Източно-западна схизма

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Източно-Западна схизма)
Направо към: навигация, търсене
Част от серията статии за
Християнство
Christianity

Иисус Христос

Непорочно зачатие · Разпятие
Възкресение · Христология

Библията

Стар завет · Нов завет
Десетте Божи заповеди (Декалог)
Боговдъхновение · Херменевтика
Канон на Библията · Апокриф
Септуагинта · Преводи на Библията

Християнска теология

Светата Троица · (Отец · Син · Дух)
Сътворение · Грях · Изповед
Вяра · Опрощение · Освещение
Кръщение · Спасение
Божие царство · Евангелие · Църква
Апологетика · Теозис
Арминианизъм · Ресторационизъм
Фундаментално християнство

История и традиции

Апостоли · Мария · Павел · Петър
Християнството в дати
Отци · Константин I
Икуменически съвети
Иконоборство
Великата схизма
Кръстоносни походи
Реформацията

Главни направления

Изкуство · Музика
Икуменизъм · Критицизъм
Проповед · Молитва
Литургия · Литургичен календар
Християнски символизъм

Деноминации

Западни
Адвентизъм · Анабаптизъм
Англиканизъм · Баптизъм
Евангелизъм · Калвинизъм
Лутеранство · Методизъм
Петдесятничество
Протестантство · Римокатолицизъм


Източни
Източно православие
Нехалкедонски църкви
Асирийска църква
Източнокатолически църкви


Нетринитарни църкви · Движения

Личности

Атанасий · Аврелий Августин
Анселм · Григорий Палама
Ириней · Дионисий Ареопагит
Тома Аквински
Уесли · Джон Уиклиф
Мартин Лутер · Жан Калвин
Кери · Барт · Греъм
Вартоломей I · Франциск

Източно-западната схизма (разкол),[1] позната и като Великата схизма[2] (този термин по-късно се използва за Папската схизма), е институционно-политическо (не духовно) разделение на християнската църква на два основни дяла - Римокатолицизъм и Източно православие. Разколът между Рим и Константинопол бележи началото си от 1054.

Причини[редактиране | редактиране на кода]

Разколът е крайната точка от един период на институционно разделяне между двете църкви. Основната причина за него е нежеланието на константинополския патриарх, патриарх на "Втория Рим", да приеме върховенството в Църквата на римския папа. За разделянето спомогнало и преувеличеното наблягане на вече съществуващите разлики в догмите, обредите и организацията. В този смисъл, една от причините за започналото разцепление е неумението на църковната институция да постави Христовото учение над културните различия между изтока и запада. От друга страна, в източната част на империята се използвал предимно гръцкият език, докато в западната — в науката, църковните служби и междудържавните отношения се използва латинският, което прибавяло към усещането за "чужд"-ост. В богословски план, гръцкият (на който са първоизточниците на Светото писание) може да предаде богословски тънкости, непостижими за латинския,което явно проличава в спора за добавката "Филиокве", въведена през VІ в. от Западната църква.

През 1014 г. папа Бенедикт VIII окончателно утвърждава тази идея. Тази оспорвана от източната църква добавка ("и от Сина") през Х в. е критикувана от константинополския патриарх Фотий I по време на т.нар. "Фотиева" схизма и до ден днешен остава в основата на догматичните противоречия между двете Църкви.

Друга спорна точка между двете страни е учението за чистилището. Според гръцките богослови междинна степен между рая и ада, наречена „чистилище“, не съществува, докато западните твърдят, че починалите без смъртен грях имат възможност за "очистване" през определен от Бога период, преди да се изправят в Неговото присъствие. Освен на институционно-организационна основа съществували и второстепенни разногласия и по въпросите на църковната организация — напр. възгледи за епископския чин, въпроса за безбрачието (целибат) на свещениците, начин на приготвяне на причастието (евхаристията).

Следствие[редактиране | редактиране на кода]

От геополитическа гледна точка, институционният разкол на Източна и Западна църква налага в Европа утвърдените вече два начина на управление - цезаропапизъм във Византия и Източна Европа, включително и в България, и папоцезаризъм в кралствата от Западна Европа. Католицизмът акцентира върху духовната власт (папата), която се стреми към върховенство над светската власт (императори, крале). Чрез коронация папата утвърждава западноевропейските монарси, но има и властта да ги анатемоса и свали от власт. Тези два образеца просъществуват до появата на Реформацията и абсолютизма в Европа.

Развитие[редактиране | редактиране на кода]

През 1054 г. настъпва и разделението по същество. Католически обреди са отречени като покварени, а католическите църкви в Константинопол, принудително затворени. В Рим папа Лъв IX, вече на смъртен одър, изпраща в Константинопол помирителна мисия, оглавена от кардинал Хумберт. След тримесечно напразно очакване патриархът да ги удостои с аудиенция, кардинал Хумберт издава от името на папата була за отлъчване на Михаил Керуларий от църквата. В нея са изброени обвинения на папата към Михаил Керуларий и Източната църква — че католиците били препокръствани, че свещениците се женели, че не се отлъчват онези, които носят бради и т.н.

Разделението на двете църкви бива затвърдено и от един исторически факт,век и половина по-късно, когато на 13 април 1204 г. кръстоносците от Четвърти кръстоносен поход превземат Константинопол. Това става по молба на претендента за император по онова време, Алексий IV Ангел, син на детронирания византийски император Исак II Ангел. В замяна на възстановяването му на престола, последният обещава на кръстоносците 200 000 марки, провизии за похода им и 10 000 човека войска. След като те превземат града и го възстановяват на престола обаче, Исак IV Ангел не успява да събере обещаните средства, а населението на града се разбунтува и го детронира. Вследствие на това, след две години лагеруване пред стените на града под непрекъснатите византийски набези, кръстоносците решават да го нападнат и да си вземат обещаното насила. Това второ нападение също е успешно и кръстоносците разграбват византийската столица, подлагайки населението на клане и безчестие. Папата отлъчва кръстоносците, участвали в това дело, въпреки че скоро след това отново ги приема в Църквата. Като причина за превземането на Константинопол не бива да бъде отминат и съвсем неотдавнашният тогава погром, претърпян от западните християни, жители на Константинопол в края на ХІІ век, в резултат на който от ръцете на византийците загубват живота си няколко десетки хиляди души, главно венецианци и генуезци.

Опити за обединение[редактиране | редактиране на кода]

През XV век под натиска на османската заплаха гръцката страна прави опити за обединение с Римокатолическата църква. През 1439 година на събора във Флоренция се подписва спогодба между двете църкви. Въпреки това повечето гръцки богослови продължават да отричат обединението. След падането на Константинопол през 1453 обединението бива официално разтрогнато.

Отменяне на взаимните анатеми[редактиране | редактиране на кода]

През 1964 г., в Йерусалим се срещат вселенският патриарх Атинагор I и римския папа Павел VI. Това е първата среща на водачите на Православната и Римокатолическата църква след 1439 г. В резултат на тази среща през декември 1965 г. са отменени взаимните анатеми и е подписана Съвместна Декларация[3].

Източници[редактиране | редактиране на кода]

4. History Today: http://www.historytoday.com/jonathan-phillips/fourth-crusade-and-sack-constantinople