Кръстоносен поход
- Кръстоносец пренасочва насам. За животното вижте Паяк кръстоносец.
Кръстоносните походи са мащабни военни и религиозно-доктринални кампании, предприемани през Средновековието в защита на интересите и идеологията на Римокатолическата църква. Те са значително политическо, социално, културно и религиозно явление, променило чувствително хода на световната история. Кръстоносните походи целя̀т:
- разширяване или защитаване позициите на католическата религия,
- превземане или защитаване на земи, намиращи се под властта на враждебни към християнството владетели или народи или угрозата от завладяване от такива,
- потъпкване на еретически движения, за разправа с непокорни на църквата или на отделни владетели хора, включително населението на цели области и държави.
Особено важно място сред изначалните и прокламирини мотиви за предприемане на Кръстоносните походи заема т.нар. защита на Светите земи, т.е. осигуряването на християнска власт над тях. Участниците в походите се наричат кръстоносци - включили се в непосредствено провеждащи се или бъдещи кръстоносни походи поклонници - рицари, монаси, хора от простолюдието . Те воюват предимно срещу араби, маври, селджукски и османски турци, езически народи от Прибалтика.
Важно място в църковната дейност заема борбата с еретиците, като най-известни походи от този род са Албигойските войни, провели се между 1209 и 1229 г.; те биват наричани и Албигойски кръстоносен поход. За кръстоносни походи в най-общ смисъл могат да се приемат и войните от испанско-португалската Реконкиста, както и тези, предприети за завладяването и християнизирането на езическа Латинска Америка, а също и на части от Южна Азия и Африка, от страна на католическите владетели.
Някои кръстоносни походи са предприети в защита на християните от Югоизточна Европа от нашествията и властта на османските турци. Пример за това е походът, предприет през 1396 г. от унгарския крал Сигизмунд Люксембургски, който и след разгрома на войските му при Никопол продължава опитите си за завземане на балканските земи обратно от османците. Унгарският крал същевременно провежда политика, насочена към васално обвързване на населението и владетелите им с Кралство Унгария, и Свещената Римска империя, на която е император от 1410 до 1437 г.
Точният брой на кръстоносните походи в този им замисъл не може да бъде известен. Освен 9-те традиционно приемани като "големи" са били проведени им множество по-малки по мащаб походи, не само в Палестина, но и в Централна Европа и Испания. Насочени най-често срещу идеологиеския враг - мюсюлмани, християнски еретици нерядко техен обект са и лични врагове на папата и монарсите.
[редактиране] Исторически контекст
[редактиране] Предпоставки за възникване на кръстоносното движение
Демографските механизми в държавите и народите от Западна Европа генерират обществената прослойка на феодалните католически професионални войници - представителите на тази елитна прослойка са познати през историята като рицари. Тези войни, както и свободното селячество и настроените към бунтове и насилия крепостници представлявали опасност за властта и благосъстоянието на едрите феодали и ангажирането им с кръстоносните походи представлява в известен смисъл отдушник за тяхната агресивност, като същевременно ги отклонявало от ,,изпадане" в ерес и от участие в еретически движения, въстания и други нежелани от църквата прояви на анархия. Според някои автори[1] Западна Европа достига критичен праг на населението, за първи път след римската античност, което "прелива" и трябва да се канализира според необходимостите на управляващия елит. Не бива да се пропуска, че немалко от тези европейци са обезнаследени благородници, за които походите са авантюри за реализация във феодалното право и завладяване на нови ленни владения.
Църквата е тази, която може да проповядва пряко всички граници и да заповядва на императори. Силата ѝ се увеличава през ранното средновековие, тя изживява своя "пубертет". Клерикалите имат въпиюща нужда от апостоли, светци и други модели на подражание, а също така и от общ за всички консолидиращ враг. Подходящ се явява старозаветния и еретичен ислям, тормозещ от повече от три века Източната римска империя. През 1063-та година папа Александър II поставя основите на зреещата идеология като благославя християните в борбите им с мюсюлманите, давайки им папски знамена, а също и предварително опрощавайки всички грехове на загиналите в битките в името на Христа[2].
Източно-западната схизма като политическо разделение на християнската църква е резултат е от един по-дълъг период на отчуждаване между християнския Изток и Запада. Основната причина е борбата за върховенство между римските папи и константинополските патриарси, които в крайна сметка се отлъчват взаимно през 1054 г. За разделянето спомагат и вече съществуващите разлики между западната и източната църква в догмите, обредите и организацията. Кръстоносните походи са удобен политически, идеологически и силов метод за ликвидиране на схизмата с ликвидиране на субекта ѝ от византийска страна. Според Киндер и Хилгеман две духовни течения придават импулс и мощ на кръстоносното движение:
- Идеята за Поклонничество в Светите земи;
- Идеята за разглежданата като необходима и справедлива Свещена война срещу друговерците (в т.ч. Византия).
В крайна сметка папата в Рим не би отказал създаване на световна католическа империя чрез възстановяване на древните римски граници. От това произтича съществена финансово-икономическата изгода дори само от приходите от поклонници до Светите за християнството места. Смесването на тези тенденции поражда Кръстоносните походи, романтично и наивно представляващи желанието на западноевропейското християнство да спаси източноевропейското от мюсюлманите.
Кръстоносните походи са много повече от завоевателна кампания, но за местното население в териториите, обект на кръстоносната агресия са именно бедствие, вражеско нашествие, което не се спира пред никакви морални ограничения. Спрямо неверниците моралът липсва - като регулирана от религията и образованието духовно-поведенческа норма, той е модифициран негативно. Църковната и светската власт пропагандират липсата на задръжки и опрощават веднага греха от убийството на мюсюлманин, еретик или езичник. Това оставя дълбока следа в душевността на мюсюлманина, която се предава в поколенията.[3]
[редактиране] XI век, зараждане на кръстоносното движение
Около 1000-та година Константинопол е най-проспериращият и значим град на познатия дотогава свят. Разположен на място лесно за защита, стратегическо изгодно място, с централизирано управление съсредоточено в ръцете на абсолютния монарх – император. След смъртта на Василий II Българоубиец от Централна Азия се задава заплахата на турците, мюсюлмански сунитски номадски племена. Едно от тези племена, селджуките (наречени така на митичния си водач), с фанатизъм се нахвърля срещу "неверническата" Византийска империя. В битката при Манцикерт, през 1071 година по-голяма част от имперската войска бива разбита от турците и един от съимператорите Роман Диоген бива пленен. Поради тази загуба византийците се виждат принудени да отстъпят по-голяма част от Мала Азия на селджуките, които оформят своите Малоазийски бейлици. От друга страна, турците също напредват на юг, към Сирия и Палестина. Един след друг градовете по източното Средиземноморие падат в ръцете им и през 1079 г., влизат в Светия Град за три религии, Ерусалим. Няколко години по-късно в Ерусалим като завоеватели влизат войските на Фатимидския халиф, врагове на селджуките. Това развитие събитие окончателно шокира християнския свят, а турската забрана за поклонничество до Гроба Господен предначертава историята на следващите векове.
През 1081 г. на византийският трон се качва един способен генерал, Алексий Комнин с цел да се противопостави на турската експанзия. Въпреки, че католическата и православната църкви са диференцирани по силата на Схизмата от 1054 г. Алексий опитва да създаде Християнска коалиция — финансово-политическа подкрепа от запад и наемна войска от западноевропейци, обедини с имперските сили. Алексий изпраща предложенията си до папа Урбан II, който вижда в ситуациата удобен шанс да прекрати схизмата и да подчини притиснатия Константинопол на своята тиара. Урбан II вече е показал склонността си за намеса в проблеми на светската власт когато призовава за забрана на всякакви военни действия от петък вечер до понеделник сутрин под заплаха от отлъчване от църквата с всички произтичащи от това последствия.
През 1095 г. Урбан призовава синод в град Пиаченца. Там излага предложението на византийския император, но конфликт с кардиналите и с Хайнрих IV, Император на Свещената Римска империя[4], доминират пред искането на Константинополският Император. Алексий трябва да чака до 27 Ноември 1095 г.
[редактиране] Походи
[редактиране] Първи кръстоносен поход (1095-1099)
Основна статия: Папа Урбан II (1088-1099) е този, който на практика дава живот на кръстоносната идея. В предпоследния ден на Клермонския събор във Франция, на 27 Ноември 1095 г., четвъртък папата отправя призива "Dieu lo volti" (Бог го желае!)[5], като има предвид организиране на т.н. Кръстоносен Поход за завладяване на Ерусалим обратно за християнството[6].
Проповедта на Урбан II подтиква първо неорганизирана маса от обикновени хора, поведени от проповедника Пиер Отшелника. Тази група оформя така наречения Народен кръстоносен поход, подобен на по-късния Детски кръстоносен поход. Неорганизирани и безперспективни, те се отправят на изток, грабейки и избивайки евреите по пътя си из Европа. При пристигането им във Византия през 1096 г. ромейския василевс бърза да ги пропусне в Азия. Непредпазливо навлезли на турска територия и там биват окончателно разбити - Битка при Херсек. Оцелелите, начело с Пиер Пустинника изчакват пред стените на Константинопол много по-добре организирания Поход на прицовете, пристигнал там през 1097 г. Той се състои от добре въоръжени групи на феодалното войнство на бароните, събрани най-вече от Франция, Фландрия и норманското кралство Сицилия. Походът на бароните се води от аристократите с княжеско достойнство Годфрид Лотарингски, Раймонд Тулузки, Боемунд Тарентски и Танкред де Отевил. По време на престоя си пред Константинопол тези пълководци се заклеват да върнат на Византийската Империя териториите на изток, загубени при настъплението на турците.
От Византия се отправят към Сирия и Палестина, прекосявайки селджукската територия на Мала Азия и постигайки серия изненадващи победи. Завладян е град Антиохия - след седеммесечна обсада, но не е отстъпен на Византийската Империя, а Боемунд създава за себе си Антиохийското княжество. През юни 1099 г. пристигат пред стените на Йерусалим, който превземат с щурм на 15 юли 1099 г. С тази победа приключва успешно Първия Кръстоносен поход. Много кръстоносци се заселват в новозавзетите тритории. Създава се Йерусалимско кралство. Годфрид дьо Буйон, приел титлата Защитник на Гроба Господен отказва кралската корона в полза на брат си Бодуен. Създадени са християнските графства Едеса (сегашна Шанлъ Урфа, в Турция) и Триполи (сегашен Ливан). След тези първоначални успехи се създава нова вълна на кръстоносните течения, подкрепящи постигнатото - Кръстоносен поход от 1101. Поклонничеството възстановява своите пътувания до Йерусалим, а кръстоносния дух заспива за почти 50 години.
[редактиране] Втори кръстоносен поход (1147-1149)
Кралете на Йерусалим консолидират монархията си и я разширяват между Средиземно Море и р. Йордан.
Мюсюлманските емирства в района набират сили и в крайна сметка се противопоставят на експанзията на кръста. Първи е Зенги, владетел на Мосул и Алепо, който на 25 декември 1144 г., Рождество Христово завладява графство Едеса и ликвидира първата от френските държави. Като отговор на тези действия папа Евгений III и тамплиера Бернар от Клерво проповядват за Нов Кръстоносен Поход. За разлика от първия в този участват крале от цялото християнство, оглавени от френския крал Луи VII[7] и от германския император Конрад III. Двамата монарси оценяват пропагандистката стойност на Първата кампанията и потеглят с желание. Противоречията между французи и германци обаче, както и конфликти с византийците на Мануил I Комнин биват постоянна пречка по време на целия поход. След прекосяването на византийските територии, двете армии са разбити поотделно от селджукските турци. Оцелелите пристигат в Северна Сирия, но решават, че Едеса не е чак толкова важна цел и се отправят към Йерусалим. Оттам, разочаровайки крал Балдуин III, вместо да тръгнат срещу Нураддин (син и наследник на Зенги), Луи и Конрад избират да атакуват Дамаск, независима държава и съюзник на Йерусалимското кралство. Експедицията се проваля след само една седмица на неуспешна обсада, кръстоносните войски се оттеглят и връщат в родините си. С тази ненужна атака постигат съюзяването на Дамаск с Нур ал-Дин, който малко по малко се доближава до латинските държави. По-късно при атаката на Балдуин II срещу Египетския султанат на Фатимидите предизвиква навлизането на Нур ал-Дин в южната част на Йерусалимското кралство, подготвяйки пътя към края на християнската държава и призоваването на Третия Кръстоносен Поход.
[редактиране] Трети кръстоносен поход (1187-1192)
През 1187 година, след битката при Хатин, султанът на Египет Салах ад-Дин завзема Йерусалим след почти столетие християнско управление. След предаването на града той оставя живи мирните жители и не разрушава повечето църкви и храмове, за да може да получава откупи от франките.[8] Вероятно няколко хиляди души са продадени в робство.[9] За Салах ад-Дин се говори с уважение както в християнските, така и в мюсюлманските източници, като за човек, който „винаги държи на обещанията си и остава верен“.[10]
Новините за победите на Салах ад-Дин предизвикват силна реакция в Западна Европа. Папа Григорий VIII призовава за кръстоносен поход, който е оглавен от някои от най-влиятелните западни монарси: френският крал Филип Август, английският крал Ричард Лъвското сърце и императорът Фридрих Барбароса.
Император Фридрих се удавя през 1190 година в Киликия на път за Светите земи. Преди да пристигне в Палестина, през 1191 година, Ричард Лъвското сърце завладява византийския остров Кипър.[11] Кипър в продължение на столетия ще служи като база на кръстоносците, като едва през 1571 година е превзет от Османската империя.[11] След продължителна обсада, през същата година Ричард завзема и крепостта Ако, пленявайки целия гарнизон, който малко по-късно е избит след неуспешни преговори за откуп. Малко по-късно крал Филип се връща във Франция.
След превземането на Акра кръстоносците напредват на юг по средиземноморското крайбрежие. Те удържат победа при Арсуф, превземат пристанищния град Яфа и наближават Йерусалим.[11] Крал Ричард не вярва, че ще може да удържи Йерусалим, защото след превземането му повечето кръстоносци биха се завърнали в Европа.[11] По тази причина той решава да сключи мир със Салах ад-Дин и да напусне Светите земи. Сключеният договор дава възможност на невъоръжени християнски поклонници да посещават Йерусалим, въпреки че той остава под египетски контрол.
При завръщането на Ричард Лавското сърце корабът му потъва и той се озовава в Австрия, където херцог Леополд V го пленява и предава на император Хенрих VI, който се опитва да получи откуп срещу освобождаването му. Ричард така и не се връща нито в Англия, нито в Светите земи.
[редактиране] Четвърти кръстоносен поход (1202-1204)
Четвъртият кръстоносен поход започва през 1202 година по инициатива на папа Инокентий III и има за цел Светите земи да бъдат нападнати през Египет. Тъй като кръстоносците не успяват да платят поръчаните от тях припаси и наема за флота, венецианският дож Енрико Дандоло ги убеждава да завземат град Зара в Далмация, а след това и да се отправят към византийската столица Константинопол. Те се задържат там в продължение на месеци и се включват активно в междуособиците между различни претенденти за византийския трон, докато през 1204 година превземат и разграбват града. Те създават там своя Латинска империя, а в съседните византийски области основават още няколко по-малки кръстоносни държави.
Превземането на Константинопол от кръстоносците е връхна точка във враждата между католици и православни и затвърждава трайно последиците от Великата схизма от 1054 година. Четвъртият кръстоносен поход така и не достига до Светите земи, нито влиза в сблъсъци с мюсюлманите.
[редактиране] Албигойски кръстоносен поход (1209-1229)
Албигойският (или катарски) кърстоносен поход е военна кампания, продължила от 1209 до 1229 година и имаща за цел премахването на катарството от Окситания. Конкретна причина за похода става неуспехът на дипломатическите усилия на папа Инокентий III да ограничи разпространението на катарството и убийството на неговия легат Пиер дьо Кастелно. Папата обявява кръстоносен поход срещу Лангедок, предлагайки земите на катарите на всеки френски благородник, който се включи в кампанията.
В него участват главно французи, което придава на похода не само религиозен, но и политически характер. Той довежда не само до значително намаляване на броя на катарите, но и до включване на Окситания във френската сфера на влияние за сметка на влиянието на Арагон, както и до намаляване на значението на специфичната местна култура. Албигойският поход изиграва важна роля за утвърждаването на Инквизицията и Доминиканския орден.
[редактиране] Детски кръстоносен поход (1212)
Сведенията за Детския кръстоносен поход са неясни и противоречиви и в съвременната наука няма еднозначно мнение за характера на това събитие.[12][13] Дори най-ранните източници, повечето от които са апокрифни, съдържат множество различни вариации.
Походът изглежда е спонтанно младежко движение, възникнало в Западна и Централна Европа през 1212 година. В него се включват голям брой младежи, убедени, че със силата на вярата си могат да постигнат по-голям успех от дотогавашните кръстоносни походи. Движението е окуражавано от много местни свещеници и родителите на младежите, докато папата и епископите се опитват неуспешно да предотвратят начинанието. Група от няколко хиляди младежи се отправят от Германия към Италия, но едва една трета оцеляват и успяват да стигнат до Генуа, докато в същото време друга група достига до Марсилия. Част от участниците успяват да се завърнат по домовете си, но мнозина са продадени в робство от местни търговци на роби.
Някои съвременни изследователи смятат, че в походът участват не толкова младежи, колкото множество банди от „странстващи бедняци“, само част от които наистина имат намерение да стигнат до Светите земи.[14]
[редактиране] Пети кръстоносен поход (1217-1221)
[редактиране] Шести кръстоносен поход (1228-1229)
[редактиране] Седми кръстоносен поход (1248-1254)
[редактиране] Осми кръстоносен поход (1270)
[редактиране] Девети кръстоносен поход (1271-1272)
[редактиране] Северни кръстоносни походи
[редактиране] Балкански кръстоносни походи
[редактиране] Други кръстоносни походи
[редактиране] Последствия
За разлика от Първия късните кръстоносни походи през XIII век са лишени от всеобща обществена подкрепа, а след последното падане на град Акра през 1291 г. и унищожаването на катарите кръстоносният идеал губи своя престиж и заради оправдаването от страна на папата на политическа и териториална агресия в границите на самата Католическа Европа. Папската институция допуска сериозно дискредитиране през целия този период и това несъмненео стимулира по-късни процеси като Духовната реформация и Религиозните войни с протестантите. С кръстоносните походи папата легитимира войната въпреки догматичните инструкции против насилието, проповядвани от самата църква. Позовавайки се на Блажени Августин и неговата доктрина за "справедливата война", водена от християните срещу агресор-нехристиянин, папата предлага една по съшество свещена война, християнски джихад и насилствено разпространяване на римокатолическия ритуал на вярата. Това също е в конфликт с налаганите църковни норми, за които през 12 век теолога Ален от Лил потвърждава, че:
| „ | ...никой няма право да отнеме живота на друго човешко същество, макар и нехристиянско, защото всички с чеда божии и могат да постигнат спасение на душата си... | “ |
Кръстоносните походи се провалят и защото много често отделните феодални или национални интереси на участниците са несъвместими с универсалната идея. Най-много изпъкват френско-германските и венецианско-норманско-византийските противоречия.
Кръстоносните походи водят до създаване на християнско национално образувание в Близкия изток и наБалканите - франко-сирийските феодални княжества, познати като Кръстоносните държави. Освен това за отбелязване е значителният подем на северноиталианските търговски републики, настъпил като следствие от големия им търговски обмен с Ориента. Източната култура, левантинските стоки и демографската динамика стимулират културното развитието на градски общества и раннобуржоазно мислене. Разпокъсаното Западнофранкско кралство се консолидира във Френско кралство - появява се ново национално самосъзнание и това явление е наречено Gesta Dei per Francos. Походите са повод за създаване и на серия национални[15] и интернационални военно-духовни ордени. Такива са ордените на хоспиталиерите, тамплиерите, Тевтонския орден, Ордена на Сантяго де Компостела и др. Основани на аскетичния и рицарския идеали, някои от тях просъществуват и до днес и се смятат все още за политически или икономически фактор.
Кръстоносният ентусиазъм окончателно се губи през Ренесанса и епохата на Реформацията и хуманизма, когато политическия и религиозен климат стават твърде различни от този през Средновековието.
Отдалечили се от чистия си вид Кръстоносните походи са считани от някои историци като провал по отношение на замисъла си.
- Стивън Рънсиман обобщава това мнение: Когато папа Урбан II отправи призива си на Клермонтския събор, турците са на път да завземат Босфора. Когато папа Пий II призовава за последния кръстоносен поход турците са на път да прекосят р. Дунав.
- Напредването на турските войски бива спряно не толкова от усилията на обединеното Християнство, колкото от своите близки съседи, които заплашва - Венеция и Хабсбургската Империя.
[редактиране] Последствия
[редактиране] Източници
- ↑ Ришар, Ж. ”История на кръстоносните походи"
- ↑ На папа Григорий VII се приписва идеята християнските държави да се обединят за да се борят срещу своят общ религиозен враг – исляма.
- ↑ Амин Маалуф
- ↑ Подпомогнал вече един антипапа, но разочарован в Каноса
- ↑ Според различните източници и лингвистични транскрипции - Deus Vult, Deus lo Vult, Deus le volt, God wills it. Трудно е да не направим паралел между това изказване и сакралното посредничество между жрец и божество в езическите култури...
- ↑ "Подемете това пътуване в името на нетленната слава на Царството Небесно!" - Урбан II , римски папа
- ↑ Придружаван и от съпругата си, кралица Леонор Аквитанска.
- ↑ ((en)) Shaddād, Bahā' ad-Dīn ibn. The Rare and Excellent History of Saladin. Ashgate, 2002. ISBN 978-0-7546-3381-5.
- ↑ ((en)) The Crusader states to 1187. // Encyclopædia Britannica Online. Encyclopædia Britannica, 2011. Посетен на 18 юни 2011.
- ↑ ((en)) Hallam, Elizabeth. Chronicles of the Crusades: Eye-Witness Accounts of the wars Between Christianity and Islam. London, Weidenfeld and Nicolson, 1989. с. 155.
- ↑ а б в г ((en)) Lewis, Archibald. Nomads and Crusaders: AD 1000–1368. Indiana University Press, January 1988. ISBN 9780253206527.
- ↑ ((en)) Munro, Dana C.. The Children's Crusade. // The American Historical Review 19 (3). April 1914. с. 516-524.
- ↑ ((en)) Zacour, Norman P.. The Children's Crusade. // Wolff, R. L. и др. The later Crusades, 1189-1311. 1969. с. 325-342.
- ↑ ((en)) Raedts, P. The Children's Crusade of 1213. // Journal of Medieval History 3. 1977.
- ↑ Национализмът все пак е явление от 18-ти век.
[редактиране] Външни препратки
- Документи за кръстоносните походи (на руски език)
- В капана на "свещената война", интервю с Ал. Дворкин
