Инфинитив

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Инфинитив (на латински: infinitum — неограничен) е нелична глаголна форма характерна за голяма част от съвременните езици. Като нелична форма на глагола, инфинитивът е неизменяем, но в някои езици като португалския, съществува и личен инфинитив, който може да се променя и по лице и число.

От семантична гледна точка, инфинитивът изразява действието само по себе независимо от граматическите му характеристики. Поради тази причина той се смята като изходна форма на глагола и в повечето езици се представя като основна форма в речниците. От синтактична гледна точка инфинитивът се използва предимно като сказуемно допълнение, но също така и като подлог.

Съвременният български език е един от малкото, които не разполагат с инфинитив. Инфинитив не познава също така съвременният гръцки, грузински и арабските езици.

Български език[редактиране | edit source]

Характерна особеност на съвременния книжовен български език е липсата на инфинитив. Инфинитивът е съществувал в старобългарския език, но днес е изчезнал като граматическа категория. Тази форма е заменена от да-конструкция (частицата да, която се поставя пред глагола) под влияние на балканската езикова среда.

Инфинитивът в българския език се е пазел непроменен дълго време, но тенденцията му за замяна от да-конструкция се появява още в старобългарския период. През този период няма ясна граница между сферата на употреба на инфинитив и да-конструкции следователно не може да се твърди, че той е бил заместен, а по-скоро може да се говори за надделяване на формите с да. Все пак по това време инфинитвът остава напълно жив и не може да се допусне някакво сероизно развитие на тенденцията на замяна в говоримия език[1].

Смята се, че инфинитивната форма e загубила своята жизненост, но е успяла да се запази през целия среднобългарски период паралелно с да-конструкции. Инфинитивът обаче не навсякъде е можел да бъде заменен и в такива случаи е съкращавал формата си. Първоначално е отпаднала крайната гласна "и" от окончанието "-ти". През втория етап от съкращаването е отпаднала и съгласната "т". В резултат на тези промени съкратената форма на инфинитива се образува при отпадане на старобългарската инфинитивна наставка -ти (например казати преминава в каза)[2].

Надделяването на да-конструкциите и почти пълното заместване на инфинитива се наблюдава в ранния новобългарски период на езика. При формирането на книжовния език през Възраждането да-формите са неизбежни, въпреки търсената архаизация и славизация.[1]

Днес се пазят само някои остатъци от съкратен инфинитив, които съвпадат с 3 л. ед. ч. на минало свършено време. Остатъците от инфинитив са загубили изцяло именния си характер и се използват рядко само в някои глаголни изрази след глаголи "мога" и "смея", най-често в отрицателна форма или след повелителните форми "недей" "недейте" - не мога ти кажа, недей пипа и т.н.[3]

Славянски езици[редактиране | edit source]

В старославянския език инфинитивът по своя произход се предполага, че представя вкаменял падеж от глаголно име с абстрактно значение и произлиза от стар дателен падеж от име с основа -i[4]. Той е окончавал на -ti, като при съчетанията g-ti и k-ti се е изменил в -t'i.[5]

В повечето съвременни славянски езици инфинитивът окончава на -ti/-ти, -t'/-ть или -ć(i). Старото окончанието -t'i на старославянски е преминало в -ci/-ći/-чи/-ћи.

На руски език инфинитивът завършва на -ти или -ть в зависимост от това дали окончанието предшества съгласен или гласен звук. На украински той окончава на -ти, а на беларуски на -ць.

В съвременния чешки език инфинитивът завършва на -t. Тази наставка е сравнително нова и е надделяла над -ti, която също може да се ползва, но се смята за остаряла форма. Официално промяната е въведена в книжовния чешки сравнително скоро чрез езиковите реформи от 1957 г. за стандартните глаголи и от 1980 г. за глаголи завършващи на -ci, въпреки че то е било характерно за разговорния език и диалектите доста по-рано[6]. В словашки окончанието е , а в полски -ć/-c.

В сръбски и хърватски инфинитивът завършва на -ти/-ti или -ћи/-ći. Често обаче в сръбски, инфинитивът може се заменя с да-конструкции, докато това явление е по-рядко за хърватски[7]. Например сръбски: Намеравамо да купимо нову кућу и хърватски: Namjeravamo kupiti novu kuću - Смятаме да купим нова къща.

Следващата таблица представя инфинитивите на някои глаголи в различните славянски езици.

Български Старобългарски Сръбски и хърватски Словенски Руски Украински Беларуски Полски Чешки Словашки
съм бꙑти бити/biti biti быть бути быць być být byť
мога мошти моћи/mȍći moči мочь могти магчы móc moct/moci môcť
имам имѣти имати/imati imeti иметь мати мець mieć mít mať
искам хотѣти хтети/htjeti hoteti хотеть хотіти хацець chcieć chtít chcieť
пея пѣт пjевати/pjevati peti петь пiяти пець śpiewać zpívat spievať
ям ꙗсти јести/jesti jesti есть їсти есці jeść jíst jesť


Източници[редактиране | edit source]

  1. а б Балканско езикознание, Петя Асенова, 2002, ISBN 954-775-086-0
  2. Иван Харалампиев: Историческа граматика на българския език
  3. Българска граматика, Петър Пашов, 1999, ISBN 954-459-653-4
  4. Кирил Мирчев, Старобългарски език — кратък граматичен очерк, С. 1972
  5. Старославянский язык, А.М. Селищев, Москва, 1951
  6. Linguistic Authority, Language Ideology, and Metaphor: The Czech Orthography Wars, Neil Bermel, 2007, ISBN 3110188260
  7. Bosnian, Croatian, Serbian, a grammar: with sociolinguistic commentary, By Ronelle Alexander ISBN 0-299-21194-3