Комитопули

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Династия на Комитопулите
Самуил (997–6 октомври 1014)
Гавраил Радомир (1014-1015)
Иван Владислав (1015-1018)
Пресиян II (1018)
Петър II Делян (1040-1041)[1]
Петър III (Константин Бодин) (1072)[2]
Територията на България по време на Комитопулите (ок. 1000 г. сл.н.е.)
Територията на България по време на цар Самуил Комитопул (упр. 997-1014)
Територията на България ок. 1045 г. като тема.

Комитопули (на византийски гръцки: Κομητόπουλοι, Komitopuloï или Komitopuli, от гръцкото κομιτοπούλος- син на комита) са наречени синовете на управителя на комитат (област) Средец, българският болярин комит Никола.

Семейно владение[редактиране | edit source]

Семейните владения на комит Никола са се намирали в областта Разметаница - източно от Велбъжд, резиденцията му в Царичина (местност). Именно там е обезглавен от Самуил неговия по-голям брат - Аарон (комитопул), който единствен сред братята - синове на комит Никола преживява преломното време на завоюването от Йоан I Цимиски на Дунавска България. [3]

Синовете на Никола (като майка им Рипсимия) носят старозаветни библейски имена.

Самуил пренася мощите на светеца покровител на България и българите от близкото място на неговото богослужение, днес Рилския манастир, в Средец, от който комитатски център започва офанзивата за отвоюването на източните български земи от Византия.

Излизане на историческата сцена[редактиране | edit source]

През 970 г. източната част на България, заедно със столицата Преслав, е окупирана от войските на киевския княз Светослав I изпратен там от Византия с мисия да окупира страната и да я предаде след това на империята, срещу съответните политически дивиденти. Българският цар Борис II прави опит да се споразумее със Светослав, което предизвиква недоволството на византийците. През 971 г. император Йоан I Цимисхи изпраща войски и прогонва Светослав на север от Дунав, като пленява цар Борис II. Относително независими остават само западните български райони, незасегнати от руското нашествие и последвалата византийска анексия. Там като независими български владетели се установили синовете на комит Никола - братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Родът на комитопулите вероятно принадлежал към представителите на българското болярство. Редица сръбски автори смятат, че родът им има частично[4] или изцяло арменски произход.[5]

След 971 г., когато император Йоан Цимисхи завладял Източна България, владенията на комитопутлите започнали да привличат онези български боляри, които желаели да продължи борбата срещу Византия. При комитопулите се установил и Преславският патриарх Дамян, който по този начин показал, че независимите български земи са продължение на държавната и църковна традиция на Преславска България. Опрени на тази традиция и на многобройния слой все още лично свободни селяни в планинските области на тогавашната Западна и и в частност Югозападна България, четиримата комитопули започнали борба срещу Византия.

Разпределение по комитати[редактиране | edit source]

Никола разпределил военно-административната си организация въз основа на унаследена такава на български комитати, а именно:

  1. Давид (комитопул)Охрид;
  2. Мойсей (комитопул)Скопие;
  3. Арон (комитопул)София;
  4. СамуилВидин.

Комитопулите управляват т.нар. западни български земи, част от префектура Илирик, заедно. Давид ръководи българските територии в Тесалия, негов управленчески център са Костур и Преспа. Вторият брат — Мойсей се организира в Струмица. Неговата цел е да охранява българското Беломорие. Арон — третият брат се намира в Средец, той възпира византийците да не преминат линията ОдринПловдивСофияНишБелград, т.е. за контрола върху Виа Милитарис. Най-малкият брат, Самуил управлява Видин, негова задача е да изготви план за освобождението на изгубените български земи на североизток[6]. Главната цел и на четиримата братя е да укрепят държавата и да си върнат изгубените български земи[7].

Офанзива срещу Византия[редактиране | edit source]

До 976 г. комитопулите укрепвали своята власт в областта от Видин до Тесалия, установявайки дипломатически контакти на българската държава с германския император Отон I и подготвяйки голяма офанзива срещу Византия. Благоприятният момент за това настъпил в годината на смъртта на император Йоан Цимисхи (976 г.). Неговият приемник император Василий II се изправил пред сериозни вътрешни проблеми и нямал сили да спре започналото българско настъпление. Чрез бързи военни действия българите постигнали освобождаване на Северна България от византийска власт, но Тракия останала под контрола на империята. Войските на Мойсей и Давид напредвали на юг към Тесалия и на югоизток към Сяр. В хода на военните операции двамата по-възрастни комитопули намерили своята гибел. Арон от своя страна се поддал на интригите на византийската дипломация и се опитал с византийска помощ да стане едноличен владетел на българските земи. Заговорът му бил разкрит от брат му Самуил. Според нравите на времето Арон и целият му род били наказани със смърт в областта Разметаница (около гр. Дупница). Пощаден бил само Ароновият син, бъдещият български цар Иван Владислав. Тези събития са предпоставка за бъдещото еднолично управление на Самуил. През 997 г., след смъртта на цар Роман и отмирането на Крумовата династия, Самуил е провъзгласен за цар, с което се поставя началото на краткото управление на владетелите от династията на комитопулите, управлявала до 1018 г.

Продължения на династията[редактиране | edit source]

След падането на България под византийска власт, наследниците на династията се интегрират в управлението на Византия посредством Аароновия клон - в династията на Комнините, като зетския клон на Комитопулите в лицето на княза Михаил Войслав получава непосредствено след Великата Схизма и първата кралска титла в префектура Илирик. Кралската титла остава за сина Константин Бодин, който не успява да възстанови Царство България с неуспешното въстание на Георги Войтех. Царското коляно по линия на Самуил пък, посредством Княгиня Агата, се интегрира в управляващите европейски дворове през следващите векове. Зетският клон на Комитопулите е интегриран в управляващите средновековни династии на кралство Дукля, кралство Рашка, кралство Унгария и Второто българско царство, а посредством Арпадите на практика участват във формирането на повечето европейски владетелски династии.

Цар Иван Владислав - племнник на Самуил, от своя страна посредством потомците си участва във формирането на всички управляващи Византия династии след Комнините. Негови потомци са начело и на Второто българско царство, кралство Рашка, княжество Влахия, княжество Молдова, княжество Трансилвания, като и във вените на основателя на съвременна Русия и пръв неин цар Иван Грозни, също така е текла комитопулска кръв - по линия на майка му Елена Глинская. Аароновият клон на Комитопулите, посредством Комнините, участва и във формирането на повечето европейски управляващи династии в т.ч. и на Свещената Римска империя, а посредством т.нар. Велики Комнини - и в тези на Сефевидите и Великите Моголи.

Родословно дърво[редактиране | edit source]

 
 
 
 
 
 
 
Комита
Никола
 
 
 
Рипсимия
от Царичина (местност)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Давид
 
Мойсей
 
Арон
 
Самуил
Български
 
 
 
Косара Хрисилийска
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Катун
Анастасия
 
 
Теодора
Косара
 
 
Мирослава
 
 
Гаврил
Радомир
Комитопули

Литература[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Обявен за цар при въстание срещу Византийското владичество
  2. Обявен за цар при въстание срещу Византийското владичество
  3. Енциклопедичен речник Кюстендил, стр. 344-349. БАН., 1988.
  4. Исторически преглед, Том 55, Българско историческо дружество, Институт за история (Българска академия на науките), 1999, стр. 192.
  5. История на българите: В 8 тома. От древността до края на XVI век, Том 1 от История на българите, Емил Ангелов Александров, Редактор Георги Бакалов, Издател Знание, 2003, ISBN 9545282894, стр. 286.
  6. Д. Ангелов, „Византийски влияния върху средновековна България“, стр. 405
  7. Ал. Милев, „Гръцките жития на Климент Охридски“, стр. 124

Вижте също[редактиране | edit source]