Йордан Хаджиконстантинов – Джинот
Тази статия е за книжовника. За селото, носещо неговото име, вижте Джинот.
| Йордан Хаджиконстантинов – Джинот | |
| български възрожденец | |
 | |
| Роден |
1818 г.
|
|---|---|
| Починал | |
| Йордан Хаджиконстантинов – Джинот в Общомедия | |
Йордан Хаджиконстантинов – Джѝнот е изтъкнат български възрожденски просветен деец и книжовник в Македония.[1]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Йордан Хаджиконстантинов е роден през 1818 година в град Велес в семейството на клисар. Първоначално учи в местното килийно училище при даскал Митре Българмицев. По-късно продължава образованието си в Самоков при Николай Тонджоров до 1835 година. След това учи в гръцко училище в Солун, където изучава Ланкастърската метода.
Преподава като частен, а след това като общински учител в родния си град в периода 1837 – 1848 година. По онова време пропагандира необходимостта от новобългарска просвета в македонските земи и влиза в остър конфликт с местното гръцко духовенство. Между 1848 и 1853 година е учител в българското училище в Скопие. Отстранен е от общинското училище поради конфликтите му с митрополита на Скопие Йоаким Скопски[2]. През 1854 година преподава в Тетово, а между 1858 и 1860 година преподава в град Прилеп, където реформира съществено Прилепското българско мъжко класно училище.[3]
При посещението на великия везир във Велес през 1861 година пелагонийският владика Венедикт обвинява Йордан Хаджиконстантинов, че е сръбски агент и че съхранява в библиотеката си книги и вестници, публикувани от Георги Раковски. В резултат Джинот е заточен в Айдън, Мала Азия, а при изтезанията по пътя изгубва едното си око, поради което получава прякора Джѝнот. Освободен след застъпничеството на цариградските български първенци[4], той се завръща във Велес през 1863 година и се отдава изцяло на просветна дейност. Между 1869 и 1870 година отново е български преподавател в Скопие, а после и във Велес.
_-_panoramio_(46).jpg)
Умира на 29 август 1882 година в родния си град.[5] Погребан е в двора на църквата „Свети Спас“[6]. Сред неговите възпитаници се открояват имената на изявените български общественици Козма Пречистански, Димитър Карамфилович, Трайче Чайчаров, Диме Коров, Константин Поменов, Никола Кондов, Йордан Ризов, Васил Главинов и други.
Творчество[редактиране | редактиране на кода]
През 50-те години на XIX век Йордан Хаджиконстантинов влиза в близки контакти със Сръбското дружество за словесност в Белград (бъдещата Сръбска академия на науките и изкуствата) и публикува в „Гласника“ (списанието на Дружеството) материали за българската средновековна история и литература. Така например на 23 януари 1854 година изпраща от Скопие в Белград препис от т.нар. „Разказ за възстановяването на Българската патриаршия през 1235 година“, който до онзи момент изобщо не е познат на науката – текстът е отпечатан в т. VII на „Гласника“ през 1855 г. Йордан Хаджиконстантинов също така открива и публикува за пръв път (в т. VIII на „Гласника“ през 1856 г.) неизвестното дотогава старобългарско произведение от XII в. „Солунска легенда“ (или „Слово на Кирил Философ как покръсти българите“).
Сътрудничи също на „Български книжици“ (1859) и на вестник „Македония“ (1869). Неговите публикации в „Цариградски вестник“ съдържат най-разнообразна информация за историята, фолклора и географията на македонските земи и за просветното дело и църковните дела на македонските българи[5][7].
Яростен български патриот, Джинот вярва, че българите са потомци на древните траки и илири и неведнъж изповядва своята народностна принадлежност:
| „ | Нека служим роду моему, ако е и за крива Бога. Не е честно мене Болгарину да отчаявам и да вракям зло за зло. Болгарин прави и верни и благородни човек, Болгарин е любитель всякое добро, Болгарин е срамота да се отричува от своя род и язык, той Болгарин, който родо свой си хули името му е ни ден ни нощ. Аз сам Болгарин, плачем за нашите изгубени болгаре, които са во Долна Мисия, затова сдолжни сме да ся жертвуваме за бракята наши пресладкии болгари. многоревностнии Юрдан х. Константинов[8] | “ |
Памет[редактиране | редактиране на кода]
На Джинот са наименувани театърът (Център за сценични изкуства) във Велес и други обекти. Негова статуя е издигната на Моста на изкуствата в Скопие.
На Йордан Хаджиконстантиво – Джинот е наречена улица в София (Карта).
Библиография[редактиране | редактиране на кода]
.jpg)
- Iордан Хаџи Констандинов. О основанию Блъгарског Патрияршества, Гласник Друштва србске словестности, VII (Београд, 1855), с. 174 – 177.
- Iордан Хаџи Констандинов. Слово Кирила славенца солунскаго философа бугарскаго, Гласник Друштва србске словестности, VIII (Београд, 1856), с. 146 – 147.
- Йордан Хаджиконстантинов-Джинот. Българин съм. Предг., съст. и ред. И. Радев. Велико Търново, 1993.
- „Бог“, „Цариградски вестник“, Цариград, 21 юли 1851 г.
- „Болгарска писменост“, „Цариградски вестник“, Цариград, 19 юли 1852 г.
- „Сновидение или истинословие“, „Цариградски вестник“, Цариград, 8. IX. 1851 г.
- „Любляно-Пеония (Тиквеш)“, „Цариградски вестник“, год. V, бр. 214, Цариград, 26 февруари 1855 г.
- „Описание на Кр'сточва, Охрид, Битола и Прилеп“, в-к „Цариградски вестник“, год. IX, бр. 422 – 423, Цариград, 14 – 21 март 1859 г.
- „Припев още от язьичества Болгарскаго в Македония“, в-к „Цариградски вестник“, год. IX, бр. 431, Цариград, 16 май 1859 г.
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Георгиев, Емил. Люлка на старата и новата българска писменост
- Джинот – кратки биографични бележки и факсимилета от дописки Архив на оригинала от 2007-09-27 в Wayback Machine.
- Кънчов, В. Избрани произведения. Т. II. София, 1970, стр. 138 – 153, 230 – 231, 246 – 250 Архив на оригинала от 2007-09-27 в Wayback Machine.
- Тъпкова-Заимова, В., Милтенова, А. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България. София, 1996, стр. 311 – 321
- Чучков, Христо. Град Велес. Учебното дело и революционните борби, София, 1929, стр. 12 – 22
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. VIII (от фонд № 601 до фонд № 800). София, Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1995. с. 315.
- ↑ Петров, Петър, Христо Темелски, Църква и църковен живот в Македония, Глава трета Борба за независима българска църква, 2. Борбите в Скопска епархия, Македонски научен институт, София, 2003
- ↑ Трайчевъ, Георги. Градъ Прилѣпъ. Историко-географски и стопански прегледъ. София, Печатница „Фотиновъ“ № 1, 1925. с. 111.
- ↑ Ил. Бобчев. Македонските българи и българската народна просвета. С., 1921, с. 11
- ↑ а б Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 351.
- ↑ Црква Свети Спас // Општина Велес. Посетен на 25 октомври 2013.
- ↑ Академик Кирил Патриарх Български, Българското население в Македония в борбата за създаване на екзархията, Синодално издателство, София, 1971, стр. 24-25
- ↑ Цариградски вестник, бр. 44, 1851 г.
