Консервативна революция
Консервативната революция (на немски: Konservative Revolution) е германско национал-консервативно и метафорично понятие, както и философско и политико-идеологическо течение, възникнало като реакция на Версайската система от договори и Октомврийската и Ноемврийска революция в Германската империя. Развива се в периода на Ваймарската република, като има своеобразно продължение и след края на Втората световна война.
Сред най-известните имена на консервативно-революционното движение са тези на Едгар Юлиус Юнг, Артур Мьолер ван ден Брук, Ернст Юнгер, Стефан Георге, Карл Шмит, Отмар Шпан и Освалд Шпенглер.
Основното понятие което противопоставят "национал-консервативните революционери" на идеологиите на либерализма в Западна Европа и САЩ и марксизма в СССР е т.нар. "Трети път", отъждествяван в повечето случаи от техните опоненти с идеологиите на фашизма, националсоциализма и франкизма (постфактум перонизма на Хуан Перон в Аржентина). Новите национал-консерватори се опират и на модерната по онова време расова теория развита фундаментално в "На какво се крепи XIX век" от Стюарт Чембърлейн. Национал-консервативната революция има предимно немски привкус. В исторически план книгата "Митът на XX век" легитимира течението като ярко антикомунистическо, което е закрепено геополитически от създадения Антикоминтерновски пакт. Немският историк Армин Мюлер в своята книга "Консервативната революция в Германия 1918-1932" (на немски: Die Konservative Revolution in Deutschland 1918–1932) максимално ясно очертава причините за идването на НСДАП на власт през 1933 г. В икономически аспект новите национал-консерватори проповядват автаркия и технокрация, а в геостратегически (след началото на Втората световна война) - установяването на нов световен ред.
В исторически аспект като предтечи на консервативната революция се разглеждат мислители като Жозеф де Местр, Луи Боналд, Хуан Доносо Кортес, а в Русия - славянофила Юрий Самарин.
В отличие от традиционните консерватори, носителите на национал-консерватизма не отричат упадъка на традиционните ценности и не пропагандират възстановяването на предходните такива, а се стремят да обосноват един трети различен път за просперитет между либерализма на Запада и марксизма на Изтока. В различие от клерикалите, национал-консерваторите се стремят да изкоренят причините за революциите, а не да се борят постфактум срещу последствията от тях. След края на Първата световна война книгата на Освалд Шпенглер «Прусачество и социализъм» (на немски: "Preußentum und Sozialismus") бележи началото на национал-консервативния философски и световен проект, завършил катастрофално с края на Втората световна война. В разработката си Шпенглер противопоставя консервативните "права на народа" на либералните "права на човека", формирайки иконографията на консервативната революция. В геополитически план за Шмит:
| „ | световната история - това е история на борбата на континенталните държави против морските държави и на морските държави против континенталните | “ |
, формулирайки символ-веруюто на немската геополитическа школа - Drang nach Osten (по Карл Хаусхофер) на "Тоталната държава". Други популярни разработки на консервативната революция са "Третия Райх" на Артур Мьолер ван ден Брук и "Политически понятия" на Карл Шмит.[1]
В най-ново време изразители на национал-консервативния проект се явяват евроазийците, групирани основно около руския геополитик Александър Дугин.
Източници [редактиране]
- ↑ Карастоянов, Стефан. Политическа география, Геополитика, Геостратегия (стр. 69-72). УИ "Св. Кл. Охридски", ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание, 2008.
