Инзовка

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Инзовка
— Село —
Страна Украйна
ОбластЗапорожка област
РайонПриморски
Площ2,66 km²
Надм. височина15 m
Население1339 души (2001)
Демониморманджийци[1], инзовци
Основаване1861
Пощенски код+380 6137
Телефонен код72142
МПС кодAP / 08
Инзовка в Общомедия

Инзовка, Инзово или Орманджи (на украински: Інзівка, на руски: Инзовка) е село в Украйна, разположено в Приморски район, Запорожка област. През 2001 година населението му е 1339 души.[2]

География[редактиране | редактиране на кода]

Селото е разположено на десния бряг на река Лозоватка.

История[редактиране | редактиране на кода]

Днешното село е основано през 1861 година от бесарабски българи от Ташбунар[3], преселили се в Таврия. До 1861 г. на това място съществува ногайското селище Орманджи (Орманчик).

През 1861 година в Орманджи е открито училище.[4] На 17 декември 1863 година е осветена местната църква „Успение Божия Матери“.[3] В 1892 година със средства на енориаршите е посторена каменна църква.[5]

През 1897 година Инзовка има 1823 жители, а през 1904 - 1990.[6] Според днанни, публикувани от Михаил Греков, към 1912 година Инзовка има 3 училища, с 5 учители и 327 ученици.[7]

През 1924 година селото е част от Преславски район. Жителите му са 2576 души, от които 2457 - българи, 106 руснаци и 13 украинци.[8] През 1932-1933 година Инзовка е засегната от глада в Съветска Украйна, при който умират много местни жители.[9]

Според писателя Мишо Хаджийски в миналото Инзово е било най-богатото село в Таврия. Наричано е било „златно Инзово“. До 1917 година в него има повече от 120 конни и моторни вършачки, до 500 жетварки, 50 000 овце. Десетина селяни имат по 2-3000 декара земя.[10]

През 1929 година в селото е открита гимназия.[11]

По време на Втората световна война, през 1942-1943 година 174 жители на Инзовка са изпратени принудително на цивилна работа в Германия.[12]

През 30-те години на ХХ век църквата е закрита, а сградата се използва за колхозен склад. През 1968 година е взривена. С тухли от църквата е построен селският Дом на културата.[5]

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Хаджийски, Мишо. Пуста чужда чужбина, София, 1994, с. 101, 157, 175.
  2. Сайт Верховной Рады Украины.
  3. а б Бонов, Йонко. Таврийски българи. Кратка история на сънародниците ни в Приазовието, Враца, 1998, с. 11.
  4. Червенков, Николай и Иван Грек. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще, София 1993, с. 84.
  5. а б Калоянов, Владимир. Цената на българщината в Таврия (1917-1945), София, 2022, с. 98.
  6. Державин, Николай С., Болгарскиія колониіи въ Россіи, Сборникъ за народни умотворения и народописъ, книга XXIX, София 1914, с. 23.
  7. Греков, Михаил. Как ние освобождавахме България, София 1990, с. 298.
  8. Калоянов, Владимир. Цената на българщината в Таврия (1917-1945), София, 2022, с. 57.
  9. Калоянов, Владимир. Цената на българщината в Таврия (1917-1945), София, 2022, с. 84, 86-87.
  10. Хаджийски, Мишо. Пуста чужда чужбина, София, 1994, с. 205.
  11. Хаджийски, Мишо. Пуста чужда чужбина, София, 1994, с. 206.
  12. Калоянов, Владимир. Цената на българщината в Таврия (1917-1945), София, 2022, с. 157.