Комунистическа съпротива във Вардарска Македония

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Комунистическата съпротива във Вардарска Македония
Конфликт: Югославски фронт, част от Втора световна война
Период 1941-1945
Място част от областта Македония
Резултат формиране на СР Македония (Вардарска бановина) в рамките на СФР Югославия
Воюващи страни
Съюзниците:
Flag of SFR Yugoslavia.svg Югославски партизани
*Flag of PR of Macedonia.svg НОВМ
Flag of Bulgaria.svg Царство България (от септември 1944)
Оста:
Flag of the NSDAP (1920–1945).svg Германия
Flag of Italy (1861-1946) crowned.svg Кралство Италия (до 1943)
Flag of Bulgaria.svg Царство България (до септември 1944)
Flag of Albania (1939-1943).svg Бали Комбетар
Chetniks Flag.svg Четници [1]
Командири
Flag of SFR Yugoslavia.svg Йосип Броз Тито
Flag of SFR Yugoslavia.svg Светозар Вукманович - Темпо
Flag of PR of Macedonia.svg Михайло Апостолски
Flag of PR of Macedonia.svg Методи Андонов-Ченто
Flag of the NSDAP (1920–1945).svg Адолф Хитлер
Flag of Italy (1861-1946) crowned.svg Бенито Мусолини
Flag of Bulgaria.svg Богдан Филов
Flag of Albania (1939-1943).svg Джемо Хаса
Chetniks Flag.svg Дража Михайлович
Сили
1 000 (1941)
2 000 (1942)
10 000 (1943)
66 000 (XII.1944)[2]
110 000 (1945)
неизвестни
Жертви и загуби
6,724 загинали неизвестни
Народоосвободителна войска на Македония
Народноослободителна Војска на Македонија
Narodnooslobodilačka vojska Makedonije
Flag of PR of Macedonia.svg
Знамето на Федерална република Македония, използвано от НОВМ
Активна 1941 - 1943 (Партизански отряди)
1943 - 1945
Държава Македония (област)
Размер 1 000 (краят на 1941) - 66 000 (краят на 1944)
Покровител Народоосвободителна войска на Югославия
Битки/войни Народоосвободителна война на Македония на Югославските партизани по време на Втора световна война
Командири
Изтъкнати
командири
Flag of PR of Macedonia.svg Мирче Ацев
Flag of PR of Macedonia.svg Михайло Апостолски
Flag of PR of Macedonia.svg Методи Андонов-Ченто
Flag of SFR Yugoslavia.svg Светозар Вукманович - Темпо


Комунистическата съпротива във Вардарска Македония (на македонска литературна норма: Народноослободителна Борба на Македонија) включва политическата и военна кампания на ръководените от комунистите сили на територията на Вардарска Македония. В периода 1941-1944 година се формира партизанско комунистическо движение в границите на Вардарска Македония, доминирано от Югославската комунистическа партия, и довело до възстановяването на Югославия след края на войната. Датата, приета за начало на така наречената война - 11 октомври, е официален празник в Република Македония. В пропагандната и историческа литература в страните от бивша Югославия тази съпротива се обозначава като Народоосвободителна война на Македония.

Главна роля във въоръжената съпротива през втория период на кампанията играе т.нар Народноосвободителна войска на Македония (НОВМ), наричана също Македонска народоосвободителна армия и Народоосвободителна армия на Македония. Тя е ръководена от Главния щаб на Народоосвободителната армия и партизанските отряди на Македония (Главен щаб на НОВ и ПОМ). Партизанските отряди във Вардарска Македония прерастват в НОВМ с течението на войната. Датата на основаването на най-голямата бойна единица - Партизански батальон Мирче Ацев, 18 август 1943 година се чества като Празник на армията в Република Македония.

Долуописаните партизански действия в периода 1941-1944 година представят официалната гледна точка в бивша Югославия и съвременна Република Македония. В този период в борба с български полицейски и военни органи загиват точно 445 души, членове на Комунистическата партия на Македония[3].

Предистория[редактиране | edit source]

Силите на Оста разгромяват Кралска Югославия между 6-17 април 1941 година и след 19 април 1941 година в голяма част от региона се установява българска власт, посрещната със симпатия и одобрение от мнозинството македонци и организираните за целта Български акционни комитети.[4][5] Между 21-22 април се състои конференция във Виена между Йоахим фон Рибентроп и граф Галеацо Чано е определена демаркационната линия между България и италианския протекторат Албания. Италианската окупационна зона включва градовете Тетово, Гостивар, Струга, Дебър и Кичево, общо 4 314 km2 с 232 000 души, а България - Охрид и Ресен. На 12 август 1941 година демаркационната линия между България и Албания претърпява промяна, като България получава и Пещани.

Междувременно Покрайненския комитет на Югославската комунистическа партия за Македония (ПКМ), начело с Методи Шатаров - Шарло, отхвърля директивата да започне въоръжена съпротива и отказва да приеме българската войска за окупаторска. След като Германия напада СССР на 22 юни 1941 година под натиск на Коминтерна във Вардарска Македония започва изграждането на въоръжена съпротива[6]. На 22 август 1941 година Методи Шатаров организира партизански отряд край Скопие, който напада българска полицейска част край Богомила и иззема взривни вещества от мина Радуша на 8 септември. Въпреки това пробългарски настроеният Методи Шатаров е сменен в края на годината като лидер на ПКМ от проюгославски ориентираните Мирче Ацев, Страшо Пинджур, Лазар Колишевски, Стив Наумов и Кузман Йосифовски - Питу[7].

Още на 2 август комунистите в Скопие, Битоля, Прилеп и други градове правят опит да издигнат трибуни, да раздават листовки в защита на СССР и други, но са осуетени бързо от полицията. На 15 септември при Гостиражни е нападнат ж.п. военен пост, при който са ранени двама военни и след това участниците се разбягват. На 8 октомври властта блокира Прилеп и арестува част от участниците в акцията[8].

Партизански действия 1941-1942 година[редактиране | edit source]

На 30 август ПКМ създава нови партизански отряди в Куманово и Прилеп. На 11 октомври 1941 година прилепския партизански отряд „Гоце Делчев“ атакува българското полицейско управление в Прилеп[7]. Днес събитието се чества като официален празник в Република Македония - „Ден на народното въстание“, т.е. символичното начало на Народоосвободителната война на Македония. Прилепския отряд е активен до декември 1941 година, когато се разделя на три групи - Скопска, Тиквешка и Битолска. Кумановският партизански отряд действа в Скопско, но в средата на октомври 1941 година е разбит край Водно от българската полиция, но е реорганизиран през 1942 година. Според архивите на АМВР прилепският и два отряда в кумановско са разбити, съответно в Скопска църна гора, Беляковци и Козяк, като до края на 1941 година всеки опит за партизански действия е пресечен от властта[8]. През 1942 година партизански отряди са организирани в Егейска и Пиринска Македония, съответно под водачеството на Гръцката комунистическа партия (ККЕ) и БКП.

През 1942 година организацията се ръководи от Бане Андреев като постига значителни успехи в съпротивителната борба, като числеността на петте създадени чети надвишава 200 души, които главно действат в Скопска област. Въпреки това българската полиция бързо влиза в следите им и арестува голяма част от ятаците на партизаните, като така значително намалява ефективността им[8].

През май 1942 година на връх Лисец е формиран Партизански отряд „Пере Тошев“ и води сражения с българската полиция край Лисец, Крива Круша и Войница. През юли 1942 година отрядът се влива в новосформираният Втори прилепски отряд Димитър Влахов, с който действат край връх Мукос (Бабуна)[9]. През септември 1942 година на връх Червена стена е създаден Трети прилепски отряд Гьорче Петров, но скоро след това е разбит.

На 22 април 1942 година в битолското село Лавци е създаден Пелистерския партизански отряд, но след няколко дни е разпръснат край Орехово от българската полиция. На 6 юни 1942 година край Златари на Бигла е формиран Битолско-преспанския партизански отряд „Даме Груев“. На 2 август 1942 година отрядът атакува български войници в Смилево, а по-късно и полицейска станция в Кажани. През ноември 1942 година отрядът се разделя на три - в Бигла, Горна и Долна Преспа[10].

На 16 април 1942 година край Крушево е формиран Партизански отряд „Питу Гули“, участвал в няколко сражения с българската полиция край Прибилци, Кочище и Цер. През септември 1942 година е организиран Втори битолски партизански отряд „Яне Сандански“, развиващ активна пропаганда сред местното население и извършил атака над български войници край железопътната гара в Беранци през декември. През октомври 1942 година в Шар планина край Тетово македонски и албански партизани организират общ отряд. Същата година е организиран и партизански отряд край Маврово. Млади комунисти от Щип се събират в Плачковица, за да организират партизански отряд, но са разбити от българската полиция преди да получат оръжие. Успешните действия на българската тайна полиция не позволява формирането на партизански отряди в Струмица и Кочани.

Партизанската дейност през 1942 година се координира от Главния щаб на НОВ и ПОМ, основан през юли 1942 година с ръководител Михайло Апостолски[7]. До края на 1942 година действат общо 9 партизански отряди във Вардарска Македония в планински райони край градовете Прилеп, Скопие, Крушево и Велес, както и в обявената за свободна територия Преспа[11].

Югославска активизация 1943 година[редактиране | edit source]

Политическа дейност[редактиране | edit source]

Администрация на област Македония:   България   Италия   Германия

Увеличаващите се партизански отряди извършват незначителна съпротивителна дейност във Вардарска Македония. Поради липсата на масовост, добро управление и организационно-технически умения не е възможно да се проведе мащабна борба срещу официалната власт. На помощ на Главния щаб на НОВ и ПОМ са изпратени квалифицирани теоретици и инструктори от ЦК на ЮКП през 1943 година като Светозар Вукманович - Темпо, който е личен представител на Йосип Броз Тито в Македония. Той има големи приноси за разрастването на съпротивителното движение, за отстраняване влиянието на БКП и подтискането на автономистичните идеи на някои македонски дейци в областта.

Ръководството на Покрайненския комитет на ЮКП за Македония основава Македонската комунистическа партия на 13 март 1943 година в Тетово, която да представлява волята на македонския народ по време на антифашистката борба за национално освобождение. ЦК на МКП е съставен от Страхил Гигов, Кузман Йосифовски - Питу, Цветко Узуновски, Мара Нацева и Бане Андреев[11]. ЦК на МКП анализира военната и политическата ситуация във Вардарска Македония и решава директно да започне военни действия заедно с въоръжените отряди. Разпределени са пет оперативни зони и са установени директни връзки със съпротивителните движения в Албания, България и Гърция. Към съществуващите 11 партизански отряди са създадени нови 8 отряда през лятото на 1943 година, които имат присъствие в района на Дебърца, Преспа, Куманово, Тиквеш и Гевгели. Това позволява на Националноосвободителните комитети да организират по-големи военни единици, както е решено на Преспанското съвещание от 2 август 1943 година. Редовни и големи военни формирования са създадени като част от Народоосвободителната войска на Македония (НОВМ), а изпълнителен комитет започва подготовка за формиране на Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ), което се самоопределя за ръководен орган във Вардарска Македония в периода август 1944 година до края на Втората световна война.

Формиране на Народоосвободителната войска на Македония[редактиране | edit source]

След Преспанската конференция на 18 август 1943 година в Славей планина е създаден батальона „Мирче Ацев“[10]. На 24 септември 1943 година е формиран батальон „Страшо Пинджур“ в Кожух планина, на 30 септември - Дебърския младежки батальон, на 11 ноември край Битоля - батальон „Стив Наумов“, и на 1 декември 1943 година в Куманово - батальон „Орце Николов“[9].

Последователно територията на Вардарска Македония е разделена на оперативни зони:

  • Първа (Тетовско-Гостиварско, Мавровско, Кичевско и Дебърско),
  • Втора (Пелагония, Преспа, и Охридско-Стружкия край),
  • Трета (Велешко, Тиквешко, Гевгелийско и Мориовско),
  • Четвърта (Източна Македония) и
  • Пета (Скопско, Кумановско и Кривопаланечко).

В Кичевско започва дейност Кичевско-Мавровския парти­зански отряд, а от юни и албанския Втори Кичевско-Мавровски отряд. В Азот действат остатъците от Велешко-прилепския народоосвободителен партизански отряд „Димитър Влахов“, създадени са Гевгелийския народоосвободителен партизански отряд „Сава Михайлов“ и Тиквешкия народоосвободителен партизански отряд „Добри Даскалов“, а в битолско партизанските отряди до края на годината се обединяват в Народоосвободителния батальон „Стив Наумов“. Във Виница е разбит новосъздадения Брегалнишки партизански отряд, а Шарпланинският отряд прераства в Втори косовски-метохски народоосвободителен батальон „Борис Вукмирович“, който обаче скоро след това е разбит. Общо на територията на Вардарска Македония има 8 отряда и няколко малки партизански групи[8].

Паметник на загиналите активисти на НОВМ в Царево село (Делчево)

На 8 септември Фашистка Италия капитулира, а гарнизоните и в Гостивар, Дебър, Кичево и Любойно са разграбени. Изтеглящите се от Западна Македония към Албания италиански части са нападани от формирования на НОВМ. Много оръжие и муниции са пленени, което откива възможност за формиране на нови батальони и дори на бригади. След обезоръжаването на италианските части, голяма част от територията между Гостивар, Струга и Охрид, включително градовете Дебър и Кичево, попада под властта на партизаните[12]. Властта е поета от временна народна власт, ръководена от Националноосвободителните комитети. Развива се широка пропагандна дейност сред населението, мъжкото население се мобилизира в бойните отряди, а жените - в Антифашистки фронт на жените[13]. През октомври 1943 година Главния щаб на НОВ и ПОМ оповестява манифест, с който призовава македонския народ и всички други националности в Македония - армъни, албанци и турци да се присъединят към Народоосвободителната войска на Македония за извоюване на Социалистическа република Македония. Манифестът също се обявява за война със сръбските, албанските и български реакционистки елементи (Четници, Бали Комбетар и агентите на ВМРО)[14].

През лятото на 1943 година се провеждат срещи между Националния освободителен фронт (ЕАМ) и албанската съпротива. Светозар Вукманович - Темпо предлага формирането на общ Балкански генерален щаб с върховна власт на партизанските движениея в Югославия, Албания, България и Гърция. Темпо иска признаване на правото за самоопределение на етническото македонско славяноговорящо население в Гърция, а също и разрешение партизани от Вардарска Македония да развиват дейност сред славянското население в Егейска Македония. В резултат през декември същата година е формиран Славяномакедонския народоосвободителен фронт (СНОФ).

На 11 ноември 1943 година в село Сливово е сформирана Първа македонско-косовска бригада от три македонски и един албански батальона с район на действие Дебърца, Маврово, Ростуша в Италианската окупационна зона. Немското командване поема настъпление към обособената от партизаните зона, заради стратегическото и разположение по пътя от Скопие за Северна Гърция, и скоро след това възстановява контрола в района. За да избегнат тотално унищожение Висшето ръководство на НОВМ и ЦК на МКП взимат решение да се изтеглят през Преспа в Северна Гърция през декември 1943 година.

Вардарска Македония през 1943 година[редактиране | edit source]

България успява да спаси еврейското си население от 48 000 души от депортация в концентрационни лагери по време на Втората световна война, но под натиск от Германия е задължена да депортира евреите от новозавзетите земи, които нямат българско гражданство[15] (Виж: Холокостът в България). Българското правителство е отговорно за депортирането на около 7 000 евреи от Вардарска Македония, главно от градовете Скопие и Битоля. Засилването на държавната централизация, суровото военновременно управление и обратът постигнат от Съюзническите сили във Втората световна война водят до масовизирането на партизанското движение сред населението на Вардарска Македония. Българските власти организират специални жандармерийски отряди за борба с партизанските отряди. Отделно бивши членове на ВМРО създават „Охрана“ в Егейска Македония за борба с гръцките партизани. По това време започват преговорите между Иван Михайлов и Германия за формиране на Независима република Македония.

Отделно за справяне с партизанските отряди вътрешният министър на България Петър Габровски одобрява предложения от скопския полицейски началник Стефан Симеонов план за създаване на контрачети[16]. Първата контрачета е създадена във Велес в края на 1942 година от македонски българи и е въоръжена от българската полиция. През август 1944 година действат 200 такива чети[17].

Партизански действия 1944 година[редактиране | edit source]

Февруарската кампания[редактиране | edit source]

Карта на Февруарския поход от януари 1944 година.
Паметник на жената борец в Народоосвободителна война на Македония, Тетово.

След организираното преминаване на Народоосвободителна войска на Македония в западна Егейска Македония, основните партизански сили се съсредоточават в района на Мъглен. Партизанските отряди активни в Гевгелийско и Тиквешко също преминават границата на Гърция и се съединяват с основните сили на НОВМ. На срещи с представители на ЕЛАС и Гръцката комунистическа партия са постигнати споразумения за разширяване дейността на СНОФ и организирането на нови партизански отряди от славомакедонци. На 20 декември 1943 година във Фущани е организирана Втора македонска ударна бригада, съставена от три батальона от Трета оперативна зона, сред които и Войнишкия партизански батальон "Христо Ботев"[18]. Масовото струпване на сили на НОВМ дава повод за масово настъпление на български и германски сили в района на Мъглен и Кожух планина и за сражения в периода 26 декември- 18 януари 1944 година, като според югославски източници всичките българо-германски атаки са отблъснати[19][20].

След тези сражения Генералния щаб на НОВМ взима решение за офанзива в три фази в централна и източна Вардарска Македония, известна като Февруарския марш. Според плана, Втора македонска ударна бригада провежда набези от 31 януари до средата на 1944 между Кожух планина, Гевгели и Демир Капия, като смущава българската власт и затваря българските училища в отделни села. Също на 31 януари 1944 година Първа македоно-косовска ударна бригада започва настъпление към Велешко и Поречие, но е разбита от две български дивизии на Пета армия веднага след като преминава границата. До 14 февруари бригадата се изтегля в Гърция като създава празно пространство Трета бригадна група заедно с МКП и Генералния щаб на НОВ и ПОМ да преминат през източна Македония и между 31 януари - 23 февруари, в лоши метеорологични условия, изминават 400 километра от Сборско до Куманово. Там правят връзка с партизанските сили от Пчиня и българската съпротива. Войнишкия партизански батальон "Христо Ботев" преминава под българско командване и на 26 февруари 1944 година в Жегляне Трета бригадна група се обединява със съществуващите два македонски батальона в Куманово в Трета македонска ударна бригада, която се превръща в най-голямата партизанска формация в Македония и Южна Сърбия. След среща в манастира Прохор Пчински е решено Южно моравските и косовските партизански отряди да преминат под командването на Генералния щаб на НОВМ като най-организиран и опитен. Първата задача, която си поставят след срещата е унищожаването на сръбското четническо движение в Североизточна Македония и Пчиня, което до този момент не позволява формирането на комунистическа съпротива в тези райони.

Прочистване на Вардарския корпус на четниците и действия в югоизточна Сърбия[редактиране | edit source]

Още през 1941 година са организирани няколко въоръжени чети във Вардарска Македония от сръбски лоялисти. Такива малки групи са организирани във Велес, Прилеп и Струмица от военни ветерани и бивши четнически лидери, но са разбити до средата на 1942 година от Българската армия[8]. В началото на 1943 година Дража Михайлович изпраща лейтенант Миливое Търбич във Македония с цел да унищожи приближените на Коста Пекянец и да организира силно четническо движение. Миливое Търбич създава комитети във Скопие, Велес, Кичево и Гостивар и започва набирането на доброволци сред сърбоманското население. Скоро след това е формиран Вардарския четнически корпус с ръководител Стоян Кръстич от Прилеп, който набира до 8 000 доброволци във Вардарска Македония[10]. Четническият корпус започва да преследва партизанските формирования на НОВМ, а Християн Тодоровски - Карпош получава за цел да унищожи четническите формирования в Скопска Църна гора край Скопие и Козяк край Куманово. Той атакува силите на четниците три пъти, а най-важна е битката край Драгоманче от края на 1943 година, с която се слага край на четническото присъствие в Кумановско. В края на януари и четниците в Кичево и Скопска Църна гора са обезоръжени от партизаните на НОВМ. Четническата бригада в Пореч също капитулира и се влива в Поречкия партизански батальон[21]. Въпреки пораженията четниците успяват да заемат позиции в селата на Козяк, граничещи със Сърбия, и успешно затрудняват преминаването на силите на НОВМ в района.

Паметник на „падналите за свободата“ в Скопие.

В края на януари 1944 година Висшето командване на НОВМ предприема решителна офанзива с цел да унищожи останалите сили на Вардарския четнически корпус. На 29 февруари 1944 година партизаните от Трета македонска ударна бригада атакуват фланговете на четниците от север, запад и юг, докато Войнишкия партизански батальон „Христо Ботев“ удря четниците от изток. Край Сеяце четниците са разбити - 46 души са застреляни, 7 се удавят в Пчиня, а 97 четници и 5 офицери са пленени. На 3 март 1944 година край Ново село е разбита друга чета: Стоян Кръстич и 11 четници са убити, други 30 са пленени заедно с над 100 пушки и амуниции. След тези решителни сражения четническата организация на Дража Михайлов престава да съществува във Вардарска Македония[10]. След успешната акция на 26 април 1944 година Трета македонска ударна бригада заедно с косовски партизански отряд успешно атакуват Ристовац, Сърбия, където убиват 130 български войници и пленяват други 20. Още на 3 април 1944 година бригадата атакува миньорското градче Злетово, където 100 души миньори се присъединяват към НОВМ.

Пролетна офанзива[редактиране | edit source]

Като спомагателна акция на седмата офанзива срещу Титовите партизани български и германски войски, отряди на сръбски четници, гръцките ПОА и Бали Комбетар с численост 60 000 военен и административен персонал провеждат акции в Македония и югоизточна Сърбия[22] Според Михайло Апостолски Първа македоно-косовска ударна бригада дава сражения на български и германски части край Завой и Велмей, след което напредва към Дебърца и отблъсква германските части оттам на 20 май 1944 година. С пристигането на свежи подкрепления бригадата се разделя на две - Първа македонска ударна бригада и Първа косовска ударна бригада, като същевременно две малки партизански отделения са изпратени да действат в Азот и Поречието. Втора македонска ударна бригада е изпратена да действа в Повардарието и в Пелагония. Между 25 април - 22 юни 1944 година бригадата напада части, позиции и гарнизони в Градешница, Тиквеш, Конопище, Демир капия, Стърмашево, Кавадарци и Неготино[13].

Главните транспортни и снабдителни линии за Германската армия (Вардар и Морава) и тази на Българската армия (пътя Скопие-София) остават застрашени от набези. Трета македонска ударна бригада превзема Кратово за три дни, след което дават сражения по пътя Кукуш - Църна трава на преминаващите германските части, участващи в офанзивата срещу Титовите партизани в Далмация. Край Църна трава в сраженията участва и Шеста моравска бригада[13]. Жертвите на силите на Оста за двумесечния период на Пролетната офанзива, според югославските източници са както следва: в западна Македония - 672 убити и 76 заловени войници, в централна Македония - 180 убити и 88 пленени, а в източна Македония и югоизточна Сърбия са убити 1 060 и 498 войници са пленени[11] На 23 юли 1944 година в Плачковица е формирана Четвърта македонска ударна бригада, която има за цел да се свърже със съпротивителното движение в западна България[23].

В началото на август 1944 година в Поречието е окомплектована Пета македонска ударна бригада, а само след седмица бригадата успешно прочиства областта от остатъци на сръбските четници. В Западна Македония се сформира Шеста македонска ударна бригада, която започва да преследва въоръжените сили на Бали Комбетар. До края на август са сформирани и 7-ма, 8-ма, 9-та и 10-та ударни бригади. В село Шешково три бригади основават Първа македонска дивизия.

Политическа дейност[редактиране | edit source]

На 2 август 1944 година започва първата сесия на АСНОМ в манастира „Св. Прохор Пчински“. Надеждите на Йосип Броз Тито президиума на АСНОМ да бъде доминиран от хора с проюгославска ориентация не се реализират. За председател е избран Методи Андонов-Ченто, за подпредседател Панко Брашнаров, които се стремят да запазят максимална независимост от ЮКП и дават приоритет за обединението на областта Македония в една държава[24] Някои източници твърдят, че Ченто прави опити да създаде независима македонска държава с помощта на САЩ.[25] АСНОМ публикува манифест, в който се обявява за независима Македония и признава македонския език за официален в бъдещата република. От този момент до края на войната АСНОМ е ръководният управляващ нелегален орган.

Манифестът на АСНОМ се явява като компромис между „максималистите“ и „минималистите“ в съпротивителното движение в Македония. Целите на максималистите са създаване на независима македонска държава, която да е в близки отношения с Югославия, но не задължително да участва в Югославската федерация. Сред застъпниците на тази идея са Методи Андонов-Ченто, Павел Шатев и Панко Брашнаров. Прякото присъединяване към Югославия те разбират като опит за сръбска доминация в Македония и предпочитат обединение в Балканска федерация или пълна независимост[24]. Сред „минималистите“, които желаят присъединяването към Югославия са Лазар Колишевски и Димитър Влахов. Важно е да се отбележи, че и двете крила подкрепят съшествуването на самостоятелна македонска етническа идентичност.

Развръзка на конфликта[редактиране | edit source]

България обявява война на Германия[редактиране | edit source]

На 1 юни 1944 година Иван Багрянов съставя ново правителство на България, което започва тайни преговори с представители на Съюзниците за подписване на мир. България обявява неутралитет във войната между Нацистка Германия и СССР и започва изтеглянето на войските си от завзетите преди това области. Министърът на вътрешните работи Александър Станишев от Кукуш започва преговори с македонските партизани за създаване на независима македонска държава извън границите на бъдеща Югославия, които обаче пропадат.[26] В същото време Иван Михайлов посещава София и след проведени консултации отпътува за Скопие. Там той престоява няколко дни и прави сондажи сред бившите структурите на ВМРО. Той се убеждава, че му липсва достатъчно подкрепа, а комунистическите партизани на Тито са във възход. Михайлов осъзнава и че Германия губи войната, а България е пред катастрофа и се отказва да създаде Независима република Македония.

Под ръководството на про-съветското правителство след Деветосептемврийския преврат от 1944 година между България и Националния комитет за освобождение на Югославия се постига споразумение за съвместни акции срещу германските войски в Югославия на среща в София от 22 септември 1944 година. Политическите проблеми между тях са оставени да се решат след окончателния край на войната, а след втората среща между правителството на ОФ и НКОЮ от 5 октомври в Крайова България демобилизира от армията македонските новобранци, достигащи в отделни батальони до 40-60% от личния състав[27]. На 8 октомври започва настъплението на трите български армии, с обща численост 455 000 войници. От 8 октомври до 19 ноември се провежда Страцинско-Кумановската операция - овладени са Страцин, Куманово, Скопие. По същото време се води и Брегалнишко–Струмишката операция, в резултат на която частите на Вермахта са изтласкани от Царево село, Кочани, Щип, Струмица, Велес и други селища. От 21 октомври до 30 ноември се провежда Косовската операция, при която са овладени градовете Подуево, Прищина, Косовска Митровица, Рашка и Нови пазар. До края на ноември Южна и източна Сърбия, Вардарска Македония и Косово са овладени. В документите на немското командване на Група армии „Е“ и по спомените на нейния генерал щаб, по време на сраженията в тези области няма следа от Югославски партизански единици, но регистрират участието само на български дивизии. Основното участие на български войски в освобождението на Вардарска Македония днес се премълчава по политически причини в Република Македония[28][29].

Финални операции на Народоосвободителната войска на Македония[редактиране | edit source]

През октомври 1944 година в Кумановско, Скопско и Кумановско са сформирани 12-а, 16-а и 18-а македонски ударни бригади, в източна Македония се създават 13-а, 14-а, 19-а, 20-а и 21-а македонски ударни бригади[30], а в западна Македония - 15-а македонска ударна бригада. До края на 1944 година НОВМ има общо 21 македонски, една косоварска и една албанска бригади. Първа егейска македонска бригада, съставена от 1 500 членове на СНОФ, преминава на територията на Вардарска Македония, след като ЕЛАС взима решение за разпускането ѝ. Освен тях, НОВМ разполага с Първа македонска кавалерийска бригада и Първа македонска автомобилна бригада, формирани с пленено оборудване, оръжие, превозни средства и коне. Между август-ноември 1944 година са формирани три инженерни бригади, които поправят пътищата за настъпващите Съюзнически войски. През октомври 1944 година в София е формиран Партизански отряд Гоце Делчев, който става част от НОВМ[10]. Бригадите са групирани в 6 дивизии, от своя страна разпределени в три корпуса.

По данни на партизаните те влизат последователно в Струмица на 5 ноември, Щип на 8 ноември, Куманово на 1 ноември, Прилеп на 2 ноември, Битоля на 4 ноември, Ресен на 5 ноември. 48-а македонска народоосвободителна дивизия влиза в Охрид на 7 ноември 1944 година[31] Настъплението на партизаните съвпада с придвижването на българските армии на изток. Заради стратегическата си значимост Велес и Скопие са силно отбранявани, партизаните влизат в тях съответно на 9 ноември (12-а и 41-а македонски дивизии) и на 13 ноември (42-а и 50-а македонски дивизии), след което НОВМ изпраща една артилерийска и 12 ударни бригади към западна Македония. В сражения с отряди на Бали Комбетар са превзети Кичево на 16 ноември, Гостивар на 18 и Тетово на 19 ноември. По време на тези операции 13 000 въоръжени мъже от Бали Комбетар или около 90% от личния ѝ състав са пленени. С това територията на Вардарска Македония е освободена от присъствието на сили на Оста. Група армии Е е забавена с 14 дни, 22 гренадирска и 11-а Луфтвафе дивизия дават 10% жертви и 15% от оборудването си[11].

След освобождението на Вардарска Македония, президиумът на АСНОМ започва да действа противно на решенията на АВНОЮ. Президентът Методи Андонов-Ченто и приближените му обсъждат идеята да превземат Солун и „да обединят македонския народ“ в една държава.[32] Същевременно НОВМ получава заповед да изпрати войски на Сремския фронт, за да бъде завършено цялостното освобождение на Югославия. Това води до бунт лоялните на Методи Андонов-Ченто офицери в Скопие и на 26 декември 1944 година. По нареждане на Светозар Вукманович - Темпо, техните ръководители са арестувани с измама и така бунта е потушен. След него в Скопското кале са затворени иоколо 1000 войници, а 72-ма от тях са разстреляни. Това е само част от започналия политическия терор в Социалистическа република Македония.[33]

Югославската тайна полиция арестува Методи Андонов-Ченто и неговите приближени, като на неговото място е поставен Лазар Колишевски, който следва изцяло проюгославска линия. Новата власт в Народна република Македония потвърждава решението на АВНОЮ за присъединяване на страната към Социалистическа федеративна република Югославия заедно с Босна и Херцеговина, Хърватия, Черна гора, Сърбия и Словения.[34]

Численост и състав на Народоосвободителна войска на Македония[редактиране | edit source]

Хронологически числеността на НОВМ през годините е както следва[35]:

Краят на 1941 Краят на 1942 Септември 1943 Краят на 1943 Август 1944 Краят на 1944[36] Март 1945 Май 1945
Численост 1000 2000 10 000 7000 8 000[37][38] 66 000 83 814 110 000

Към края на август 1944 г. преди оттеглянето на Българската армия, НОВМ наброява около 8,000 души. След българското оттегляне и интензифицирането на изтеглянето на германските части от Вардарска Македония НОВМ се активизира. През есента на 1944 година броят на партизаните постоянно нараства и достига в края на ноември до 66 000 души, като през март 1945 година, след мобилизация е вече 83 814 души, а в края на войната през май 1945 достига 110 000 бойци[39]. Броят на жертвите от населението на Вардарска Македония по време на Втората световна война е следното: 7 000 евреи, 6 000 сърби, 6 000 македонски славяни, 4 000 албанци и 1 000 българи[40]. От всичките жертви 3 000 са убити като колаборационисти, контра-революционери и цивилни жертви, 7 000 са депортиранитете в концентрационни лагери евреи, а останалите 14 000 са бойци от съпротивата или войници, 5 000 от които са македонски славяни.

Отряди[редактиране | edit source]

Батальони[редактиране | edit source]

Бригади[редактиране | edit source]

Корпуси[редактиране | edit source]

Дивизии[редактиране | edit source]

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Martin, David (1946). Ally Betrayed: The Uncensored Story of Tito and Mihailovich, page 34. New York: Prentice Hall
  2. Strugar, V. (1969). Jugoslavija 1941–1945, Belgrade: Vojnoizdavački zavod.
  3. Македонија во НОБ 1941-44 година, том 7, Историски архив на КПЈ, стр. 410
  4. Who are the Macedonians? Hugh Poulton,Hurst & Co. Publishers, 1995, ISBN 1-85065-238-4, 9781850652380, p. 101.
  5. The Macedonian Conflict: Ethnic Nationalism in a Transnational World, Loring M. Danforth, Princeton University Press, 1997, ISBN 0-691-04356-6, p. 41. [1]
  6. Петров, Никола. Кои беа партизаните во Македонија, Скопје, 1998 г.
  7. а б в Павловски, Јован, Павловски, Мишел. Вчера и денес: Македонија, Скопје, 2000 г.
  8. а б в г д Мичев, Добрин. Партизанското движение във Вардарска Македония, 1941-1944
  9. а б Тодоровски, Миле. Партизанските одреди на Народноослободителната војска на Македонија во ослободителната војна и револуцијата 1941-1944“, Скопје, 1972 г.
  10. а б в г д Поповски, Јован. НОБ на Македонија, Скопје, 1962 г.
  11. а б в г Стојановски, Александар, Катарџиев, Иван, Зографски, Данчо. Историја на Македонскиот Народ, Скопје, 1988 г.
  12. Историја на Македонскиот народ, том.3
  13. а б в Апостолски, Михајло. Ослободителната војна на Македонскиот народ (1941-1944), Скопје, 1965 г.
  14. Документи за борбата на Македонскиот народ за независност, том II. Универзитетска Библиотека „Св. Кирил и Методиј“, Скопје, 1985 г.
  15. Холокостът в Македония: Депортацията на Битолските евреи, Мемориален музей на Холокоста, САЩ
  16. Малковски, Ѓорѓи. Профашистичките и колаборационистичките организации и групи во Македонија 1941-1944 година, Скопје, 1995 г.
  17. Cohen, P. J. Riesman, D. (February, 1997). Serbia's Secret War: Propaganda and the Deceit of History. Texas A&M University Press. p. 100. ISBN 0-89096-760-1. Google Book Search. Retrieved on March 28, 2008
  18. Победа 1941-1944. Годишник на Музея на революционното движение в България. София, 1969, стр.16-63
  19. Андоновски, Христо. Мегленската област во народноослоодителното движење на Егејска Македонија, Скопје, 1960
  20. „Зимските операции на Македонска војска 1943/44 - Раде Гогов, носител на "Партизанска споменица 1941“, в. Утрински Весник, Бр. 1342, 16.10.2006 г. [2]
  21. Славка, Фиданова. „Четничката организација на Дража Михајловиќ во Прилеп и Прилепско“, Прилеп и Прилепско во НОВ 1944-1945, I/2, Скопје, 1985 г.
  22. Narodnooslobodilachka vojska Jugoslavije. Pregled Razvoja oruzhanih snaga narodnooslobodilachkog pokreta, 1941-45, Belgrade, 1982, 590-815
  23. Шеесет години од формирањето на Четвртата македонска НОУ бригада - Раде Гогов-Црноречки, в. Утрински весник, Бр. 1531, 16.10.2006 г. [3]
  24. а б Spyridon Sfetas - Autonomist Movements of the Slavophones in 1944. The Attitude of the Communist Party of Greece and the Protection of the Greek-Yugoslav Border, pg. 7 [4]
  25. Ченто беше за обединета Македонија под протекторат на Америка: Советски документи за дејноста на претседателот на заседанието на АСНОМ, в. Утрински весник, Бр. 1539 [5]
  26. Във и извън Македония - спомени на Пандо Младенов, стр. 276, Македонска Трибуна.
  27. Участие на Българската армия във Втората Световна война, Официална страница на Военна Академия "Г. С. Раковски".
  28. War and revolution in Yugoslavia, 1941-1945: occupation and collaboration, Jozo Tomasevich, Stanford University Press, 2001, ISBN 0804736154, pp. 751-752.
  29. Multinational Operations, Alliances, and International Military Cooperation Past and Future, William W. Epley, Robert S. Rush, Government Printing Office, ISBN 0160794226, pp. 82-83.
  30. Струмица по времето на ВСВ
  31. Охрид по времето на ВСВ
  32. Бунтески, Ристе. Методија Андонов - Ченто, Македонски Народен Трибун, Скопје. 2002 г.
  33. Гоцев, Димитър, „Св. дух - ден на падналите българи за освобождението на Македония“, взето от сайта на МНИ на 29.06.2010 г.
  34. World Investment News Macedonia, Historical Events
  35. Cohen, Philip J.; Riesman, David (1996). Serbia's Secret War: Propaganda and the Deceit of History. Texas A&M University Press. ISBN 0890967601, p. 96.
  36. The Slavonic and East European review, School of Slavonic and East European Studies, University of London, 1991, p. 304.
  37. Bulgaria During the Second World War, Marshall Lee Miller, Stanford University Press, 1975, p. 202.
  38. Who Are the Macedonians? Hugh Poulton, C. Hurst & Co. Publishers, 2000. p. 104.
  39. Македонска енциклопедија, МАНУ, Скопие, 2009, стр. 1021
  40. Zerjavic, Vladimir. Yugoslavia Manipulations With the Number of Second World War Victims Publisher:Croatian Information Centre, ISBN 0-919817-32-7 [6]
Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.