Инструментален рок

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Инструментален рок
Стилистични корени Рок, рокендрол
Културни корени САЩ, 1950-те
Типични инструменти електрическа китара, бас китара, барабани
Популяризиране Края на 1950-те
Подстилове
Сърф рок, построк

Инструментален рок е жанр от рок музиката, който набляга предимно на музикалните инструменти, а пеене или няма или е изключително малко. Примери за инструментален рок могат да се открият във всеки поджанр, често се изпълнява от музиканти, които се специализират в този стил като Дик Дейл, The Ventures, Джо Сатриани, Стив Вай, Букър Ти и Ем Джис и The Champs. Въпреки че много рок бадни имат инструментални парчета, те не се класифицират като типични инструментални рок групи. Така например успешни групи като Metallica, Rush и The Allman Brothers Band имат редица инструментали. От части поради пост-рок вълната през 90-те и от части поради липсата на инструменталисти в мейстрийма инструменатлия рок има доста преплитания с експерименталия рок.

Ранна история[редактиране | edit source]

Инструменталия рок е най-популярен по време на първото десетилетие на rock & roll-a (от средата на 50-те до средата на 60-те), преди Британската инвазия. Едни от популярните инструментални парчета по това време са "Honky Tonk" на Бил Доджет и "Boogie in the Dark" и "Roll and Rhumba" на блусмена Джими Рийд.

Джаз саксофониста Ърл Бостик съживява кариерата си с инструментали като "Harlem Nocturne" и "Earl's Rhumboogie". Няколко ритъм енд блус саксофонисти имат хитови инструментали в този период, включително Ред Прайсък и Лий Алан (неговото парче "Walking with Mr. Lee" става досто популярно).

Има и няколко популярни блус инструментални песни от 50-те. Тогава "Juke" на Литъл Уолтър става водещ хит.

Инструменталните песни могат да наблягат на електронния орган ("Telstar" на The Tornads, "The Happy Organ" на Дейв "Бейби" Кортез) или на саксофона ("Tequila" на The Champs), но най-забележима е китарата. Дуейн Еди издава няколко такива хита (най-известния е "Rebel 'Rouser"). Освен това, той е първият rock & roll музикант, който издава стерео албум. Зловещия "Rumble" на Линк Рей сигурно е единствения инструментален рок хит, забранен от радио станциите.[1]

The Fireballs започват кариерата си през 50-те с инструментални хитове като "Torquay" и "Bulldog". Групата е първата, която установява конфигурацията китара/китара/бас/барабани. The Fireballs е една от малкото групи, която успешно минава към вокални изпълнения и достига най-големия си хит през 1963г - "Sugar Shack".

Прецизните китарни изпълнения на The Ventures повлияват изключително много на следващото поколение китаристи; те също така спомагат за оформянето на сърф музиката, която до този момент се състои предимно от тежки, ехтящи китарни инструментали.

Сърф музиката е доста популярна в началото на 60-те и като цяло представлява прости и мелодични изпълнения. Изключение прави Дик Дейл, който става известен заради бързото си свирене, често повлияно от музиката на средния изток и включваща екзотични ритми.

Последното значимо събитие в инструменталия рок преди Британската инвазия е версията на Лони Мак на "Memphis" (оригиналът е на Чък Бери), който достига #5 в класацията на Билборд през юни 1963 г. Китарната виртуозност използваща гамата на блуса и дисторжън известява ерата на блус-рок китаристите. Зенита си този жанр ще достигне при Ерик Клептън, Джими Хендрикс и Стиви Рей Вон. Преди Лони Мак само два други инструментала достигат #5 в Билборд, и двата през 1960г: Дуейн Еди с "Because They're Young" и The Ventures с "Walk, Don't Run".

След Бристанската инвазия рокът осезаемо се променя и инструменталните хитове идват предимно от ритъм енд блуса.

70-те[редактиране | edit source]

Фънкът и диското раждат няколко инструментални хита през 70-те.

Джаз фюжънът от 70-те често има значиелни стилистични заемки от рока и групу като Return to Forever, Mahavishnu Orchestra и Weather Report имат доста последователи сред рок феновете.

The Allman Brothers Band обикновено не е класифицирана като инструментална рок група, но въпреки това има доста инструментални парчета и правят по-дълги версии на свой песни. Добър пример за това е 22-минутната версия на "Whipping Post" от "At Fillmore East". Инструменталите им "In Memory of Elizabeth Reed" и "Jessica" стават доста популярни, а втория е използван за музикална тема в двата формата на Top Gear.

Джеф Бек също записва два изцяло инструментални албума през 70-те: "Blow by Blow" и "Wired". И в двата се усеща силно джаз влияние, а втория включва кавър на "Goodbye Pork Pie Hat" на Чарлз Мингъс.

Прогресив и арт рок изпълнителите от 60-те и 70-те имат редица виртуозни инструментали (и понякога инструментални песни), но повечето от композициите им са вокални. King Crimson стават изключително популярни в края на 60-те и през 70-те с експлозивните си инструментали, преплитащи рок, джаз, класика и хеви метъл. "Tubular Bells" на Майк Олдфийлд е изцяло инструментален (в някои от песните се изговарят отделни думи), издаден през 1973 г. и с 16-те милиона копия, в които е продаден става един от най-продаваните инструментални рок албуми. Холандстаката група Finch записва три изцяло инструментални албума с прогресив рок.

Втората вълна на сърф музиката започва през 1979 г. с издаването на първия запис на Jon & the Nightriders .

80-те[редактиране | edit source]

През 80-те в инструменталния рок доминират няколко китарни солисти. Шведския виртуоз Ингви Малмстийн става известен през 1984г, докато свири в популяната Alcatrazz. Тогава издава дебютния си албум "Rising Force", който стига до #60 в класацията на Билборд. Джо Сатриани издава през 1987г албума си "Surfing with the Alien", който изненадващо става хит. В този албум са включени "Always With Me, Always With You" и "Satch Boogie" - и двете са задължителни за начинаещи китаристи. Две години по-късно излиза следващия албум на Сатриани "Flying in a Blue Dream".

След като Малмстийн напуска Alcatrazz мястото му е заето от екстравагантния Стив Вай, който преди това е работил с Франк Запа. Също като предшественика си Вай впоследствие издава редица високо качествени соло албуми, най-известния от които е издадения през 1990 г. Passion and Warfare.

Джейсън Бекер според мнозина също е фантастиен китарист, който издава два албума с Cacophony. Cacophony е предимно инструментална група включваща Бекер и Марти Фридман (който впоследствие се присъединява към траш легендите Megadeth). След издаването на втория им албум "Go Off!" през 1988г, Бекер издава два соло албума, след което му е открита амиотрофична латерална склероза. В момента той е прикован към инвалидна количка и не може да свири.

90-те[редактиране | edit source]

През 1990 г. Стив Вай издава "Passion and Warfare". Сливайки рок, джаз, класически и източни тоналности "Passion and Warfare" прави пробив във възгледите за това какво може да бъде постигнато в китарните композиции и техническите изпълнения. Той е последван от издадения през 1995 г. "Alien Love Secrets" и последвалия го епичен и комплексен "Fire Garden" (1996).

През 1995 г. Майкъл Анджело Батио от Nitro издава диска си "No Boundaries", с който започва соло кариерата му. Албумите му са предимно инструментални, въпреки че в отделни песни пее той или друг вокал. За сега Батио има издадени осем самостоятелни албума.

През 90-те инструменталния рок прецъфтява сред инди рок групите и пост рок групи като Tortoise, Mogwai и Cul de Sac.

Хитовия "Криминале" на Куентин Тарантино използва предимно инструментален рок в саундтрака и по този начин поражда интересн към класическите инструментали и възражда кариерата на Дик Дейл.

С издигането на гръндж музиката китарно ориентирания инструментален рок губи популярност и има съвсем малко музиканти, продължаващи да свирят в този стил.

Новото хилядолетие[редактиране | edit source]

Свременнта симфония на Ичиро Нодайра "Fire Strings", написана за електрическа китара и оркестър е считана за невъзможна за изпълнение. Стив Вай е помолен да се опита да я изсвири и не само, че се справя със задачата, а и е аплодиран на крак от класическия оркестър.

Няколко години по-късно Стив композира двучасов съвременен класически концерт озаглавен "The Aching Hunger" ("Болезнения глад"). Композиран е за рок група (три китари, бас, барабани и т.н.), синтезатор и оркестър. Композицията представлява една полу-китарена полу-класическа инструментална част и една част, която е само класически инструментал без китара.

В последните години има издадени радица инструментални албуми. Множество китарни герои от 80-те правят своите завръщания на сцената и са добре приети. Музиканти като Стив Морз, Марти Фридман, Пол Гилбърт, Джо Сатриани и Ингви Малмстийн продължават да издават инструментални албуми, да изнасят концерти и имат голям успех. Въпреки това е изключителна рядкост да се чуе инструментално парче по радиото или да се види такова в музикалните класации.

В началото на новото хилядолетие се забелязва нарастваща популярност на групи класифицирани като пост рок групи; много от тях правят инструментални рок парчета.ТЪрябва да се отбележи, че детските телевизионни програми често използват за фон интрументални рок парчета.

Интрументални rock & roll групи[редактиране | edit source]

Инструментални rock & roll китаристи[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Robert Rodriguez, The 1950s' Most Wanted: The Top 10 Book of Rock & Roll Rebels, Cold War Crises, and All-American Oddities (Brassey's, 2006), 94.
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Instrumental rock“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.