Иля Пригожин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Иля Пригожин
белгийски химик
Роден
Починал
Професия химик, физик
Алма матер Брюкселски свободен университет
Научен ръководител Теофил дьо Дондер
Награди Nobel prize medal.svg Нобелова награда за химия-(1977)
Иля Пригожин в Общомедия
Nobel prize medal.svg

Иля Романович Пригожин (на руски: Илья́ Рома́нович Приго́жин) (25 януари 1917 – 28 май 2003) е белгийски физикохимик от руски произход. Носител на Нобелова награда по химия за постиженията си в областта на дисипативните структури, комплексните системи и необратимите процеси.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Пригожин е роден в Москва няколко месеца след избухването на Октомврийската революция от 1917 г. Баща му, Роман Пригожин, е инженер-химик в Московския технологичен институт. Семейството е критично настроено спрямо новата съветска система и напуска Русия през 1921  г. Първоначално емигрират в Германия, а през 1929 г. в Белгия. Пригожин получава белгийско гражданство през 1949 г. Пригожин завършва химия през 1943 година в Брюкселски свободен университет и защитава докторат през 1945 година върху термодинамичните системи.

Научна кариера[редактиране | редактиране на кода]

  • През 1947 година е назначен за професор по физикохимия в Свободния университет в Брюксел. Работи в областта на термодинамиката и неравновесните необратими системи. За да обясни изследваните явления, разработва теорията на дисипативните структури. Разглежданите от него структури представя като нелинейна функция от времето и разглежда способността ѝ да обменя вещество или енергия с околната среда, като се дестабилизира спонтанно. През 50те години формулира теорема (теоремата на Пригожин), според която скоростта на възникване на ентропия в отворена термодинамична система е минимална и че термодинамичната нестабилност е характерна за самоорганизиращите се системи.
  • През 1962 година Пригожин става директор на Международен институт по физика и химия "Солве" в Брюксел. Изучава приложението на теорията за неравновесните термодинамични системи към биологичните системи и предполага, че теорията и математичните модели може да се приложат в обществените системи, управлението на транспорта и природните ресурси, метеорологията и другаде.
  • От 1967 година е едновременно и директор на Центъра за статистическа механика и термодинамика, основан от него в Тексаския университет - Остин.


Признание[редактиране | редактиране на кода]

През 1977 година получава Нобелова награда за химия "за приноса му в термодинамиката на наравновесните процеси, в частност за теорията за дисипативните структури".

Иля Пригожин е член на Кралската белгийска академия, Нюйоркската академия на науките, Румънската академия на науките, Кралското научно дружество в Упсала, Германската академия на естествоизпитателите "Леополдина", Американската академия за хуманитарни и естествени науки, Американското химическо дружество, Полското химическо дружество.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Пригожин И., Краят на детерминираността, София: Херон прес, 2000
  • Пригожин И. и Стенгерс И., Новата връзка, София: Наука и изкуство, 1989

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Нобелови лауреати. Еднотомна енциклопедия, "Българска енциклопедия"-БАН, Фондация "Отворено общество", София, 1994, ISBN 954-8104-03-2 ; ISBN 954-520-030-8