Италиански фашизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Италиански фашизъм се отнася до авторитарен, националистически Fascismo политика, чрез която министър-председателят Бенито Мусолини управлява Кралство Италия от 1922 до 1943.

История[редактиране | edit source]

Мусолини създава фашисткото движение на 23 март 1919 на заседание в миланската Пиаца Сан Сеполкро. Сред учредителите му са революционните синдикални водачи Агостино Ланцило и Мишеле Бианки.

През 1921 г. фашистите съставят програма, която призовава за:

  • демократична република
  • разделение на църквата от държавата
  • национална армия
  • нарастващо облагане с данъци за унаследено богатство
  • създаване на кооперации

С развитието на движението някои от тези идеи са изоставени и отхвърлени.

Фашистката държава на Мусолини е създадена близо десетилетие преди Хитлер да вземе властта в Германия. Италианският фашизъм е бил както движение, така и исторически феномен. В много отношения той е враждебна реакция към провала на икономиката от вида laissez-faire и проява на страх от левицата. Тенденциите в интелектуалната история — като рухването на позитивизма и всеобщия фатализъм на следвоенна Европа, също играят роля.

Фашизмът е, в известна степен, резултат от всеобщото чувство на безпокойство и страх, обхванало средната класа в следвоенна Италия. Този страх дошъл след срещата на свързаните помежду си икономическо, политическо и културно напрежение. Под флага на тази авторитарна и националистическа идеология Мусолини имал възможност да използва страховете относно оцеляването на капитализма в епоха, когато следвоенната депресия, надигането на войнствената левица и чувството за национален позор и унижение след "осакатената победа" на Италия в ръцете на мирните договори след Първата световна война се наслагват. Тези неосъществени националистически стремежи развалили репутацията на либерализма и конституционализма сред много групи от италианското население. Освен това нямало достатъчно време за развитие на демократични традиции, които да се вкоренят в младата национална държава.

Същата следвоенна депресия засилила привличането на марксизма сред градския пролетариат, които били още повече лишени от граждански права в сравнение със същия пролетариат, но в други части на Европа. Но страхът от растящата сила на трейдюнионизма, комунизма и социализма се прокарва сред елита и средната класа. В известно отношение Бенито Мусолини запълва политическия вакуум. Фашизмът се явявал "трети начин" за Италия като последна надежда да се избегне надвисналия колапс на 'слабия' италиански либерализъм, както и да се предотврати комунистическата революция.

Проваляйки се в опитите си да очертае последователна програма, фашизмът се превръща в нова политическа и икономическа система, която съчетава корпоратизъм, анти капитализъм, тоталитаризъм, национализъм и анти-комунизъм в една държава, замислена да върже всички класи . Това обаче била нова капиталистическа система — система, в която държавата упражнява контрол върху организацията на жизненоважните индустрии. Под флага на национализма и държавната власт изглеждало, че фашизмът възвръщал славното древноримско минало чрез една футуристична утопия.

Привлекателността на това движение и перспективите за един по-спокоен и систематичен капитализъм по време на период на междувоенна депресия обаче важали не само за Италия, и не само дори за Европа. Например, след около десетилетие Голямата депресия довежда до рязко икономическо понижение на икономиката на Бразилия. Създаден е вид квазифашизъм като реакция към бразилските социално-икономически проблеми и националистическото съзнание за периферното ѝ положение в световната икономика. Режимът на Гетулио Варгас в много голяма част се поддава на фашисткото влияние и влиза в съюз с интегрализма (местното бразилско фашистко движение).

Създадено в Милано на 23 март 1919 като националистическа асоциация (фашо ди комбатименто) на ветераните от Първата световна война, фашисткото движение на Мусолини се превръща в национална партия (Партито национале фашиста) след като печели 35 места на парламентарните избори през май 1921. Първоначално били съчетавани левичарски и десничарски идеи, но после се присъединява към консерватистите като се противопоставя на заводските окупации от септември 1920.

Въпреки въпросите за социални и икономически реформи в първоначалния фашистки манифест от юни 1919, движението започва да бъде подкрепяно от онази част от средната класа, която се страхува от социализма и комунизма. Индустриалците и земевладелците подкрепили движението като защита срещу трудовата войнственост. Под угрозата от поход към Рим, през октомври 1922 Мусолини встъпва в длъжност на министър-председател, начело на дясно коалиционно правителство, което първоначално включвало членове на про-църковната Народна партия (Партито пополаре).

Преходът към категоричната диктатура е постепенен процес, за разлика от Германия (10 години по-късно). Но през юли 1923 г. новият избирателен закон осигурява фашисткото парламентарно мнозинство. Убийството на социалистическия депутат Джакомо Матеоти 11 месеца по-късно показало колко ограничена е опозицията. През 1926 г. опозиционните движения са забранени със закон, а през 1928 г. избирането в парламента е ограничено до кандидати, които предварително са одобрени от фашистите.

Най-значимото политическо достижение на режима може би е Латеранският договор от февруари 1929 г., сключен между Италия и папата. Според този договор, папството получава суверенитет над Ватикана и му се гарантира свободното упражняване на католицизма като единствената религия в Италия. В замяна на това папата признава италианския суверенитет над бившите папски доминиони.

Трейдюнионите и асоциациите на работодателите са преорганизирани през 1934 на 22 фашистки корпорации на работниците и работодателите по икономически отрасъл, чиито представители през 1938 заменят парламента с "Палатата на корпорациите". Властта продължава да се концентрира в Големия фашистки съвет, управляващата организация на движението.

През 30-те Италия се възстановява от Голямата депресия и постига икономически растеж отчасти поради производството на домашни стоки вместо да внася (автаркия). Пресушаването на изобилстващите с малария Понтински тресавища е едно от забележителните постижения на режима. Но растежът е подкопан от международните санкции, последвали инвазията на Италия в Етиопия през октомври 1935. (Кризата в Абисиния), както и от оказаната скъпо струваща военна помощ на националистите на Франко в Испания.

Международната изолация и общата им замесеност с Испания води до подсилване на дипломатическото сътрудничество между Италия и нацистка Германия. Това личи и от вътрешната политика на фашисткия режим чрез анти-семитските закони от 1938.

Интервенцията на Италия (10 юни 1940) като съюзник на Германия във Втората световна война води до военна катастрофа и резултира в загубата на северните и източните ѝ африкански колонии, както и в американо-британско-канадската инвазия в Сицилия през юли 1943 г. и в Южна Италия през септември 1943 г.

Мусолини е освободен от длъжността министър-председател от крал Виктор Емануел III на 25 юли 1943 г., а след това е арестуван. През септември е освободен от немски парашутисти и е въведен като глава на марионетната "Италианска социална република" в Сало в окупираната от Германия Северна Италия. Неговата близост с немския окупационен режим му отнема малката подкрепа, която има. Безцеремонната му екзекуция на 28 април 1945 г. по време на бурните заключителни фази от северните партизани се възприема от мнозина като подходящ край на режима му.

След войната, остатъците от италианския фашизъм са прегрупирани под знамето на нео-фашисткото "италианско социално движение" (МСИ). През 1994 г. МСИ се слива с консервативните бивши християн-демократи, образувайки "Националния съюз (АН), който се обявява за верен на конституционализма, парламентаризма и политическия плурализъм.