Ильо войвода
от Уикипедия, свободната енциклопедия
|
||||||||
Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода, Ильо Малешевски или Дядо Ильо, е български хайдутин и революционер, войвода, национален герой и в Република Македония.
Съдържание |
[редактиране] Биография
Роден с. Берово (днес гр. Берово, Р.Македония), Малешевско, Западен Пиянец. Дядо му поп Георги загива като предводител на чета в сражение с башибозук из засада от турците при с. Пастух. Като юноша, Ильо Марков израства едър и широкоплещест, със свободолюбив характер, надарен с желязно здраве, сила и природна интелигентност. Мургав, почти черен, беровските турци го наричат Кара (Черния) Илия. До 20-годишна възраст живее в родното си село. След спречкване с турския главатар, който задирял сестрите му, Ильо Марков заминава за Рилския манастир при свой роднина калугер, където е назначен за пандурин (пазач). През тези години (1830-1838)ходи винаги с оръжие, гони турците и разбойническите шайки, среща се из Рила с хайдути, които намират подслон в манастира. Там се среща и с Неофит Рилски и други просветни дейци.
[редактиране] Хайдушки години
Към 1838 г. се оженва и се връща в Берово, където се залавя за мирен селски труд. През 1850 след скарване с Ильо, беровския Мехмед байрактар стреля из засада и ранява брат му. За да си отмъсти Ильо убива турчина и излиза в планината. Събира малка дружина, с която броди няколко години из Малешевско, Пиянец и Осогово. За кратко време славата му се разнася надалеч. Ильо войвода много умело води дружината си, прави винаги добро разузнаване. Построява засадата така, че момчетата му да не бъдат забелязани, напада внезапно и внезапно изчезва, при което противникът винаги бива разгромен, а четата остава невредима. По време на Кримската война (1853-1856 г.) четата му нараства до 70 души и Ильо войвода става страшилище както за турци, така и за самозабравилите се българи-чорбаджии. През 1854 г. турците в Дупница се готвят да колят българското население. Научавайки за това, Ильо войвода праща “хабер”, че ще обикаля цяла нощ около града и само при опит за клане, ще нападне и избие цялото турско население, а турската махала ще изравни със земята, с което спасява българите. Далече зад Малешевско, Пиянечко, Осогово и Рила се разнася славата му. Пеят се песни, разказват се легенди, че него сабя не го сече и че само златен куршум може да го улучи. Като разбират, че със сила не могат да се справят с войводата, турците решават да постигнат това с хитрост. След излизане на хатихумаюна (1856) скопския паша изпраща мидюра на Радовичката каза да преговаря с Ильо войвода да се върне към мирен живот. Не след дълго от Цариград пристига известие да не се преследва войводата, ако се върне към мирен живот с дружината си. Чрез кюстендилския митрополит Авксений Велешки на Ильо войвода е дадено писмено тържествено опрощение. Заедно с верният си другар Нико Камбера, той слиза в Кюстендил, където властите го посрещат тържествено и му разрешават да носи оръжието си. Ильо войвода се връща в Берово и се отдава на мирен селски труд. Разкрил замисъла на местните турци да го убият, заедно с Нико Камбера избива заговорниците и отново хваща планината. Подгонен от голяма потеря, е принуден да търси убежище в Света гора и Солун.
През 1859 год. по заповед на Нишкия валия Зейнел къщата на Ильо войвода е разграбена и съборена, покъщнината и стоката е унищожена, а жена му Цона и децата им са докарани в Кюстендил и държани под най-строг контрол. Прибира ги едно бедно кюстендилско семейство. Съседите им носят по нещо за храна и облекло. Пари за преживяване изпращат и старите познайници на дядо Ильо от Рилския манастир.[1] Даскал Дамаскин, учител в Кюстендил по това време, пише писмо-молба за помощ от името на Цона до Найден Геров. Нишкият валия заповядва да хванат опростените от властта Ильови четници, върнали се по домовте си. Залавят 12 души, четири от тях обесват публично в Кюстендил, а останалите в Ниш. За сподвижниците на Ильо войвода и семейството му, многократно малтретирано и разкарвано по затворите, настават тежки времена.
[редактиране] Участие в Българската легия и Сръбско-турската война
От 1860 г. Ильо войвода прехвърля четата си в Сърбия, а през 1861 г. се включва в Първата българска легия. Тук той става помощник на Георги Раковски при военната подготовка на легистите. С голямо старание и любов предава своите знания за водене на хайдушка война. На 2 юни 1862 г. при щурмуването на Кале мегдан Ильо войвода проявява изключителна храброст, командва батальона, на който е поверено знамето на легията.
В спомените си Петър Берковски пише за него:
| „ | Както нас българите, така и сърбите дядо Ильо пленяваше със своя героичен вид, със своята откровеност и добродушие, придружени с твърда воля и характер. Въпреки обкръжаващата го в Сърбия криворазбрана цивилизация той опази своите народни нрави и обичаи. Както юначеството му, така и нравствеността му бяха неподражаеми. В това отношение той беше просто идеален и правеше чест на нашия народен живот. При това той обичаше да проповядва на българите в Сърбия патриотизъм и ненавист спрямо турците. А на празници и ваканции учеше българските ученици да стрелят, за която цел им купуваше пушки и ги водеше често на лов. | “ |
След разтуряне на легията от сръбското правителство, Ильо Войвода с част от четата си се настанява в Крагуевац. Научавайки за неговото участие в легията, турците отново арестуват семейството му и го закарват в затвора в Скопие, където са държани под най-строг надзор. Найден Геров посещава затворниците и намира дъщеря му и двамата му сина тежко болни, гладни, на студената и гола земя.
След 2 години престой в Крагуевац, Ильо войвода се връща в Белград, където е награден от княз Михаил Обренович с орден и титла и му е отпусната пенсия от 150 динара. Взема дейно участие с чета от 300 души, заедно със синовете си Никола и Иван, в Сръбско-турската война от 1876 г. През нощта на 1 август 1876 г., когато две руски и две сръбски дружини са разбити, той съобразително разпределя дружината си на щурмови юмруци от по 20 души, които се хвърлят в контраатака и разпръскват настъпващата многобройна войска на Абдул Керим паша. В края на войната, при село Демиград, в големите боеве между сърби и турци Ильо войвода преминава с четата си през първата линия на сръбската войска и се насочва към турските позиции, но е тежко ранен. Нещастието е не само физическо, но и морална покруса, защото куршумът бива изпратен от сръбски офицери. Ето какво разказва за причината за инцидента в спомените си Христо Македонски:
| „ | ... в Княжевац ... стана една случка на на 22 юли (1876 г.), която струва да се разкаже с две-три думи. Намирахме се мнозина в едно кафене и разговявахме, разумява се, за войната. Намеси се в приказката и адютантът на Хороватовича. Тогава Ильо войвода почна да говори с адютантинът и го уверяваше, че сръбската войска се държи примерно и знае да се сражава за отечеството си, но офицерите не се държаха достатъчно мъжествено в сраженията и затуй резултатите са такива. Адютантинът, високомерен и надменен, почна да му възразява ядосано и да укорява прекалените му и уж неверни обвинения срещу сръбските офицери, като каза и няколко нецензурни думи по адрес на Иля войвода и въобще против българите. Разядосан тогава Ильо войвода му каза: - В града знаете да влачите и дрънкате сабите си, а на бойното поле бягате от турците ...! | “ |
В следствие на раната от сръбския куршум на Ильо войвода са извадени две ребра и той остава сакат с дясната ръка. За показаната храброст във войната е награден със сръбския “Татковски” орден за храброст.
[редактиране] Руско-турската война (1877-1878). Освобождение на Кюстендил
Руско-турската война от 1877-1878 г. заварва Ильо войвода в болницата. Още неоздравял от раните си, той заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на волна чета. Води отряда в Ловешко в турския тил. При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал Йосиф Гурко. След Освобождението на София, капитан Ильо Марков е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети и е зачислен в отряда на Юрий Задерновски, началник дивизион на 4-ти улановски харковски полк, със задача преследване на турците по посока Радомир-Кюстендил. На 27 декември 1877 г. е освободен Радомир, на 2 януари 1878 г. – Дупница. На 4 януари 1878, получил негласно разршение да се придвижи към Кюстендил, Ильо войвода организира разузнаване по билото на Конявската планина, а на 8 януари 1878 навлиза с цялата си чета в с. Коняво. Изпраща неколцина доброволци в Кюстендил да пуснат мълвата, че той идва като авангард на руската войска и че трябва градската община да води преговори с него за предаване на града без бой. Замисълът успява. От Кюстендил биват изпратени за преговори с войводата двамата митрополити Иларион и Игнатий. Ильо войвода им внушава мисълта, че единственото спасение за града от разбунтуралите се шопи и от разни разбойнически банди е да се иска покровителството на руското военно командване в София. В отделен разговор с митрополит Иларион, двамата уточняват подробностите по освобождение на града. Хитростта на дядо Ильо успява и Временното градско управление в Кюстендил изпраща делегация в София при генерал Арнолди. Той от своя страна изпраща в Кюстендил полковник Ю. Задерновски с един ескадрон руска войска. На 11 януари 1878 четата на Ильо Войвода, заедно с руски войски, влизат тържествено в Кюстендил. На 12 януари, поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка, са принудени да се оттеглят. На 17 януари един силен руски отряд, начело с генерал барон Майендорф и четата на капитан Ильо повторно освобождават Кюстендил. По заповед на коменданта на града поручик Н. Савойски, капитан Ильо Марков разоръжава турското население в селата. В края на януари той повежда четата към родното Малешево. Посрещнат с големи почести от управата и населението, той заповядва да се събере оръжието от турското население, подпомага избирането на съвети на старейшините, начело с председател във всички села. На 22 март Ильо войвода отива в Сан Стефано. Той е един от българските представители при подписването на Санстефанския мирен договор. Там получава и поредния си орден „За храброст“. [2]. Около два месеца трае “българското царство”, установено от войводата в Малешево. През месец април многобройна турска войска идва от Скопие.
[редактиране] Животът на Ильо войвода след Освобождението
След подписването на Берлинския договор (1878) , според който Царевоселско и Малешевско остават под турска власт, Ильо войвода със семейството си се установява на постоянно местожителство в Кюстендил. Построява къща на Стамбол капия. Не престава да се интересува и работи за свободата на поробена Македония. Заедно с митрополит Натанаил и Стефан Стамболов разработва план за освобожденето й. Участва в Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г.), като води чета по десния бряг на р. Струма. По настояване на Ст. Стамболов, Народното събрание му отпуска пенсия от 220 лева месечно.
Въпреки напредналата си възраст, с четата си участва и в Сръбско-българската война през 1885 г. Четата е част от Радомирския отряд и е под командването на Димитър Беровски. Сражава се при Брезник, Сливница, Враня, Краище и с.Извор. Поради участието на Ильо войвода във войната, сръбското правителство му отнема отпусната от княз Обренович пенсия.
През 90-те години, когато започва активното четническо движение в Македония и Одринско, Ильо войвода с интерес следи събитията и поощрява четниците, минаващи през Кюстендил. Престарелият Ильо войвода дава ценни съвети при изграждането на четническия институт на ВМОРО.
Необикновената храброст на Ильо войвода и подвизите му са възпети в множество народни песни и още приживе му създават легендарна слава.
Издъхва в Кюстендил през 1898 г. Погребението му, в което участва целия град, многобройни привърженици, почитатели и приятели, се извършва тържествено и с почести. През 1934 г. по проект на арх. Лозенски е изграден бюст паметник, през 1978 г. е направен паметник на Ильо Войвода. Къщата му е реставрирана и адаптирана като къща музей.
[редактиране] Бележки
- ↑ Петринска, М., Ильо Войвода житие-битие, София, 1988, Народна Младеж, с. 40-41
- ↑ Петринска, М., Ильо Войвода житие-битие, София, 1988, Народна Младеж, с. 76
[редактиране] Източници
- „Енциклопедичен речник Кюстендил“, съвместно издание на Окръжен исторически музей Кюстендил и ОбщинаКюстендил, Кюстендил, 1988.
- Петринска, М., „Ильо Войвода житие-битие“, София, 1988, Народна Младеж.
- Караманов В., „Ильо войвода“, Окръжен исторически музей Кюстендил, Кюстендил, 1968.
- Генов Ц., „Животът и делото на Ильо войвода в гр. Кюстендил“.
[редактиране] Външни препратки
 |
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област. Можете да се включите към Уикипроект „Македония“. |
