствено неговият брат Шишман, за разлика от тях, отива във владенията на Златната орда.[42][43] Това те правят без знанието и против волята на цар Иван Александър[44]. В Сърбия те остават само за около година и половина, защото след скорощната смърт на сръбския крал през 1331 г. и възкачането на сина му Стефан Душан на престола на 8 септември 1331 г.[35] се стига до подобряване на отношенията с България, които биват скрепени на Великден 1332 г. с брак между новия сръбски владетел и сестрата на българския цар Иван Александър, Елена. Анна-Неда и Иван Стефан били принудени от новия крал да напуснат Сърбия[7][45] и се установили в Дубровник през същата година[46]. Там, според серия документи, семейството на бившата царица остава поне до 1347 г.[47][48] Не е известно дали Иван Стефан е бил при тях през целия този период.[45] Вероятно те са се установили в Дубровник, а не директно при неаполитанските си роднини, защото са имали известна надежда за връщането си на българския престол и така можели да наблюдават събитията в България от по-близо[14]. Хронистът Юниус Рести твърди, че през 1333 г. Анна Неда била изпратена в Константинопол, за да не се предизвика война между Дубровник и Сърбия, тъй като сръбският крал изискал по молбан а цар Иван Александър предаването на бившата българска царица и нейния син. Не е сигурно дали известието е истина, факт е обаче, че Анна Неда и децата ѝ отново се намират в Дубровник през 1335 според един от документите[49]. По-натъшната съдба на Иван Стефан и тази на семейството му е несигурна.

По-нататъшна съдба[редактиране | edit source]

Години в Италия?[редактиране | edit source]

Липсата на конкретни изворови данни кара различни представители на историографията да изградят различни теории и версии за по-късния развой на събитията. Често личността на Иван Стефан се свързва по някакъв начин с тази на „Людовик“ - неизвестен син на български цар и племенник на неаполитанския крал, на който била давана месечна издръжка от неговия чичо крал Роберт I Анжуйски[50]. Той пристига в Неапол през декември 1338 г. и се установява да живее там, при двора на краля[51].

Някои автори отъждествяват споменатия Людовик с Иван Стефан, а едновременно с това и с един неизвестен български цар, живял в Дубровник и в Италия през средата на XIV в.,, който се споменава в документи от 1361-1363 г.[52] Така според Детлев Швенике[53], а с известни разминавания, и според Константин Иречек[54] след като напуска Дубровник Иван Стефан отива с майка си в Неапол, Южна Италия, където под името „Лудовикус“ („Людовик“ при Иречек) се жени за извънбрачната дъщеря на княза на Таренто Филип I. Бракът остава бездетен. През 1342 г. придружава бъдещия император Йоан VI Кантакузин при бягството му от Константинопол. 20 години по-късно, през 1363 г., той е пленен в Гуардавале заедно с един български епископ от свитата му при една междуособична война за възстановяване на църковната държава на папата, на чиято страна се сражал, и отведен в сиенския затвор. През 1373 г. починал в Неапол. Д. Швенеке пише също, че може би е загинал в същата 1373 г. при Слобица. Разликата в данните по Иречек се състои в това, че той изобщо не се спира на евентуален брак. Също, според него Иван Стефан отива сам в Италия, без другите членове на фамилията си. Останалото съвпада. Петър Ников разглежда живота на Людовик почти по същия начин, но не го отъждествява с Иван Стефан, а със споменатия по-горе негов брат Шишман[55].

Александър Бурмов отхвърля възможността Людовик и Иван Стефан да са едно и също лице, тъй като последният не е бил просто син на цар, а сам е носил тази титла и следва да се сменава с нея. Според него твърденията за съвпадение с неизвестния владетел от средата на XIV в. са произволни поради липсата на доказателства. Той приема, че Людовик със сигурност е член на семейството на Анна-Неда, а може би и син на Иван Стефан, но това остава само предположение, понеже според него няма достатъчно данни[56]. Стъпвайки на тези разсъждения Иван Печев счита, че Людовик е бил племенник на Иван Стефан[57].

Иван Божилов също отрича всякакви отъждествявания спрямо Людовик, според него той е бил отделна личност и тъй като отхвърля и възможността за евентуална съпруга на Иван Стефан поради липса на данни за това, счита че той не би могъл да бъде негов син. Освен това едва ли би бил наречен племенник на неаполитанския крал при тази далечна връзка между тях. Според него Людовик следва да бъде счетен за неизвестен до момента брат на Иван Стефан и съответно син на цар Михаил III Шишман Асен от Анна Неда, който някак се добрал до Неапол[58]. Това мнение се поддържа и от Васил Гюзелев[47].

Родословие[59][редактиране | edit source]

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
неизвестен
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
деспот Шишман I
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
неизвестна
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
цар Михаил III Шишман Асен
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
цар Иван Асен II
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
дъщеря на севастократорица Ана-Теодора Асенина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
царица Ирина Комнина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
цар Иван Стефан
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
крал Стефан Урош I
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
крал Стефан II Милутин
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
кралица Елена Ангелина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
царица Анна Неда
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
цар Георги I Тертер
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
кралица Анна Тертер
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
царица Кира-Мария Асенина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Така в Попруженко, М. Г. „Български старини, кн. VIII“, „Синодик царя Борила“, БАН, С., 1928, с. XL
  2. а б в Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 - 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 139
  3. а б в Томов, Тома, "Към въпроса за Велбъждката битка", в Анамнеза, год.І, 2006, бр.3, с. 47.
  4. а б в Андреев, Й., „Българските ханове и царе“, Изд. "Абагар", В. Търново, 2004, стр. 266
  5. По бащина линия е от династията на Неманичите, а по майчина — от династиите Тертеровци и Асеневци.
  6. Мушмов, М. „Монетите и печатите на българските царе“, С., 1924, с. 103-105; Дочев, К. „Монети и парично обръщение в Търново (XII-XIVв.)“, В. Търново, 1992, с. 89-91
  7. а б Ников, П. „История на Видинското княжество до 1323 година“, В: Годишник на СУ, И-Ф Факултет, кн. XVIII, Печ. П. Глушков, С., 1922, с. 96.
  8. а б Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 268
  9. а б Иречек, К. „История на българите. С поправки и добавки на самия автор“, Наука и изкуство, С., 1978, с. 343-344
  10. Гюзелев, В., Ив. Божилов. "История на Средновековна България VII - XIV век", Т.1, Анубис, С., 1999, с. 570-571.
  11. Томов, Тома, "Към въпроса за Велбъждката битка", в Анамнеза, год.І, 2006, бр.3, с. 37; Овчаров, Д. „Човек дори добре да живее умира“, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Наука и изкуство, С., 1992, с. 128
  12. Иванов, Й. „Български старини из Македония“, София 1970 г., стр. 132-134; Овчаров, Д. „Човек дори добре да живее умира“, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Наука и изкуство, С., 1992, с. 128; Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 - 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 126-127; Още за битката и различни легенди и предания около нея вж. при Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, „Българска военна история през средновековието (Х-XV век)“, Издателство на БАН, С., 1994, с. 181-185.
  13. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 265, 267.
  14. а б Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 268
  15. а б в Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, „Българска военна история през средновековието (Х-XV век)“, Издателство на БАН, С., 1994, с. 185.
  16. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 267
  17. Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 - 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 141
  18. Цит. по Начев, В. „Български царски грамоти“, ИК „Христо Ботев“, С., 1996, с. 111
  19. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 269
  20. Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 - 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 139, 141
  21. Има се предвид българското царство.
  22. Ioannis Cantacuzeni ex-imperatoris historiarum libri IV. Ed. L. Schopen, III, Bonnae, 1832, p. 19-20.
  23. а б Nicephorus Gregoras. „Nicephori Gregorae Byzantina historia“ Vol. I, ed. Schopen, 1829., p. 457-458
  24. а б в Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 270
  25. Гюзелев, В., Ив. Божилов. "История на Средновековна България VII - XIV век", Т.1, Анубис, С., 1999, с. 575.
  26. Nicephorus Gregoras. „Nicephori Gregorae Byzantina historia“ Vol. I, ed. Schopen, 1829., p. 457
  27. Андреев, Й., „Българските ханове и царе“, Изд. "Абагар", В. Търново, 2004, стр. 267; Така и Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 268, според него прокуждането на Теодора от Търново може би е съставлявало част от клаузите в мирния договор между България и Сърбия.
  28. Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, „Българска военна история през средновековието (Х-XV век)“, Издателство на БАН, С., 1994, с. 180, 186.
  29. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 270-271
  30. Гюзелев, В., Ив. Божилов. "История на Средновековна България VII - XIV век", Т.1, Анубис, С., 1999, с. 574-575
  31. а б Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 271
  32. История на България, Том 3, БАН, София 1982, с. 334
  33. Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, „Българска военна история през средновековието (Х-XV век)“, Издателство на БАН, С., 1994, с. 186.
  34. Гюзелев, В., Ив. Божилов. "История на Средновековна България VII - XIV век", Т.1, Анубис, С., 1999, с. 575; Андреев, Й., „Българските ханове и царе“, Изд. "Абагар", В. Търново, 2004, стр. 267;
  35. а б Иречек, К. „История на българите. С поправки и добавки на самия автор“, Наука и изкуство, С., 1978, с. 345
  36. а б Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 273.
  37. Андреев, М., Д. Ангелов „История на българската феодална държава и право“, 4 изд., Наука и изкуство, С., 1972, с. 149. Там още и за техните титли.
  38. а б в Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 272.
  39. Както се спомена, тогава той бил ловешки деспот. За мнението вж. Трифонов, Ю. „Деспот Иван Александър и положението на България след Велбуждката битка“, сп. на БАН, кн. XLIII, С., 1930, с. 76-77.
  40. Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 - 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 135.
  41. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 274
  42. Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 - 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 142.
  43. Иречек отъждествява този брат със самия Иван Стефан (понеже Шишман било бащиното му име), според него след това той избягал в Константинопол, а в последствие в Италия (вж. по-долу за неговата теза) Иречек, К. „История на българите. С поправки и добавки на самия автор“, Наука и изкуство, С., 1978, с. 346-347. Тази теория е подробно разгледана и напълно опровергана в Ников, П. „История на Видинското княжество до 1323 година“, В: Годишник на СУ, И-Ф Факултет, кн. XVIII, Печ. П. Глушков, С., 1922, с. 91-95.
  44. Трифонов, Ю. „Деспот Иван Александър и положението на България след Велбуждката битка“, сп. на БАН, кн. XLIII, С., 1930, с. 77.
  45. а б Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 - 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 140.
  46. Андреев, Й., „Българските ханове и царе“, Изд. "Абагар", В. Търново, 2004, стр. 267; Според някои предоставянето на убежище на царски наследници от Дубровник било включено като клауза в договора между Републиката и цар Михаил III Шишман Асен, вж. Печев, Ив. „Грамотата на Иван Стефан от 1343 г.“, сп. Векове, кн. 2, 1975 г., с. 64
  47. а б Гюзелев, В., Ив. Божилов. "История на Средновековна България VII - XIV век", Т.1, Анубис, С., 1999, с. 581, бел. 86.
  48. Документите се отнасят до годините 1332, 1335, 1338, 1340, 1343, 1345, 1346, по Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 275, същият предполага, че Анна-Неда спира да се споменава във всички документи с нейната смърт. Печев, Ив. добавя и годината 1337, без да споменава съображенията си, вж. „Грамотата на цар Иван Стефан от 1343 г.“, сп. Векове, кн. 2, 1975 г., с. 68.
  49. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 274, бел. 3 и с. 275
  50. „Lodoyco filio incliti imperatoris Bulgariae nepoli nostro carissimo“, както е посочен в документа за плащането. Цит. по Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 - 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 148
  51. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 276-277
  52. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 277; Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 - 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 148-149
  53. Detlev Schwennicke, Europäische Stammtafeln, Band II (1984) Tafel, p. 172
  54. Иречек, К. „История на българите. С поправки и добавки на самия автор“, Наука и изкуство, С., 1978, с. 346-347
  55. Ников, П. „История на Видинското княжество до 1323 година“, В: Годишник на СУ, И-Ф Факултет, кн. XVIII, Печ. П. Глушков, С., 1922, с. 98-99. Отликите в неговата теза са същите като у Иречек. Тезата му за отъждествяването между Людовик и Шишман е разгледана и опровергава от Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 276-277.
  56. Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323-1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 277-278.
  57. Печев, Ив. „Грамотата на цар Иван Стефан от 1343 г.“, сп. Векове, кн. 2, 1975 г., с. 65
  58. Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 - 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 148
  59. Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 - 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, Табло I

Външни препратки[редактиране | edit source]

Част от Българо-византийските конфликти.
Част от Българо-сръбските конфликти.
Михаил III Шишман Асен цар на България (1330 – 1331) Иван Александър