Импресионизъм
Импресионизмът е течение в изкуството, което възниква във Франция в края на 19 век. В основата на импресионизма стои стремежът да се използват научните открития от това време в областта на физиката и на цветовете, за да се постигне по-натуралистично предаване на цветовете и тоновете в живописта. Свързва се и с времето, когато през 60-те години на 19 век видни френски художници започват да излагат на обществен показ творбите си.
Съдържание |
[редактиране] Епоха
Във времето, когато имресионизмът възниква, изкуството се счита за консервативно забавление. Академията налага стандартите на френското изкуство — жанровете на творбите (исторически и религиозни картини, както и портрети), тъмният им колорит и фините образи, несъответстващи на действителността. Академията насърчава художниците да премахнат всички следи от “замахване с четката”, което изолира изкуството от личността, емоциите и техниките на твореца. Веднъж на две години (впоследствие веднъж годишно) в определени за целта помещения на Лувъра се провежда изложба на няколкостотин художествени произведения, разделени по жанрове. Кандидатстващите творби са оценявани от жури съставено от художници-академици. Приетите произведения са разглеждани пак от същите няколко академици, които присъждат медал първа, втора или трета степен на някои от творбите, изхождайки от личните си критерии. Един художник от епохата може да направи кариера като участва в "Салона", спечели одобрението на журито и медал. Следва откупуване на творбата му от държавата и поръчки от страна на аристократи и заможни буржоа. Художник решил да следва собствени художествени търсения е обречен на провал. Редица млади художници, са редовно отхвърляни от журито, или ако творбите им са приемани, то към тях се отнасят с презрение и надменност. В края на краищата тази практика довела до брожение сред новото поколение творци и раждането на новото изкуство- импресионизма.
[редактиране] Раждането на импресионизма
Името на движението произлиза от творбата на Клод Моне “Импресия. Изгрев слънце” ("Impression soleil levant"). През 1874 г. художниците Моне, Реноар, Дега, Писаро, Сисле и Берта Моризо организират изложба, по повод на която Луи Льороа (гравьор, художник и утвърдил се драматург) пише остра критика във вестник "Ле Шаривари" (“Le Charivari”). В статията, озаглавена “Изложбата на импресионистите”, Льороа заявява, че “Импресия. Изгрев слънце” на Клод Моне е неясна и объркана - просто една скица, план на творба, която не може да се нарече завършена композиция. Той сравнява импресионистичните творби с рисунки, правени от маймуни и твърди, че те са толкова живопис, колкото ходенето на котка по клавиатура на пиано е музика. Жлъчната статия на Льороа дава и името на това ново направление в изобразителното изкуство. Художниците импресионисти не харесват това определение, съдържащо подигравка. Самите те предпочитат да се наричат "независими". Запазено е писмо на Реноар, в което той се оплаква: "Наричат ни импресионисти...".
Прословутата изложба влиза в историята на изкуството под името Първа изложба на импресионистите. Организирани са общо осем такива изложби: 1874, 1876, 1877, 1879, 1880, 1881, 1882 и 1886 година. Едуар Мане е единственият голям представител на движението, който не е участвал в нито една от тези изложби. От своя страна Камий Писаро е единственият участвал и в осемте. Изложбите продължават и след 1886 г. но в тях не присъстват големите имена на импресионизма.
През 1863 г. академиците отхвърлят “Закуска на тревата” от Едуар Мане главно защото изобразява голи жени с двама облечени мъже на пикник. Според критиците, в исторически и алегорични творби можело да се изобрази гола жена, но никога в обикновена обстановка. Мане се чувства силно унижен. Неговата картина обаче предизвиква еуфория сред френските художници. На Мане, стремящ се към официална кариера, ролята на водач на бунтарите не допада. Той не се смята за импресионист, но сходството на идеите му с тези на "независимите" го кара да търси тяхната компания. Художникът често посещава кафене „Гербоа“, където се събират импресионистите.
След като вижда отхвърлените творби, император Наполеон III издава едикт, който гласи, че този, който ще оценява творбите на художниците, е народът. Така е създаден и “Салонът на отхвърлените” — място, където се събират отхвърлените от критиците картини и всеки има право да ги разгледа и прецени дали заслужено са били пренебрегнати.
[редактиране] Техника и представители
През Средновековието на картините се гледа като на изображения на исторически и религиозни обекти в преимуществено официален стил. По-късно художниците започват да рисуват предмети и лица от всекидневието. Много холандски художници от 17 век като Ян Стеен, се насочват към изобразяване на всекидневните неща, но техните творби остават подвластни на традиционните композиции, що се отнася до изобразяването на пейзажа.
Изобретяването на фотографията, която постепенно става все по-популярна, а апаратурата — лесно преносима, до голяма степен се отнема една тривиална функция на изобразителното изкуство - да служи за създаване на "достоверни" портрети и картини за декоративна украса. Вместо да го застраши, фотографията всъщност му носи известно освобождение.
Младите художници импресионисти изграждат своите творби в ярки, светли тонове за разлика от поколенията преди тях. Те следват реалистичният подход на майсторите от Барбизонската школа: Гюстав Курбе, Теодор Русо, Франсоа Миле, Уинслоу Хомър и други. Подобно на тях импресионистите предпочитат да рисуват под открито небе, вместо затворени в ателиетата си. Вместо нимфи, фавни и богове в платната им се появяват техни съвременници: парижки буржоа на разходка, работници, посетители на питейни заведения, перачки, селяни. Тайнствените лесове са заменени с Парижките булеварди, околностите на Сена и фабричните комини. Убитият кафеникав колорит е изместен от ярки чисти цветове нанесени на ситни мазки, често с пастозни бои. Композицията e изчистена, не рядко с изместен център (особено у Дега) нарушаваща академичните предписания. Стремежът е да се уловят трептенията на въздуха в лятната жега, прозиращите през мъглата сгради и мостове, отлблясъците на уличните фенери нощем. Целта е да се скрепи непосредственото впечатление (импресия) от обектите и да се запечата на платното.
Като родоначалник на движението (въпреки собственото ми нежелание) се сочи Едуар Мане. Най-упоритата група импресионисти включва Клод Моне, Пиер Огюст Реноар и Алфред Сисле, които са съученици от ателието на Шарл Глейр. Тримата стават големи приятели и често рисуват заедно.
Към школата на импресионизма принадлежат още Едгар Дега, Камий Писаро, Фредерик Базил, Джеймс Уистлър, Берта Моризо и др.
Близки до импресионизма са Винсент ван Гог, Пол Сезан, Пол Гоген, Анри дьо Тулуз-Лотрек, Жорж Сьора, Пол Синяк, които го допълват със свои концепции и виждания, създавайки постимресионизма, поантилизма и др.
Към края на века импресионистите започват напълно да доминират над миналите поколения художници. Техните творби са свежи и оригинални. На консервативната публика се струват странни и незавършени, но се намират хора с освободено от стереотипи мислене, които приемат това ново изкуство. За налагането му немалка роля изиграват търговците на художествени произведения Дюран-Рюел, Амброаз Волар и Тео ван Гог.
Влиянието на идеите на Моне, Мане, Дега и другите представители на движението обхваща постепенно целия свят на изкуството и води до обновлението му. Появява се импресионизъм в музиката - Клод Дебюси, Морис Равел, Оторино Респиги - и в литературата - Детлев фон Лилиенкрон, Петер Алтенберг.
[редактиране] Източници
- "Избрани произведения", Яков Тугенхолд, издателство "Наука и изкуство", София 1987 г.
- "Животът на Мане", Анри Перюшо, издателство "Български художник", София 1981 г.
- "Животът на Реноар", Анри Перюшо, издателство "Български художник", София 1980 г.
- "Спомените на един търговец на картини", Амброаз Волар, издателство "Български художник", София 1981 г.
