Иван Стоянович

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Иван Стоянович
революционер, обществен и държавен деец
Роден
Починал
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Народен представител в:
IV ОНС   

Иван Петров Стоянович по прякор Аджелето е български революционер, политик, депутат, обществен и държавен деец. Аджелето е бил активен член на БТЦРК, съратник на Захари Стоянов, участник в съединисткото движение, един от основавателите на фонда за издаване на вестник „Борба“ – Пловдив. Той е този, който първи по телеграфа съобщава за Съединението на България. В своята книга Строителите на съвременна България историкът Симеон Радев го описва като един от „авторите на Съединението“. Неговото име се свързва с такива постижения в Нова България като създаването на първата телеграфна агенция, въвеждането на първото радио през 1912 г., уреждането на първото българско училище, строежа на първата българска църква в Будапеща през 1918 г., подписването на първия мирен договор с независимата държава Украйна и Съветска Русия през 1918 г., както и прякото му участие за пет години в три войни – Балканските и Първата световна война. Практически създател на българските телекомуникации след Освобождението – пощи, телеграфи, телефони, радио. Прякора „Аджеле“ (от турски acele – нервозен, припрян, нетърпелив) получава по съединистко време от своите другари заради характера и поведението си.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Седнал Иван Стоянович, прави от ляво надясно Антон Митов, Въльо Стефов, неизвестен. Фото Димитър Кавра
Редакцията на „Балканска зора“: Никола Генадиев, Харитон Генадиев, Иван Стоянович, Владимир Неделев.

Иван Стоянович е роден на 25 септември 1862 г. в Стара Загора в семейството на Петър Стоянович и Мария Хаджибожкова. Едноименният му дядо е сред най-известните църковни настоятели, училищни попечители и общественици, завършил Школата на братя Христидес в Букурещ.[1] До 1877 г. учи в Главното училище (гимназия) „Свети Никола“ при П. Р. Славейков. При превземането на града през Руско-турската война (1877), родителите му са заклани, имуществото е разграбено или изгаря. Петнайсетгодишен напуска града заедно със сестра си Жана (род. 1869 г.) и Сава (род. 1875 г.).

Начало на кариерата[редактиране | редактиране на кода]

Телеграфист в Руската армия от есента на 1877 г., примирието от 19 януари 1878 го заварва на служба в Одрин. От 1878 ученик-телеграфист в т.п. станция Чирпан. Телеграфист IV разряд в т.п. станция Берковица (01.06 – 01.10.1878). Телеграфист V разряд и и.д. началник на т.п. станция Берковица (01.10.1878 – май 1879). Началник на т.п. станция Берковица (17.08.1879 – 07.11.1881). Участва в политическата дейност на Либералната партия, агитира по селата с Каравелов. Тясно сътрудничи с Петко Славейков.[2]

Революционна и политическа дейност 1881 – 1887[редактиране | редактиране на кода]

Дейци на БРТЦК, Пловдив, лятото на 1885 г. Седнали, от ляво надясно: Антон Мумджиев, Тодор Гатев, Продан Тишков, Захарий Стоянов, Иван Андонов, Иван Арабаджията, неизвестен. Втори ред седнали, от ляво надясно: Иван Стоянович и Ангел Чолаков. Прави, от ляво надясно: Недялка Шилева, Спиро Костов, Димитър Ризов, Петър Зографски, Коста Паница, Спас Турчев. Фотография на Димитър Кавра
Юбилеен лист – снимка на БТЦРК с главните дейци от Съединението.

През октомври 1881 г. напуска Габрово, където е управител на т.п. станцията, екстерниран е в Източна Румелия като активист на Либералната партия. Включва се в борбата срещу т.нар. „Режим на пълномощията“, суспендирал Търновската конституция. Сътрудник и уредник на пловдивските в. „Независимост“ (10.10.1881 – 9.10.1882)[3] и в. „Борба“ (28.05.-4.09.1885).

Секретар в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1884 – 1885), уволнен за съединистка дейност.[4] Един от водачите на Съединението, член на Българския таен централен революционен комитет за Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1884 – 1885).[5] Назначен от Временното правителство в Пловдив за Управител на пощите и телеграфите в Южна България (06.09.1885 – 1886).[6] В това си качество той нарежда на своя отговорност да щемпелуват румлийските пощенски марки с герба на Княжеството, да ги разпратят по станциите и пуснат в употреба.

Активен участник в Сръбско-българската война, привикан от княз Александър и военния министър Рачо Петров в Главната квартира на армията (1885).[7] Председател на Комитета на Либералната партия за избор на народни представители за IV Обикновено народно събрание в Южна България (1886).[8] Избран на 11 май 1886 г. за народен представител в IV Обикновено народно събрание от Станимака (дн. Асеновград), изборът е утвърден на заседанието на Народното събрание на 6 юни 1886 г.[9] Заедно с Муткуров и Вълко Велчев е водач на пловдивската съпротива срещу русофилския преврат от август 1886 г. и активен участник в Контрапреврата.[10] Назначен от регента Стамболов за Директор на пощите и телеграфите (19 август 1886 – 1 август 1887).[11] Единственият цивилен участник във Военния съвет на Муткуров, ръководещ румелийските полкове в похода към София. Представител на крайното русофобско крило на Либералната партия, Стоянович е сред най-доверените лица на Стамболов и Радославов, натоварван с редица мисии за проучване на русофилския преврат[12], а от Начович – с участие в подготовка на кампанията на правителството пред чуждите дипломатически представителства.[13] Народен представител в 4 Обикновено Народно събрание (1885 – 1886), избран от Станимака (дн. Асеновград) след Съединението.

Журналист и опозиционер 1887 – 1894[редактиране | редактиране на кода]

Основава „Трапезица“ – първата българска телеграфна агенция, по повод отразяване работата на III ВНС в Търново.[14] Тя функционира до август 1887 г.

През август 1887 преминава в редиците на радославовото крило на Либералната партия. На 1 август 1887 е уволнен като шеф на пощите и телеграфите. През август и септември 1887 издава два броя (третият е спрян от властта) на в. „(Нова) Народна воля“.[15] От септември 1887 до 1888/1889 е интерниран от Стамболовия режим в Стара Загора. В периода на политическото си въдворяване (1888 – 1889) е сътрудник на вестник „Народни права“, орган на Либерална партия (Радослависти).[16] От 1889 се установява в Пловдив. От 1 март 1890 до края на 1892 е съосновател и международен редактор на вестник „Балканска зора“, издаван от Харитон Генадиев в Пловдив (колегията включва още Никола Генадиев и Владимир Неделев, сред сътрудниците Михаил Баламезов и Петко Николов).[17] Вестникът е обект на сурова цензура. Напуска след финансова договорка между Никола Генадиев и Стамболов, с което вестникът напуска опозиционната орбита.[18] 1892 (непотвърдено) редактор на в. „Родопи“. 1892 (непотвърдено) инспектор в Министерство на финансите, участва в сключването на третия международен заем на България (Виена, 1892).

От края на 1892 до 1894 е член на Съединената легална опозиция срещу Стамболовия режим (бивши консерватори, либерали-радославовисти, либерали-тончевисти). Главен редактор на в. „Свободно слово“ – превърнал се от трибуна на Съединената легална опозиция срещу Стамболов в орган на управляващата коалиция (юли-септември 1894).[19]

След дейността на революционер, съединист, депутат и активист на Либералната партия, Иван Стоянович е практически основател на съвременните български далекосъобщения. В тази сфера основно негова е заслугата за сключването на основните ни договори в областта на пощите и телеграфите със съседните страни, защита на националните интереси в рамките на международните форуми, въвеждането на телефона, селската поща, съвременните методи за работа на пощите, персонала и оборудване на съответния сграден фонд. Изключителна новост за времето е създаването на първата българска телеграфна агенция „Трапезица“ – 12 години преди БТА.

Дипломатическа дейност 1917 – 1918[редактиране | редактиране на кода]

Царски пълномощен министър, натоварен с управлението на Генералното консулство в Будапеща, Австро-Унгария (16.08.1917 – 30.11.1918).[20] Член на българската делегация за преговорите и сключването на мир с Украйна и Съветска Русия в Брест-Литовск (20.12.1917 – 03.03.1918).[21] На 9 февруари 1918 г. приподписва в Брест-Литовск „Мирен договор между Централните сили и независимата държава Украйна“.

На 5 март 1918 г. открива първото българско училище в помещение на общинско училище на ул. „Лоняй“.[22] По негово ходатайство кметството отпуска безплатен терен за училище и църква.

На 5 май 1918 г. под негов патронаж в Будапеща е осветен първият български православен параклис „Св. св. Кирил и Методий“[23] – храмът е устроен временно в помещение в близост до училището. Оглавява църковното настоятелство.

Първият българин, посрещнал цар Фердинанд на следващия ден след абдикацията му.[24]

През лятото на 1919 г. напуска Будапеща заради румънската окупация, посещава цар Фердинанд в Кобург и се отдава на търговска дейност в Берлин.[25] През 1921 – 23 (или до 1924) се занимава с търговска дейност от Будапеща.[26]

През 1931 г. е личен пратеник на Цар Борис III на юбилея по повод 70-годишнина от рождението на Цар Фердинанд I.[27] Сред основателите и пожизнен член на „Юнион клуб“. Личен приятел и съветник на Цар Борис III, с когото имат и редица разминавания по външната политика на България.[28]

Създател на съвременните българските съобщения[редактиране | редактиране на кода]

От 1 юни 1894 отново е шеф на българските съобщения (Началник на отдела на пощите и телеграфите 01.06.1894 – 1 януари 1896; Главен директор на пощите и телеграфите 1 януари 1896 – 1 януари 1906, Главен директор на пощите, телеграфите и телефоните 1 януари 1906 – 01.05.1917). Правителствен делегат на всички международни форуми на пощите, телеграфите и радиотелеграфите. Под негово ръководство българските съобщения достигат забележително европейско ниво.[29] Специален пратеник (заедно с Петър Димитров) на правителството на Александър Малинов при Великия везир Кямил паша за първи сондажи по признаване на Независимостта (септември – октомври 1908). Впоследствие придружава правителствения пратеник министър Ляпчев при същинските преговори.[30] Ръководител на военната поща, телеграфа и телефона към щаба на Действащата армия през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война (17.09.1912 – 01.03.1917).

Освен редица нововъведения, като например полагането на първия подводен съобщителен кабел между Варна и Севастопол, особено важен принос на Иван Стоянович е неговото участие в развитие на радиото в България. Той работи дейно за ускоряване процеса на бързото опознаване на телеграфа без жици, както първоначално наричат радиото. Заедно с Тиньо Цончев взима участие в откритата на 26 май 1903 г. в Лондон международна телеграфна конференция. Тук двамата български делегати се запознават с Маркони и неговите постижения в областта на радиотехниката и следят с интерес споровете около безжичната телеграфия. Въпреки че Маркони не е изслушан на конференцията и радиото не получава основа за международно признание, ръководството на Главна дирекция на пощите и телеграфите в София гледа сериозно на безжичния телеграф като на много перспективен начин за предаване на съобщения. Иван Стоянович, заедно с други български представители, е член на Българската делегация на Първата конференция по безжичния телеграф в Берлин, ноември 1906 г. Той подписва документите на тази конференция от името на България. Там се създават основите на това, което днес е известно като Радиорегламент, допълващ Конституцията и Конвенцията на Международния съюз по телекомуникации. Участието на такъв форум от тогавашната техническа интелектуална мисъл на България не е оценено добре в България, в тогавашния печат са публикувани критики, че се изразходвани държавни средства за ненужни дейности. Въпреки това управляващите тогава преценяват, че е нужно подобно участие. Така България става една от 27-те страни, подписали първия реален международен документ в областта на радиото.

Почива на 15 февруари 1947 г. в дома си в София.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Женен е за Мария Стоянович (1860 – 1925), от която има три доведени деца и един общ син, Петър (1897 – 1979). Кум и кръстник на сина му е ген. Данаил Николаев.

Иван Стоянович – Аджелето е дядо на кинокритика Иван Стоянович (29 януари 1930 – 10 януари 1999) и на актрисата Жана Стоянович-Мирска (14.10.1928 – 12.06.2013). Прадядо е на политика, историк и министър Петър Стоянович и на сценариста Димитър Стоянович.

Ордени и отличия (извадка)[редактиране | редактиране на кода]

  • Възпоменателен медал „За Сръбско-българската война от 1885“, Княжество България.
  • Възпоменателен медал ”За възшествието на княз Фердинанд I през 1887 г.“ I степен, Княжество България.
  • Възпоменателен медал „За бракосъчетанието на Фердинанд I с Мария Луиза“ (известен и като Пианорски медал), I степен, златен, без корона, Княжество България.
  • Възпоменателен кръст „За независимостта на България 1908 година“, Княжество България.
  • Народен орден „За гражданска заслуга“ III степен, Княжество България.
  • Голям Офицерски кръст на Народен орден „За гражданска заслуга“ със звезда, Княжество България.
  • Орден на кръста на Таково (Орден Таковског крста), II или III степен, Кралство Сърбия.
  • Велик Офицерски кръст на Ордена „Свети Сава“ със звезда, Кралство Сърбия.
  • Командор на Ордена „Румънска корона“ (Ordinul Coroana României), Кралство Румъния.
  • Орден „Меджидие“ (Mecidiye Nişanı), I или II класа, със звезда, Османска империя.
  • Орден „Св. Станислав“ (Орденъ Св. Станислава), I степен, Руска империя.
  • Велик офицер на „Ордена на Италианската корона“ (Ordine della Corona d'Italia), Кралство Италия.
  • Командор на „Ордена на нашата мила Дева от зачатието от Вила Вишоза“ (Ordem de Nossa Senhora da Conceição de Vila Viçosa), Кралство Португалия.
  • „Орден на Пруската корона“ (Preußischer Königlicher Kronenorden), I степен, със звезда, Германски Райх.
  • Командор на "Орден на Франц Йозеф I”, Австро-Унгария.
  • Велик кръст на "Орден на „Франц Йозеф I“, Австро-Унгария.
  • Военен кръст за цивилни заслуги (Kriegskreuz für Zivilverdienste), I или II класа, Австро-Унгария.
  • Велик кръст на „Орден на Желязната корона“, Австро-Унгария.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Спомени на Атанаса Т.Илиев. С., 1926. с.14.
  2. ↑ Стоянович – Аджелето, Иван. Из миналото. С., 1992. с.17.
  3. ↑ Стоянович – Аджелето, Иван. Из миналото. С., 1992. с.19 – 20.
  4. ↑ Началникът на канцеларията Икономов до Директора на правосъдието, Пловдив, рапорт №4549/22.05.1885 г. – ЦДА, ф.565 К, оп. 1, а.е. 9, л.21.
  5. ↑ Генадиев, Никола. Спомени, в: Спомени за Съединението от 1885 г., С., 1980. с.63. Андонов, Иван. Спомени, в: Спомени за Съединението от 1885 г., С., 1980. с.36. Спомени на Атанаса Т.Илиев. С., 1926. с.261. Бобчев, Стефан. Спомени, в: Спомени за Съединението от 1885 г. С., 1980, с.171.
  6. ↑ Андонов, Иван. Спомени, в: Спомени за Съединението от 1885 г. С., 1980. с. 58. Стоянович – Аджелето, Иван. Из миналото. С., 1992. с. 156. Генадиев, Никола. Спомени, в: Спомени за Съединението от 1885 г. С., 1980. с. 93 – 94.
  7. ↑ Митов, Антон Ст. Спомени, в: Спомени за Съединението от 1885 г. С., 1980. с.375. Стоянович – Аджелето, Иван. Из миналото. С., 1992. с.56
  8. ↑ Стоянович – Аджелето, Иван. Из миналото. С., 1992. с.62.
  9. ↑ Дневници на Четвъртото ОНС, четвърта извънредна сесия, 02.06.-11.07.1886, с. 1 – ЦДА, ф. 173 К, оп. 10, а.е. 7, с. 2.
  10. ↑ Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. т.II. С., 1973. с.38,39, 47, 57, 61. Стоянович – Аджелето, Иван. Из миналото. С., 1992. с.75.
  11. ↑ С указ под №3 от 10 август т.г.[1886], от наместничеството на Негово Височество Българский княз Александър I-ѝ, Иван Стоянович се назначава от 10 август т.г., за Главен директор на пощите и телеграфите в Северна и Южна България“ („Държавен вестник“ бр.100/1886 г.).
  12. ↑ Стоянович – Аджелето, Иван. Из миналото. С., 1992. с.111.
  13. ↑ Начович до Стоянович, [1886 г.] – ЦДА, ф. 313 К, оп. 1, а.е. 3032, л. 7. Начович до Стоянович, София, 03.02.1887 г. – ЦДА, ф. 313 К, оп. 1, а.е. 3032, л. 8.
  14. ↑ ЦДА, ф. 178 К, оп. 1, а.е. 53, л. 274, 275 и 276.
  15. ↑ Стоянович – Аджелето, Иван. Из миналото. С., 1992. с.120.
  16. ↑ Иванов, Юрдан. Български периодически печат от възраждането му до днес. т.I. С., 1893. с.496.
  17. ↑ „Балканска зора“, бр.1/01.03.1890 г., стр.1. Генадиев, Михаил. Как се основа и как се редактираше Балканска зора, в: Вестник на вестниците. Издание на дружеството на столичните журналисти. С., 02.06.1940, год.XVI, бр.124. с.4.
  18. ↑ Гърдев, Борислав. Случаят Никола Генадиев, в: Електронно списание LiterNet, 12.08.2004, №8(57).
  19. ↑ Стоянович до Стоилов, София, 09.07.1894 г. – ЦДА, ф. 600 К, оп. 1, а.е. 949, л. 3.
  20. ↑ Указ на Цар Фердинанд №13/29.06.1917 г. – ЦДА, ф. 176 К, оп. 18, а.е. 974, л. 1.
  21. ↑ Баламезов в Будапеща до МВРИ, №3337/21.12.1917 г. – ЦДА, ф. 176 К, оп. 3, а.е. 602, л. 77. Изх.телеграма на МВРИ, София, 29 януари 1918 г. – ЦДА, ф. 304 К, оп. 1, а.е. 1678, л. 284.
  22. ↑ Стоянович в Будапеща до Радославов в София, поверително, №454/06.03.1918 г. – ЦДА, ф. 364 К, оп. 1, а.е. 15, л. 3.
  23. ↑ Акт за откриване на първия български параклис в Будапеща, 05.05.1918 г. – ЦДА, ф. 364 К, оп. 1, а.е. 15, л. 34 – 35.
  24. ↑ Стоянович в Будапеща до Добрович в София, шифрована №1715/05.10.1918 г. – ЦДА, ф. 3 К, оп. 12, а.е. 1740, л. 1.
  25. ↑ Стоянович-Аджелето, Иван. Из миналото. С., 1992. с.141 – 142.
  26. ↑ Иван Стоянович в Будапеща до Жана Стоянович в София, 29.06.1921 г., семеен архив.
  27. ↑ Стоянович-Аджелето, Иван. Из миналото. С., 1992. с.146.
  28. ↑ Кулински, Атанас. Костенец от древността до днес. С., 1982. с.401. Разговори на Петър Стоянович с Жана Стоянович, 2007 г. Ръкопис, семеен архив.
  29. ↑ Сборник на Пощите и Телеграфите, 1894 – 1914.  130 години български пощи. Летопис на една държавност. С., „Национален музей на българската книга и полиграфия“, 2009.  60 години български пощи, телеграфи и телефони, 1879 – 1939. С., „Главна дирекция на П.Т.Т.“, 1939.
  30. ↑ Стоянович и Димитров в Цариград до Паприков в София, Пера, №240/07.10.1908 г. – ЦДА, ф. 176 К, оп. 2, а.е. 5, л. 130. Стоянович-Аджелето, Иван. Из миналото. С., 1992. с.127 – 134. Протокол №1/2 януари 1909 г. от заседание на МС – ЦДА, ф. 284 К, оп. 1, а.е. 2369, л. 21.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  • Спомени на Атанаса Т.Илиев. С., „Глушков“, 1926.
  • Стоянович-Аджелето, Иван. Из миналото. С., „Университетско издателство“, 1992.
  • Радев, Симеон. Строителите на съвременна България, т. I и II. С., „Български писател“, 1973.
  • 130 години български пощи. Летопис на една държавност. С., „Национален музей на българската книга и полиграфия“, 2009.
  • 60 години български пощи, телеграфи и телефони, 1879 – 1939. С., „Главна дирекция на П.Т.Т.“, 1939.
  • Величкова, Зоя. 120 години български съобщения, София
  • Сборник на пощите и телеграфите, С. 1896 – 1914.
  • Стателова, Елена, Попов, Радослав (съст.). Спомени за Съединението от 1885 г. С., „ОФ“, 1980.
  • Тодорова, Цв., Стателова, Е. (Съст.), Документи по обявяване на Независимостта на България 1908 година. Из тайния архив на княз Фердинанд, С., 1968 „БАН“, 1968.
  • Марков, Георги. Независимостта на България през Балканската криза 1908 – 1909, С., „Народно събрание на РБългария“, 2008.
  • Александров, Валентин. Брест-Литовският мирен договор 1918 г. Военностратегически причини и международноправни последици. С., „Военно издателство“, 2009.
  • Стоянович, Иван. Ние, другите. С., „Университетско издателство“, 1992.
  • Стоянович, Петър. Известният непознат. Иван Стоянович – Аджелето 1862 – 1947. С., „Сиела“, 2012.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Иван_Стоянович&oldid=12112254“.