Канонично право

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Каноничното право (също каноническо право - арх.) е набор от норми, приети от църковните власти и съдържащисе в църковните канони, то ест в правила относно устройството на църковните учреждения, взаимоотношенията на църквата и държавата, както и живота на членовете на църквата.

Нормите на каноническо право са задължителни за всички членове на Църквата. Каноническото право се основава на Божия закон, обаче същевременно отчитайки и вземайки предвид изискванията на богооткровеното и естественото право по отношение на мястото и времето.

Източници[редактиране | edit source]

Codex Iuris Canonici, 1917

Основен източник на каноничното право е Кодекса на каноническото право (на латински: Codex iuris canonici), в сила от 1983 г., който кодифицира църковните правни норми от вековете.

Първият нормативен акт в областта на коническото право е т.нар. «Декрет на Грациан» (на латински: Concordia discordantium canonum) от 12 век. Това е опит в контекста на развитие на правото в средновековните университети за систематизация на съществуващите правни норми в тази сфера на обществените отношения в католическия свят и страни. Макар «Декрета на Грациан» да не е бил официално одобряван от Папския престол, той се ползвал с необходимия авторитет и е служел като източник на правото. Каноническото право до този момент е неразривно свързано с историята на Католическата църква.

В 1500 г. било подготвено, а през 1580 г. било извършено обединението на «Декрета на Грациан» с допълващите го и последвали папски декрети «Extravagantes», в един «Корпус на каноническото право» (Corpus iuris canonici).

След периода на революциите, значението в обществото на каноническото право намаляло чувствително.

На 21 април 1870 г. Първият Ватикански събор приема догмите за първородния грях, чистилището, за папската непогрешимост и за непорочното зачатие.

В 1917 г. папа Бенедикт XV утвърдил първия «Кодекс на каноническото право от 1917 година».

История[редактиране | edit source]

От началото на ХІІ век папите Лъв IX, Григорий VII и Инокентий III, като отражение от събитията по Великата схизма с Константинопол през предходния XI век, и като резултат от постепенното избистране на концепцията на папоцезаризма, провъзгласяват идеята за единната, вселенска и универсална църква, на която в светско отношение се подчинява единната Божия империя и светските крале на запад. Следствие на този обществен процес възникват:

  1. инвеститурата - назначаването на свещениците, решено от Вормския конкордат от 1122 г.;
  2. правото на папата да прогласява интердикт – забрана за богослужение;
  3. правото на папата да отлъчва от църквата и да налага кръстоносни походи;
  4. утвърждаване на "доктрината на двата меча" формулирана от Тома Аквински в неговата Summa Theologica.

Всичко това е потвърдено от булата Unam Canctam на папа Бонифаций VII от 1302 г., която обявява светската власт за подчинена на духовната и двуединна, т.е. с тази була окончателно е избистрена и наложена концепцията на папоцезаризма за християнския свят поради схизматичността на Константинополските императори. Според тази була папата миропомазва владетелите (т.е. дава властта от Бога на светските владетели като посредник), дава индулгенция и решава въпроса за (династичните) браковете на кралете. Господството на Исус Христос е универсално, а папата е негов наместник на земята.

Същина и идея[редактиране | edit source]

Началото на каноническото право е поставено от Августин Блажений с неговото съчинение “За божия град и за човешкия град”. Същината на неговите идеи е, че в "Божия град", т.е. в Рим където е и престола на Божия наместник на земята властват разумът и вярата. Този град живее по Божия закон и откровение - Библията. Човешкият град е град на греховното, който е преходен и е отглас на истината от Божия град. Ако и доколкото хората спазват правилата на Божия град, ще оживее и човешкия град, т.е. Вечния град - Рим. Идеите на Августин Блажений съчетават наложилото се християнство в Западната Римска империя със случилите се исторически събития в и около Рим (разграбване на Рим от готите на Аларих I през 410 г. и края на Западната Римска империя през 476 г.) и състоянието на обществените отношения в западните провинции на империята през 5 век.

В този смисъл единствената институция оцеляла в западните провинции на Римската империя е църквата и около нея се изгражда правната система и системата на правото, а това е изпърво каноническото право.

В периода от последния общ Четвърти Константинополски вселенски събор на източната и западна църква, била извършена съпоставка на Мойсеевия закон и римските закони с оглед балансирането на бъдещата попацезариска концепция в правото като универсална и съчетаваща древното материално римско право господстващо и на запад, с древния Мойсеевия закон с Декалога (всъщност кодификация на Ездра - виж въведение в историята на Израел).

Първи кодификации[редактиране | edit source]

От 13 век насетне в Юридическите факултети на средновековните университети започват да разграничават легисти, които учат римско право и канонисти, които изучават каноническо право. От редиците на канониците произлезли най-известните папи в средните векове.

През 1234 г. всички папски декрети, издадени след 1140 г. били събрани в пет книги и получили названието Liber extra:

  1. съдии;
  2. съдебен процес;
  3. духовенство;
  4. брак;
  5. престъпления по каноническото право.

По времето на папа Климент V (около 1310 г.) e издадена още една книга, наречена по името на папата Клементина, която включвала декретите на папа Бонифаций VIII и Климент V. През 1583 г. тези книги започнали да се означават като Корпус юрис каноникус.

По този начин в западната цивилизация се оформили правните сфери на публичното право и частното право, заето съответно от каноническото право и римското частно право с оглед специфичното развитие на обществените отношения след V век на териториите на бившата Западна римска империя.

Особености[редактиране | edit source]

Каноническото право развило редица особености като целибата - изискването за безбрачие на духовенството, като обществените отношения в областта на семейното и наследственото право били поставени под крилото (надзора) на Светата църква.

Развитие на гражданските отношения[редактиране | edit source]

След утвърждаването през 12 век на цезаропапистката концепция в западния християнски свят, на основата на каноническото право се развиват особен тип обществени отношения, различни в определена степен от тези в православните страни - Византия и Втората българска държава.

В Западния християнски свят възникват свободни градове под формата на аристократични републики като Венецианската република, които са суверенни, а други (като Ханза) директно подчинени на владетеля - император или крал, а не на сеньора.

Тълкуването в католическия свят и страни на паралелно действащото на каноничното гражданско право по Корпус юрис цивилис се извършвало академично посредством Пандектите от глосаторите (1100-1250) първоначално (методологично чрез т.нар. дистинкции). После постглосаторите (консилиатори — 1250-1400) се опитали през Ренесанса да изведат студираното римско гражданско право от университетските катедри сред хората в практиката, т.е. в съдопроизводството.

Значение[редактиране | edit source]

Каноническото право изиграва огромно значение за развитието на правото, като е в основата на господстващата днес в света континентална правна система.

Още Четвъртия Латерански събор през 1215 г., организиран и ръководен от папа Инокентий III, отменя ордалиите и показанията под клетва, като вместо тях въвежда формалната сила на доказателствата в процесуалното право. Въвежда се и интердикта.

Папа Инокентий IV (юрист по образование, както и болшинството папи) създава учението за вината като грях, а по-сетне каноническото право за първи път разработва относително научно проблемите на свободата на волята. Разработват се на теоретично ниво категориите и формите на вината в пеналистиката.

Въпреки формално религиозния си характер, каноническото право е рационално право регламентиращо обществените отношения в публичната сфера на западната цивилизация. В това отношение, от сравнителноправна гледна точка, то превъзхожда значително наложилото се на местото на Източната Римска империя ислямско, а впоследствие и османско право, останали в развитието си в публичната сфера на нивото на Корана.

Развитието на каноническото право и неговата систематизация позволяват западната цивилизация да се наложи като водеща в света през 16 и 17 век. В Източна Европа, първият руски император Петър I, благодарение на реформите по западен образец успява да наложи Руската империя като една от водещите геополитически сили в света през 18, 19 и 20 век.

Източници[редактиране | edit source]

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]