Иполит Римски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Иполит Римски
християнски писател
Иполит Римски 
Роден: около 170
източната Римска империя
Починал: 235
о. Сардиния
За героя от древногръцката митология вижте Иполит

Св. Иполит Римски е богослов, ученик на Ириней и най-изтъкнатият християнски писател на Запада през първата половина на III век след Тертулиан. Известен e също като първият систематичен тълкувател на пророчествата. Роден е около 170 г. вероятно в източната част на Римската империя и е починал през 235 г. на остров Сардиния.

Някои са го наричали епископ Римски, а други - епископ от гр. Портус Романус (Остия).

По време на Максимилиановите гонения (235 г.), насочени предимно против епископите и презвитерите, Иполит бил заточен на остров Сардиния, откъдето тленните му останки били пренесени в Рим.

През 155 г. от старото гробище на Рим била изкопана неговата (на Иполит) статуя, на чийто пиедестал бил издълбан списък с неговите съчинения. Според каталозите на Евсевий и Йероним, списъкът на пиедестала трябвало да бъде попълнен с още няколко.

Действителният брой на съчиненията на Иполит бил 42, разпределени в три групи: апологетична, екзегетична и догматична. В първата група влизали две от съчиненията му против езичеството, едното от които със заглавие “Изобличение на всички еретици” е запазено. Към екзегетичните спадали “Коментар на Песен на песните”, “Коментар на книгата на пророк Даниил” и “Беседа за Христос и антихриста”. От догматичните съчинения най-значителното е “За възкресението”.

Иполит е забележителен тълкувател на пророческите книги. Той е разглеждал например паралелно втората, седмата и осмата глава от книгата на пророк Даниил. Според него лъвът, мечката, леопардът и безименният четвърти звяр представлявали 4 царства, следващи едно след друго - Вавилон, Мидо-Персия, Гърция и Римската империя. Последната от цитираните сили щяла да бъде разделена на 10 царства и след това щял да се яви “антихристът”. Той щял да преследва жестоко светиите. Земната история щяла да завърши със славното пришествие на Христос, при което ще стане първото възкресение на праведните мъртви. Следвали съдът над нечестивите и унищожаването на “антихриста”. Според Иполит целта на това пророчество е да насочи към второто идване на Христос.

Тълкувайки “малкия рог”, за който се говорило в седмата глава от книгата на пророк Даниил, Иполит предлагал своеволно схващане. Според него “антихристът”, който ще се яви след разделянето на Римската империя, ще бъде от еврейско потекло. Това схващане се превърнало в генерално тълкуване на църквата в Рим.

Иполит бил първият християнски писател, изпаднал в заблуждение по отношение на времето на второто идване на Христос, фиксирайки датата: “трябвало да стане през V век”.

Макар че по отношение на някои неща Иполит се е провалил, дълбоко е вярвал във второто идване на Христос в голяма слава. Непоколебимо е вярвал и в това, че при своето пришествие Христос ще възкреси мъртвите праведни, ще унищожи “антихриста” и ще прослави светиите във вечното им царство. Иполит е живял в много критично време. Полагал е големи усилия за смиряване на духовете, за укрепване на вярата у онези, смутени от жестоките гонения” (LeRoy E. Froom. "The Prophetic Faith of our Fathers", том. IV, стр. 275).

Иполит имал спорове с тогавашния римски епископ Зефирин, както и със заместника му Калист. Бил против първия, защото Зефирин поддържал идеята за “Божия монархия” и защото допускал да го съветва и ръководи Калист, който според Иполит бил опасен интригант. Когато Калист станал Римски епископ, Иполит го изобличил, защото си присвоил правото да прощава и най-тежки грехове, като идолопоклонство, неморални деяния и дори убийство. Освен това Иполит му оспорвал правото да забранява на църквата да уволнява онези от епископите, провинили се в тежки прегрешения.

Основна причина за споровете между тях се оказва обаче един едикт на папа Каликст I, който позволява връщане в църквата и приемане на причастие, след съответно принесено покаяние, на тези, които са извършили греха на прелюбодейството или разврата, както и някои други тежки грехове. През първите векове, по традиция, оставена от светите апостоли, християните имали право да се изповядат само един път през живота си, след като приемат Свето Кръщение. В изключителни случаи, при извършен смъртен грях, се правело изключение от това правило, и се позволявало на някои християни да си изповядат втори път, на смъртния си одър. Иполит Римски обаче не бил съгласен с папата, и го обвинил, че се опитва да промени оставената от апостолите традиция. По тази причина, Иполит обявява себе си за Римски Папа, глава на схизматиците, отделили се от църквата. Той продължава да бъде противник и на папите Урбан I (222-230 г.) и Понтиан (230-235 г.). По време на Максимилияновите гонения срещу християните при император Гай Юлий Вер Максимин (ок. 173–238), Иполит Римски бива заточен заедно със папа Понтиан. По време на заточението си заедно с папата, свети Иполит се разкайва за стореното и се връща в лоното на църквата. Иполит умира през 235 или 236 г., помирен с църквата и като мъченик.

Отцепването на църквата в Рим, започнато от Иполит , било продължено през 251 г. от презвитера Новациан. До това отцепване се стигнало главно заради прилагането на църковна дисциплина спрямо “лапсите” (отпадналите).

Новациан оспорвал правото на църквата да прощава прегрешенията на паднали нейни бивши членове, защото право да прощава е имал единствено Бог. Упорито защищавал необходимостта от прилагане на по-строга дисциплина към съгрешилите църковни членове, за запазване морала на вярващите и чистотата на църквата.

След като били изключени от църквите в Рим и Картаген, привържениците на Новациан се разпръснали в различни места, като техните идеи бързо се разпространили в църквите в Испания, Сирия и другаде, които църкви съществували докъм V век.

Литература[редактиране | edit source]

  • М. Голубич, История на християнската църква: от I до XX век. Изд. Нов Живот, София 1999 г.

Външни препратки[редактиране | edit source]