Консервативна революция

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Революция
Eugène Delacroix - La liberté guidant le peuple.jpg
История

Нидерландска революция
Английска революция
Френска революция
Юлска революция
Френска революция (1848)
Германска революция 1848/49
Австрийска революция 1848/49
Унгарска революция 1848/49
Италианска революция 1848/49
Първа руска революция
Февруарска революция (1917)
Октомврийска революция
Ноемврийска революция
Контрареволюция

Идеологически течения

Национализъм · Социализъм
Марксизъм · Ленинизъм
Фашизъм · Нацизъм
Консерватизъм
Анархизъм

Геополитически събития

Виенски конгрес
Комунистически манифест
Парижка комуна
Съюз на тримата императори
Първа световна война
Версайска система от договори
Поход към Рим

Видове акции

Гражданско неподчинение
Бунт
Метеж
Въстание
Пуч
Политическа революция
Социална революция

Пряка демокрация

Социално-политически въпроси

Утопия
Антиутопия
Революционна ситуация
Световна революция
Реакция (политика)
Социална еволюция
Консервативна революция

Консервативната революция (на немски: Konservative Revolution) е германско национал-консервативно и метафорично понятие, както и философско и политико-идеологическо течение, възникнало като реакция на Версайската система от договори и Октомврийската и Ноемврийска революция в Германската империя. Развива се в периода на Ваймарската република, като има своеобразно продължение и след края на Втората световна война.

Сред най-известните имена на консервативно-революционното движение са тези на Едгар Юлиус Юнг, Артур Мьолер ван ден Брук, Ернст Юнгер, Стефан Георге, Карл Шмит, Отмар Шпан и Освалд Шпенглер.

Основното понятие което противопоставят "национал-консервативните революционери" на идеологиите на либерализма в Западна Европа и САЩ и марксизма в СССР е т.нар. "Трети път", отъждествяван в повечето случаи от техните опоненти с идеологиите на фашизма, националсоциализма и франкизма (постфактум перонизма на Хуан Перон в Аржентина). Новите национал-консерватори се опират и на модерната по онова време расова теория развита фундаментално в "На какво се крепи XIX век" от Стюарт Чембърлейн. Национал-консервативната революция има предимно немски привкус. В исторически план книгата "Митът на XX век" легитимира течението като ярко антикомунистическо, което е закрепено геополитически от създадения Антикоминтерновски пакт. Немският историк Армин Мюлер в своята книга "Консервативната революция в Германия 1918-1932" (на немски: Die Konservative Revolution in Deutschland 1918–1932) максимално ясно очертава причините за идването на НСДАП на власт през 1933 г. В икономически аспект новите национал-консерватори проповядват автаркия и технокрация, а в геостратегически (след началото на Втората световна война) - установяването на нов световен ред.

В исторически аспект като предтечи на консервативната революция се разглеждат мислители като Жозеф де Местр, Луи Боналд, Хуан Доносо Кортес, а в Русия - славянофила Юрий Самарин.

В отличие от традиционните консерватори, носителите на национал-консерватизма не отричат упадъка на традиционните ценности и не пропагандират възстановяването на предходните такива, а се стремят да обосноват един трети различен път за просперитет между либерализма на Запада и марксизма на Изтока. В различие от клерикалите, национал-консерваторите се стремят да изкоренят причините за революциите, а не да се борят постфактум срещу последствията от тях. След края на Първата световна война книгата на Освалд Шпенглер «Прусачество и социализъм» (на немски: "Preußentum und Sozialismus") бележи началото на национал-консервативния философски и световен проект, завършил катастрофално с края на Втората световна война. В разработката си Шпенглер противопоставя консервативните "права на народа" на либералните "права на човека", формирайки иконографията на консервативната революция. В геополитически план за Шмит:

световната история - това е история на борбата на континенталните държави против морските държави и на морските държави против континенталните

, формулирайки символ-веруюто на немската геополитическа школа - Drang nach Osten (по Карл Хаусхофер) на "Тоталната държава". Други популярни разработки на консервативната революция са "Третия Райх" на Артур Мьолер ван ден Брук и "Политически понятия" на Карл Шмит.[1]

В най-ново време изразители на национал-консервативния проект се явяват евроазийците, групирани основно около руския геополитик Александър Дугин.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Карастоянов, Стефан. Политическа география, Геополитика, Геостратегия (стр. 69-72). УИ "Св. Кл. Охридски", ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание, 2008.

Вижте също[редактиране | edit source]