Комитопули
| Комитопули | |
| Първо българско царство | |
| Информация | |
|---|---|
| Страна | България |
| Парентална династия | вероятно Крумова династия |
| Титли | Цар на българите |
| Основател | Никола (комит) (първи известен) |
| Последен владетел | Петър III |
| Настоящ потомък | няма |
| Основана | X век |
| Разпадане | 1135 |
| Националност | българи |
| Династия на Комитопулите |
| Самуил (997–6 октомври 1014) |
| Гавраил Радомир (1014-1015) |
| Иван Владислав (1015-1018) |
| Пресиян II (1018) |
| Петър II Делян (1040-1041)[1] |
| Петър III (Константин Бодин) (1072)[2] |
Комитопули (на византийски гръцки: Κομητόπουλοι, Komitopuloï или Komitopuli, от гръцкото κομιτοπούλος – син на комит) са наречени синовете на управителя на комитат (област) Средец, българския болярин комит Никола.
Произход[редактиране | редактиране на кода]
Произходът на комит Никола е предмет на спорове. Теза, популярна най-вече в западноевропейската византология, застъпва арменския произход на Комитопулите. Тя се базира главно върху твърденията на арменския хронист Стефан Таронски, че братята Комитопули са арменци, които Василий II, също арменец, довел със себе си в Тракия.[3] Широкото разпространение на името на майката Рипсимия сред арменците и честата употреба на имената Давид, Мойсей, Арон и Самуил в Арменската църква също навеждат на мисъл за евентуален арменски произход.
Руският историк Александър Хилфердинг смята, че тези сведения в арменските източници са неправилно тълкуване на данни, свързващи комитопулите с „арменска ерес“ на Балканите – павликянство или богомилство. Множество източници показват православното вероизповедание на цар Самуил, но житието на Иван Владимир описва цар Иван Владислав като активен поддръжник на богомилството и масалианството.[4]
Съществува и схващане, че те произлизат от славянското племе берзити (бърсяци), населявало днешна Македония.[5] В изворите обаче няма указания комит Никола да има нещо общо с местните славянски князе.
Съществуват и хипотези за прабългарски корени на комитопулите,[5] като някои историци допускат родствена връзка между комита и владетелите от Преслав.[6] Пряко свидетелство за българското самосъзнание, което имат потомците на Никола, е Битолският надпис, в който неговият внук, цар Иван Владислав, се определя сам като „българин по род“.[7]
Семейно владение[редактиране | редактиране на кода]
Спорен е въпросът коя област е управлявал Никола. Част от учените предполагат, че това е областта около Средец,[8] а други сочат района около Охридското езеро и Преспанските езера.[9][10] Според друга теория семейните владения на комит Никола са се намирали в областта Разметаница – източно от Велбъжд, днес – Кюстендил, а седалището му в Царичина (местност). Именно там е обезглавен от Самуил неговия по-голям брат – Аарон (комитопул), който единствен сред братята – синове на комит Никола преживява преломното време на завоюването от Йоан I Цимиски на Дунавска България.[11]
Синовете на Никола (като майка им Рипсимия) носят старозаветни библейски имена.
Самуил пренася мощите на светеца покровител на България и българите от близкото място на неговото богослужение, днес Рилския манастир, в Средец, от който комитатски център започва офанзивата за отвоюването на източните български земи от Византия.
Излизане на историческата сцена[редактиране | редактиране на кода]
През 970 г. източната част на България, заедно със столицата Преслав, е завладяна от войските на киевския княз Светослав I, изпратен там от Византия със задачата да окупира страната и да я предаде след това на Източната Римска империя, срещу съответните политически облаги. Българският цар Борис II прави опит да се споразумее със Светослав, което предизвиква недоволството на ромеите. През 971 г. император Йоан I Цимисхи изпраща войски и прогонва Светослав на север от Дунав, и кани цар Борис II.
Редица сръбски автори смятат, че родът им има частично[12] или изцяло арменски произход.[13]
След 971 г., когато император Йоан Цимисхи завладял Източна България, владенията на комитопулите започнали да привличат онези български боляри, които желаели да продължи борбата срещу Византия. При комитопулите се установил и Преславският патриарх Дамян, който по този начин показал, че независимите български земи са продължение на държавната и църковна традиция на Преславска България. Опрени на тази традиция и на многобройния слой все още лично свободни селяни в планинските области на тогавашната Западна и в частност Югозападна България, четиримата комитопули започнали борба срещу Византия.
Разпределение по комитати[редактиране | редактиране на кода]
Комитопулите управляват в западните части на Първото българско царство. Давид ръководи българските територии в Тесалия, негово управленческо седалище са Костур и Преспа. Вторият брат – Мойсей се организира в Струмица. Неговата цел е да охранява българското Беломорие. Арон – третият брат се намира в Средец, той възпира византийците да не преминат линията Одрин—Пловдив—София—Ниш—Белград, т.е. за контрола върху Виа Милитарис. Най-малкият брат, Самуил управлява Видин, негова задача е да изготви план за освобождението на изгубените български земи на североизток[14]. Главната цел и на четиримата братя е да укрепят държавата и да си върнат изгубените български земи[15].
Поход срещу Византия[редактиране | редактиране на кода]
До 976 г. комитопулите укрепвали своята власт в областта от Видин до Тесалия, установявайки дипломатически връзки на българската държава с германския император Отон I и подготвяйки голямо нападение срещу Византия. Благоприятният момент за това настъпил в годината на смъртта на император Йоан Цимисхи (976 г.). Неговият приемник император Василий II се изправил пред сериозни вътрешни препятствия и нямал сили да спре започналото българско настъпление. Чрез бързи военни действия българите постигнали освобождаване на Северна България от византийска власт, но Тракия останала под властта на Източната Римска империя. Войските на Мойсей и Давид напредвали на юг към Тесалия и на югоизток към Сяр. В хода на военните операции двамата по-възрастни комитопули намерили своята гибел. Арон от своя страна се поддал на интригите на византийската дипломация и се опитал с византийска помощ да стане едноличен владетел на българските земи. Заговорът му бил разкрит от брат му Самуил. Според нравите на времето Арон и целият му род били наказани със смърт в областта Разметаница (около гр. Дупница). Пощаден бил само Ароновият син, бъдещият български цар Иван Владислав. Тези събития са предпоставка за бъдещото еднолично управление на Самуил. През 997 г., след смъртта на цар Роман и отмирането на Крумовата династия, Самуил е провъзгласен за цар, с което се поставя началото на краткото управление на владетелите от династията на комитопулите, управлявала до 1018 г.
Продължения на династията[редактиране | редактиране на кода]
След падането на България под византийска власт, наследниците на династията се включват в управлението на Византия, посредством Аароновия клон – в династията на Комнините. Племенница на Самуил се жени в зетския род Воиславлевичи, който в лицето на княза Михаил Войслав получава непосредствено след Великата схизма и първата кралска титла в префектура Илирик. Кралската титла остава за сина Константин Бодин, който не успява да възстанови Царство България с неуспешното въстание на Георги Войтех. Царското коляно по линия на Самуил, посредством Княгиня Агата, се влива в управляващите европейски дворове през следващите векове. Зетският клон на Комитопулите е въдворен в управляващите средновековни династии на кралство Дукля, Сръбското кралство, кралство Унгария и Второто българско царство, а посредством Арпадите на практика участват във формирането на повечето европейски владетелски родове.
Цар Иван Владислав, син на Арон и племенник на Самуил, от своя страна посредством потомците си участва в създаването на всички управляващи Византия династии след Комнините. Негови потомци са начело и на Второто българско царство, кралство Рашка, княжество Влахия, княжество Молдова, княжество Трансилвания, като и във вените на основателя на съвременна Русия и пръв неин цар Иван Грозни, също така е текла комитопулска кръв – по линия на майка му Елена Глинская. Аароновият клон на Комитопулите, посредством Комнините, участва и в зараждането на повечето европейски управляващи династии в т.ч. и на Свещената Римска империя, а посредством т.нар. Велики Комнини – и в тези на Сефевидите и Великите Моголи.
Родословно дърво[редактиране | редактиране на кода]
| Комита Никола | Рипсимия от Царичина (местност) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Давид | Мойсей | Арон | Самуил Български | Косара Хрисилийска | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Катун Анастасия | Теодора Косара | Мирослава | Гаврил Радомир | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- The Decline and Fall of the Roman Empire, Edward Gibbon, J. B. Bury, Wildside Press LLC, 2004, ISBN 0-8095-9240-1, p. 142.
- A short history of Yugoslavia from early times to 1966, Stephen Clissold, Henry Clifford Darby, CUP Archive, 1968, ISBN 0-521-09531-X, p. 140
- Who are the Macedonians? Hugh Poulton, C. Hurst & Co. Publishers, 2000, ISBN 1-85065-534-0, p. 20.
- Степанос Таронеци-Асохик (Asoghik, Stepanos T., 10th – 11th c.): Всеобщая история Степаноса Таронского – Асохика по прозванию, писателя ХІ столетия. Перевод с армянского и объяснения Н.Эминым. Москва, Типография Лазаревского института восточных языков. 1864. ХVІІІ, 335 стр.
- Степанос Таронеци-Асохик: L'histoire universelle, Paris, 1859. Leipzig, 1907.
- Степанос Таронци (Stepanos Asoghik Taronetsi, 10th-11th c.) Tiezerakan patmutyun, Erevan, 2000.
- Adontz, Nikoghayos. Samuel l'Armenien, Roi des Bulgares. Bruxelles, Palais des academies, 1938.
- Adontz, Nicolas. Etudes Armeno-Byzantines. Livraria Bertrand. Lisbonne, 1965.
- Lang, David M. The Bulgarians, London, 1976.
- Lang, David M. The Armenians. A People in Exile. London, 1981.
- Георгий Острогорски, Geschichte des Byzantinischen Staates. C.H.Beck, 1963, ISBN 3-406-01414-3, s. 250 – 255
- Георгий Острогорски, History of the Byzantine State. tr. (from the German) by Joan Hussey, rev. ed., Rutgers Univ. Press, 1969.
- Dimitry Obolensky, „The Bogomils: A study in Balkan Neo-Manicheism“, Cambridge University Press 1948.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Сърджан Пириватрич за произхода на Комитопулите
- ((sr)) Срђан Пириватрић: Самуилова држава. Обим и карактер
- Стивън Рънсиман: История на Първото българско царство (Глава III)
- Васил Н. Златарски: III. РОДОСЛОВНА ТАБЛИЦА НА КОМИТОПУЛИТЕ
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Обявен за цар при въстание срещу Византийското владичество
- ↑ Обявен за цар при въстание срещу Византийското владичество
- ↑ The New Cambridge Medieval History, Cambridge University Press, 2005, ISBN 0-521-36447-7, Vol. III, pp. 584 – 585. Виж: Adontz, Nikoghayos. Samuel l'Armenien, Roi des Bulgares. Bruxelles, Palais des academies, 1938. Също в: Adontz, Nicolas. Etudes Armeno-Byzantines. Livraria Bertrand. Lisbonne, 1965.
- ↑ Радева, Донка. Павликяни и павликянство в Българските земи. Архетип и повторения VII-XVII век. София, Парадигма, 2015. ISBN 978-954-326-241-0. с. 192 – 194.
- ↑ а б Преглед на тезите за произхода на Никола вж. в Благоев, Н., Критически погледъ върху известията на Йоан Скилица за произхода на царъ Самуиловата държава (сп. Македонски преглед, Год. II / 1926, кн. 4), с. 21 – 27; Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл., Кой кой е в Средновековна България, София 1995, с. 294; Пириватрич, Самуиловата държава. Обхват и характер, с. 66 – 68, 89 – 90 (бел. 112, 116)
- ↑ Благоев, Н., Критически погледъ върху известията на Йоан Скилица за произхода на царъ Самуиловата държава (сп. Македонски преглед, Год. II / 1926, кн. 4), с. 18; Благоева, Б. За произхода на цар Самуил, Исторически преглед, № 2, 1966, стр. 91 – 94
- ↑ Подбрани извори за българската история, Том II, с. 128; Андреев, Кой кой е в Средновековна България, с. 294
- ↑ Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, с. 608 – 609 (изтеглено на 12.12.2007)
- ↑ Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл., Кой кой е в Средновековна България, София 1995, с. 293
- ↑ Пириватрич, Самуиловата държава. Обхват и характер, с. 63 – 65
- ↑ Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 344 -349.
- ↑ Исторически преглед, Том 55, Българско историческо дружество, Институт за история (Българска академия на науките), 1999, стр. 192.
- ↑ История на българите: В 8 тома. От древността до края на XVI век, Том 1 от История на българите, Емил Ангелов Александров, Редактор Георги Бакалов, Издател Знание, 2003, ISBN 9545282894, стр. 286.
- ↑ Д. Ангелов, „Византийски влияния върху средновековна България“, стр. 405
- ↑ Ал. Милев, „Гръцките жития на Климент Охридски“, стр. 124
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
| |||||
| ||||||||||||||||||||||||||||||||||||
