Изгонване на търговците от храма

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Изгонването на търговците от храма е епизод от живота на Исус Христос, описан в Евангелията. Действието се разиграва на Пасха, 6 дни преди Разпети петък в деня на Страстната седмица със Страстите Христови, последвани от разпятието, възкресението и възнесението на християнския бог.[1]

Смисъл[редактиране | edit source]

Изгонване на търговците от храма - Ел Греко (1570)

Описаният случай е един епизод от земния живот на Исус Христос. На празника Пасха в Йерусалим евреите от близки и далечни земи, идващи на поклонение, са били задължени според юдейската религия да дадат лептата си за храма, принасяйки като жертвоприношение в името на бога нещо ценно, обикновено агне. За да принесат жертвата си в името на Яхве, поклониците ползват услугите на среброменителите и продавачите на жертвени животни и всички необходими атрибути за жертвоприношението, които са разположени на специални пейки при подходите към храма. Всичко това на практика превръщало преддверието на храма в пазар, понеже там се продават и вещи, нямащи нищо общо с жертвените ритуали.[2]

Евангелията предават, че след влизането на Исус в Йерусалим, отива направо в храма, и виждайки на площадката пред него търговците ги гони оттам прекатурвайки масите на среброменителите, и столовете на ония, които продават гълъби, казвайки им (според евангелиятата) "Моят дом се нарича молитвен дом, а вие го обърнахте на вертеп разбойници".

Йерусалмския храм[редактиране | edit source]

Храмът на Исус е Втория Йерусалимски храм. По него време Соломоновия храм е отдавнашна история. Съществена е и разликата между първия и втория храм, с изключение на външността, Светая Светих във Втория представлява една празна стая напълно необзаведена. В Първия Йерусалимски храм в Светая Светих се съхранявал ковчегът на завета (кивота), надзоряван от два херувима.[3] След превземането на Йерусалим от Навуходоносор преди 6 века по него време, ковчегът за времето на Исус е безвъзвратно загубен за евреите. Отделно от това, Ирод Велики като идумеинян и римско протеже с цел да спечели народната любов преприема голямо и мащабно разширяване и разкрасяване на Втория храм. По времето на Исус храмът е изглеждал внушително, представлявайки една от най-големите сгради в света. Контрастът с празната вътрешна и най-свещена негова част е още по-умопомрачителен.

Още преди Исус да се роди (20 г. пр.н.е.) храмът привлича на Пасха 3 милиона поклоници според Йосиф Флавий, което акумулира огромни финансови приходи. Есеите с растяща настойчивост призовават свещениците да водят по-сдържан живот, храмът да не се кичи с такъв разкош, приносите от диаспората да са по-скромни, да се строи по-умерено, като се проявява повече солидарност спрямо бедните.[4] Напротив, до Христовото разпятие се наблюдава точно обратната тенденция. Юдейското общество по него време е раздирано от противоречия. Римската власт допълнително нагнетява обстановката в Юдея, включително и най-вече фискално, понеже освен римските данъци се събира и задължителния десятък за юдейския храм (Исус осъдил онези които били прекалено загрижени за десятъка), а освен това всеки евреин дарявал по половин сикъл на храма всяка година. Еврейските селски стопани в Ерец Израел дължали многобройни земеделски приноси на храма всяка година (първите плодове, първородните животни), а трябвало да се дава и втори десятък за бедните или на ротационен принцип да бъде изконсумиран в Йерусалим.[5] В случай на неплодородни години социалното напрежение в условията на римска власт растяло неимоверно през онези години. Това довело и до формирането на банди разбойници от разорени селски стопани в северната част на страната (където се намира Назарет, родното място на Исус Христос), които станали известни като Галилейските разбойници - зилоти и сикарии.

Легитимност[редактиране | edit source]

"Помпей в Светая Светих". Картина на Жан Фуке (на картината са изобразени възмутени, потресени и натръшкали се от светотатството евреи, които се укротяват от римските легионери)

През античността до Христовото време, властта в Древен Израил се схващала като сбор от двете легитимни еврейски институции (светска и духовна) - царската отъждествяваща държавното единство от (Давидовото коляно) и жреческата предавана по наследство за свещениците от храма, като първосвещеническата призлиза от Содок. Последният еврейски цар от давидовото коляно е Зоровавел, а първосвещеничеството на Содоковия род продължило доста по-дълго от управлението на Давидовия царски род - до 170 г. пр.н.е. (вероятно наименованието садукеи произлиза от династията първосвещеници от рода на Содок).[6]

Александър Велики разгромил Персийската империя и разпространил елинизма в Ориента. Евреите вкопчени в религията и спомените си за старите славни за тях времена от преди Вавилонския плен успели да се самосъхранят устоявайки на натиска на превъзхождащата ги култура на Древна Гърция, макар мнозина сред които и семейството на Филон Александрийски да се погърчили. Евреите се чувствали явно в собствена среда сред народите на древния Близък изток, но през елинистичния период се откроили, по-точно изпъкнали като различен народ във все по-елинизиращия се тогавашен древен свят.[7]

Едно събитие бележи повратна точка в историческото развитие на еврейския народ - въстанието на Макавеите. Въпреки успеха му, завзелите властта Хасмонеи оставили впечатлението сред по-просветените слоеве на юдейското общество като за узурпатори. Последният легитимен първожрец бил Ониас, който въпреки забраната на Тората за алтернативни храмове построил свой храм в Леонтополис, Египет. Неслучайно т.нар. библейско време свършва с въстанието на Макавеите - последната книга от Стария завет е книгата на пророк Даниил, точно отпреди въстанието на Макавеите.[8]

В периода на относително самостойно еврейско самоуправление продължило в рамките на около век и завършило с влизането на Помпей Велики в Светая Светих, управляващите Юдея Хасмонеи постепенно загубили доверието на поданиците си. Точно в този момент Древния Рим колонизирал Близкия изток и евреите в Юдея изпаднали под римска зависимост, трансформирала се постепенно с настъпването на новата ера в пряко римско управление над вече най-размирната римска провинция Юдея.

Следствие на историческите събития и стечение на редица обстоятелства, в Юдея и местната (свещеническа и групирана около храма) и централната римска власт страдали от липса на легитимност. Въпросът за легитимността на управлението допълнително се утежнявал и усложнявал следствие подмолно инспирираното срещу римската власт по него време народностно чувство и настроения сред еврейското общество подсредством контролирането на юдейската религия от еврейската върхушка групирана около храма. Юдейската власт по времето на посещението на Исус във Втория храм била в ръцете на фарисеите.

През 1 век Юдея и юдеизма съставлявали пъстра картина от неизброимо множество нароили се в юдаизма секти с проповедници, представящи се за дългоочаквания еврейски месия (според прекрасния познавач на историята и народопсихологията на своя народ Йосиф Флавий), който щял да избави еврейския народ от тежкото му вътрешно състояние на мизерия, нищета и безизходица - в материален и духовен смисъл.[9] Стаята на завета била пуста и празна вече 6 века, а изглеждало, че и Яхве е изоставил чадата си, защото въпреки умножаващото се количество лепта която му се принасяла, положението на закриляните негови чада ставало все по-нетърпимо.

Страстите Христови през Страстната седмица[редактиране | edit source]

Развръзката на сцената с изгонването на търговците от храма дошла чрез предателството на Юда Искариотски, осъждането на Исус, съпротивата срещу неоснователното му и несправедливо осъждане от Синедриона (оглавяван по него време от първосвещеника наси Йосиф Кайафа) от страна на Пилат Понтийски, довели в крайна сметка до божието възкресение на Великден.

Послеслов[редактиране | edit source]

Точно 40 години след Страстите Христови, Вторият храм бил разрушен в хода на битката за Йерусалим между римляните и отбраняващите града зилоти. Събитието било ознаменувано бляскаво от най-грандиозния в историята триумф, като в чест на триумфаторите била построена в Рим Арката на Тит, под която по традиция евреите не преминават.[10]

Римският плебс бил зарадван от Флавиите с неизброимо множество разхвърляни по улиците на Вечния град монети от Втория храм.[11]

Галерия[редактиране | edit source]

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Уайлен, Стивън. Евреите по времето на Исус, стр. 203-204. ИК "Витлеем", ISBN 0-8091-3610-4, 2007.
  2. Уайлен, Стивън. Евреите по времето на Исус, стр. 203-204. ИК "Витлеем", ISBN 0-8091-3610-4, 2007.
  3. Уайлен, Стивън. Евреите по времето на Исус, стр. 308, т.9. ИК "Витлеем", ISBN 0-8091-3610-4, 2007.
  4. Атали, Жак. Евреите, светът и парите, стр. 75. Рива, ISBN 954-320-002-5, 2009.
  5. Уайлен, Стивън. Евреите по времето на Исус, стр. 147-148. ИК "Витлеем", ISBN 0-8091-3610-4, 2007.
  6. Уайлен, Стивън. Евреите по времето на Исус, стр. 95. ИК "Витлеем", ISBN 0-8091-3610-4, 2007.
  7. Уайлен, Стивън. Евреите по времето на Исус, стр. 59-60. ИК "Витлеем", ISBN 0-8091-3610-4, 2007.
  8. Уайлен, Стивън. Евреите по времето на Исус, стр. 93. ИК "Витлеем", ISBN 0-8091-3610-4, 2007.
  9. Уайлен, Стивън. Евреите по времето на Исус, стр. 258-262. ИК "Витлеем", ISBN 0-8091-3610-4, 2007.
  10. Уайлен, Стивън. Евреите по времето на Исус, стр. 126. ИК "Витлеем", ISBN 0-8091-3610-4, 2007.
  11. Атали, Жак. Евреите, светът и парите, стр. 80. Рива, ISBN 954-320-002-5, 2009.