Кръстоносен поход

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Кръстоносец пренасочва насам. За животното вижте Паяк кръстоносец.

Обсадата на Йерусалим през 1099 година
Кръстоносни походи
Първи кръстоносен поход
Германски кръстоносен поход, 1096
Кръстоносен поход от 1101
Втори кръстоносен поход
Трети кръстоносен поход
Четвърти кръстоносен поход
Албигойски кръстоносен поход
Детски кръстоносен поход
Пети кръстоносен поход
Шести кръстоносен поход
Седми кръстоносен поход
Пастирски кръстоносен поход
Осми кръстоносен поход
Девети кръстоносен поход
Северни кръстоносни походи

Кръстоносните походи са мащабни военни и религиозно-доктринални кампании, предприемани през Средновековието в защита на интересите и идеологията на Римокатолическата църква. Те са значително политическо, социално, културно и религиозно явление, променило чувствително хода на световната история. Кръстоносните походи целя̀т:

  • разширяване или защитаване позициите на католическата религия,
  • превземане или защитаване на земи, намиращи се под властта на враждебни към християнството владетели или народи или угрозата от завладяване от такива,
  • потъпкване на еретически движения, за разправа с непокорни на църквата или на отделни владетели хора, включително населението на цели области и държави.

Особено важно място сред изначалните и прокламирини мотиви за предприемане на Кръстоносните походи заема т.нар. защита на Светите земи, т.е. осигуряването на християнска власт над тях. Участниците в походите се наричат кръстоносци - включили се в непосредствено провеждащи се или бъдещи кръстоносни походи поклонници - рицари, монаси, хора от простолюдието . Те воюват предимно срещу араби, маври, селджукски и османски турци, езически народи от Прибалтика.

Важно място в църковната дейност заема борбата с еретиците, като най-известни походи от този род са Албигойските войни, провели се между 1209 и 1229 г.; те биват наричани и Албигойски кръстоносен поход. За кръстоносни походи в най-общ смисъл могат да се приемат и войните от испанско-португалската Реконкиста, както и тези, предприети за завладяването и християнизирането на езическа Латинска Америка, а също и на части от Южна Азия и Африка, от страна на католическите владетели.

Някои кръстоносни походи са предприети в защита на християните от Югоизточна Европа от нашествията и властта на османските турци. Пример за това е походът, предприет през 1396 г. от унгарския крал Сигизмунд Люксембургски, който и след разгрома на войските му при Никопол продължава опитите си за завземане на балканските земи обратно от османците. Унгарският крал същевременно провежда политика, насочена към васално обвързване на населението и владетелите им с Кралство Унгария, и Свещената Римска империя, на която е император от 1410 до 1437 г.

Точният брой на кръстоносните походи в този им замисъл не може да бъде известен. Освен 9-те традиционно приемани като "големи" са били проведени им множество по-малки по мащаб походи, не само в Палестина, но и в Централна Европа и Испания. Насочени най-често срещу идеологическия враг - мюсюлмани, християнски еретици нерядко техен обект са и лични врагове на папата и монарсите.

Исторически контекст[редактиране | edit source]

Предпоставки за възникване на кръстоносното движение[редактиране | edit source]

Демографските механизми в държавите и народите от Западна Европа генерират обществената прослойка на феодалните католически професионални войници - представителите на тази елитна прослойка са познати през историята като рицари. Тези войни, както и свободното селячество и настроените към бунтове и насилия крепостници представлявали опасност за властта и благосъстоянието на едрите феодали и ангажирането им с кръстоносните походи представлява в известен смисъл отдушник за тяхната агресивност, като същевременно ги отклонявало от ,,изпадане" в ерес и от участие в еретически движения, въстания и други нежелани от църквата прояви на анархия. Според някои автори[1] Западна Европа достига критичен праг на населението, за първи път след римската античност, което "прелива" и трябва да се канализира според необходимостите на управляващия елит. Не бива да се пропуска, че немалко от тези европейци са обезнаследени благородници, за които походите са авантюри за реализация във феодалното право и завладяване на нови ленни владения.

Църквата е тази, която може да проповядва пряко всички граници и да заповядва на императори. Силата ѝ се увеличава през ранното средновековие, тя изживява своя "пубертет". Клерикалите имат въпиюща нужда от апостоли, светци и други модели на подражание, а също така и от общ за всички консолидиращ враг. Подходящ се явява старозаветния и еретичен ислям, тормозещ от повече от три века Източната римска империя. През 1063-та година папа Александър II поставя основите на зреещата идеология като благославя християните в борбите им с мюсюлманите, давайки им папски знамена, а също и предварително опрощавайки всички грехове на загиналите в битките в името на Христа[2].

Източно-западната схизма като политическо разделение на християнската църква е резултат е от един по-дълъг период на отчуждаване между християнския Изток и Запада. Основната причина е борбата за върховенство между римските папи и константинополските патриарси. За разделянето спомагат и вече съществуващите разлики между западната и източната църква,папата променя вече съществуващите и потвърдени истинни,и утвърдени за достоверни догмите,обредите и организацията изяснявани на Седемте Вселенски Събора (период от-325г. и последен през-786г./787г.). Кръстоносните походи са удобен политически, идеологически и силов метод за ликвидиране на схизмата с ликвидиране на субекта ѝ от византийска страна. Според Киндер и Хилгеман две духовни течения придават импулс и мощ на кръстоносното движение:

  • Идеята за Поклонничество в Светите земи;
  • Идеята за разглежданата като необходима и справедлива Свещена война срещу друговерците (в т.ч. Византия).

В крайна сметка папата в Рим не би отказал създаване на световна католическа империя чрез възстановяване на древните римски граници. От това произтича съществена финансово-икономическата изгода дори само от приходите от поклонници до Светите за християнството места. Смесването на тези тенденции поражда Кръстоносните походи, романтично и наивно представляващи желанието на западноевропейското християнство да спаси източноевропейското от мюсюлманите.

Кръстоносните походи са много повече от завоевателна кампания, но за местното население в териториите, обект на кръстоносната агресия са именно бедствие, вражеско нашествие, което не се спира пред никакви морални ограничения. Спрямо неверниците моралът липсва - като регулирана от религията и образованието духовно-поведенческа норма, той е модифициран негативно.

XI век, зараждане на кръстоносното движение[редактиране | edit source]

Около 1000-та година Константинопол е най-проспериращият и значим град на познатия дотогава свят. Разположен на място лесно за защита, стратегическо изгодно място, с централизирано управление съсредоточено в ръцете на абсолютния монарх – император. След смъртта на Василий II Българоубиец от Централна Азия се задава заплахата на турците, мюсюлмански сунитски номадски племена. Едно от тези племена, селджуките (наречени така на митичния си водач), с фанатизъм се нахвърля срещу "неверническата" Византийска империя. В битката при Манцикерт, през 1071 г. по-голяма част от имперската войска бива разбита от турците и един от съимператорите Роман Диоген бива пленен. Поради тази загуба византийците се виждат принудени да отстъпят по-голяма част от Мала Азия на селджуките, които оформят своите Малоазийски бейлици. От друга страна, турците също напредват на юг, към Сирия и Палестина. Един след друг градовете по източното Средиземноморие падат в ръцете им и през 1079 г., влизат в Светия Град за три религии, Ерусалим. Няколко години по-късно в Ерусалим като завоеватели влизат войските на Фатимидския халиф, врагове на селджуките. Това развитие на събитията окончателно шокира християнския свят, а турската забрана за поклонничество до Гроба Господен предначертава историята на следващите векове.

През 1081 г. на византийският трон се качва един способен генерал, Алексий Комнин с цел да се противопостави на турската експанзия. Въпреки, че католическата и православната църкви са диференцирани по силата на Схизмата от 1054 г. Алексий опитва да създаде Християнска коалиция — финансово-политическа подкрепа от запад и наемна войска от западноевропейци, обедини с имперските сили. Алексий изпраща предложенията си до папа Урбан II, който вижда в ситуациата удобен шанс да прекрати схизмата и да подчини притиснатия Константинопол на своята тиара. Урбан II вече е показал склонността си за намеса в проблеми на светската власт когато призовава за забрана на всякакви военни действия от петък вечер до понеделник сутрин под заплаха от отлъчване от църквата с всички произтичащи от това последствия.

През 1095 г. Урбан призовава синод в град Пиаченца. Там излага предложението на византийския император, но конфликт с кардиналите и с Хайнрих IV, Император на Свещената Римска империя[3], доминират пред искането на Константинополският Император. Алексий трябва да чака до 27 Ноември 1095 г.

Походи[редактиране | edit source]

Първи кръстоносен поход (1095-1099)[редактиране | edit source]

Папа Урбан II (1088-1099) е този, който на практика дава живот на кръстоносната идея. В предпоследния ден на Клермонския събор във Франция, на 27 Ноември 1095 г., четвъртък папата отправя призива "Dieu lo volti" (Бог го желае!)[4], като има предвид организиране на т.н. Кръстоносен Поход за завладяване на Йерусалим обратно за християнството[5].

Проповедта на Урбан II подтиква първо неорганизирана маса от обикновени хора, поведени от проповедника Пиер Пустинника. Тази група оформя така наречения Народен кръстоносен поход, подобен на по-късния Детски кръстоносен поход. Неорганизирани и безперспективни, те се отправят на изток, грабейки и избивайки евреите по пътя си из Европа. При пристигането им във Византия през 1096 г. ромейския василевс бърза да ги пропусне в Азия. Непредпазливо навлезли на турска територия и там биват окончателно разбити - Битка при Херсек. Оцелелите, начело с Пиер Пустинника изчакват пред стените на Константинопол много по-добре организирания Поход на принцовете, пристигнал там през 1097 г. Той се състои от добре въоръжени групи на феодалното войнство на бароните, събрани най-вече от Франция, Фландрия и норманското кралство Сицилия. Походът на бароните се води от аристократите с княжеско достойнство Годфрид Лотарингски, Раймонд Тулузки, Боемунд Тарентски и Танкред де Отевил. По време на престоя си пред Константинопол тези пълководци се заклеват да върнат на Византийската Империя териториите на изток, загубени при настъплението на турците.

От Византия се отправят към Сирия и Палестина, прекосявайки селджукската територия на Мала Азия и постигайки серия изненадващи победи. Завладян е град Антиохия - след седеммесечна обсада, но не е отстъпен на Византийската Империя, а Боемунд създава за себе си Антиохийското княжество. През юни 1099 . пристигат пред стените на Йерусалим, който превземат с щурм на 15 юли 1099 г.

С тази победа приключва успешно Първия Кръстоносен поход. Много кръстоносци се заселват в новозавзетите тритории. Създава се Йерусалимско кралство. Годфрид дьо Буйон, приел титлата Защитник на Гроба Господен отказва кралската корона в полза на брат си Бодуен. Създадени са християнските графства Едеса (сегашна Шанлъ Урфа, в Турция) и Триполи (сегашен Ливан).

След тези първоначални успехи се създава нова вълна на кръстоносните течения, подкрепящи постигнатото - Кръстоносен поход от 1101. Поклонничеството възстановява своите пътувания до Йерусалим, а кръстоносния дух заспива за почти 50 години.

Втори кръстоносен поход (1147-1149)[редактиране | edit source]

Близкия изток след Първия кръстоносен поход

Кралете на Йерусалим консолидират монархията си и я разширяват между Средиземно Море и р. Йордан.

Мюсюлманските емирства в района набират сили и в крайна сметка се противопоставят на експанзията на кръста. Първи е Зенги, владетел на Мосул и Халеб, който на 25 декември 1144 г., Рождество Христово завладява графство Едеса и ликвидира първата от френските държави.

Като отговор на тези действия папа Евгений III и тамплиера Бернар от Клерво проповядват за Нов Кръстоносен Поход.

За разлика от първия в този участват крале от цялото християнство, оглавени от френския крал Луи VII[6] и от германския император Конрад III. Двамата монарси оценяват пропагандистката стойност на Първата кампанията и потеглят с желание. Противоречията между французи и германци обаче, както и конфликти с византийците на Мануил I Комнин биват постоянна пречка по време на целия поход. След прекосяването на византийските територии, двете армии са разбити поотделно от селджукските турци. Оцелелите пристигат в Северна Сирия, но решават, че Едеса не е чак толкова важна цел и се отправят към Йерусалим. Оттам, разочаровайки крал Балдуин III, вместо да тръгнат срещу Нураддин (син и наследник на Зенги), Луи и Конрад избират да атакуват Дамаск, независима държава и съюзник на Йерусалимското кралство.

Експедицията се проваля след само една седмица на неуспешна обсада, кръстоносните войски се оттеглят и връщат в родините си. С тази ненужна атака постигат съюзяването на Дамаск с Нур ал-Дин, който малко по малко се доближава до латинските държави.

По-късно при атаката на Балдуин II срещу Египетския султанат на Фатимидите предизвиква навлизането на Нур ал-Дин в южната част на Йерусалимското кралство, подготвяйки пътя към края на християнската държава и призоваването на Третия Кръстоносен Поход.

Трети кръстоносен поход (1187-1192)[редактиране | edit source]

Султанът на Египет Салах ад-Дин (1137-1193)

През 1187 година, след битката при Хатин, султанът на Египет Салах ад-Дин завзема Йерусалим след почти столетие християнско управление. След предаването на града той оставя живи мирните жители и не разрушава повечето църкви и храмове, за да може да получава откупи от франките.[7] Вероятно няколко хиляди души са продадени в робство.[8] За Салах ад-Дин се говори с уважение както в християнските, така и в мюсюлманските източници, като за човек, който „винаги държи на обещанията си и остава верен“.[9]

Новините за победите на Салах ад-Дин предизвикват силна реакция в Западна Европа. Папа Григорий VIII призовава за кръстоносен поход, който е оглавен от някои от най-влиятелните западни монарси: френският крал Филип Август, английският крал Ричард Лъвското сърце и императорът Фридрих Барбароса.

Император Фридрих се удавя през 1190 г. в Киликия на път за Светите земи. Преди да пристигне в Палестина, през 1191 г., Ричард Лъвското сърце завладява византийския остров Кипър.[10] Кипър в продължение на столетия ще служи като база на кръстоносците, като едва през 1571 г. е превзет от Османската империя.[10] След продължителна обсада, през същата година Ричард завзема и крепостта Ако, пленявайки целия гарнизон, който малко по-късно е избит след неуспешни преговори за откуп. Малко по-късно крал Филип се връща във Франция.

След превземането на Акра кръстоносците напредват на юг по средиземноморското крайбрежие. Те удържат победа при Арсуф, превземат пристанищния град Яфа и наближават Йерусалим.[10] Крал Ричард не вярва, че ще може да удържи Йерусалим, защото след превземането му повечето кръстоносци биха се завърнали в Европа.[10] По тази причина той решава да сключи мир със Салах ад-Дин и да напусне Светите земи. Сключеният договор дава възможност на невъоръжени християнски поклонници да посещават Йерусалим, въпреки че той остава под египетски контрол.

При завръщането на Ричард Лавското сърце корабът му потъва и той се озовава в Австрия, където херцог Леополд V го пленява и предава на император Хенрих VI, който се опитва да получи откуп срещу освобождаването му. Ричард така и не се връща нито в Англия, нито в Светите земи.

Четвърти кръстоносен поход (1202-1204)[редактиране | edit source]

Латинската империя разделянето на Византия след падането на Константинопол през 1204 година

Четвъртият кръстоносен поход започва през 1202 г. по инициатива на папа Инокентий III и има за цел Светите земи да бъдат нападнати през Египет. Тъй като кръстоносците не успяват да платят поръчаните от тях припаси и наема за флота, венецианският дож Енрико Дандоло ги убеждава да завземат град Зара в Далмация, а след това и да се отправят към византийската столица Константинопол. Те се задържат там в продължение на месеци и се включват активно в междуособиците между различни претенденти за византийския трон, докато през 1204 г. превземат и разграбват града. Те създават там своя Латинска империя, а в съседните византийски области основават още няколко по-малки кръстоносни държави.

Превземането на Константинопол от кръстоносците е връхна точка във враждата между католици и православни и затвърждава трайно последиците от Великата схизма от 1054 г. Четвъртият кръстоносен поход така и не достига до Светите земи, нито влиза в сблъсъци с мюсюлманите.

Албигойски кръстоносен поход (1209-1229)[редактиране | edit source]

Прогонването на катарите от Каркасон през 1209 г.

Албигойският (или катарски) кърстоносен поход е военна кампания, продължила от 1209 до 1229 г. и имаща за цел премахването на катарството от Окситания. Конкретна причина за похода става неуспехът на дипломатическите усилия на папа Инокентий III да ограничи разпространението на катарството и убийството на неговия легат Пиер дьо Кастелно. Папата обявява кръстоносен поход срещу Лангедок, предлагайки земите на катарите на всеки френски благородник, който се включи в кампанията.

В него участват главно французи, което придава на похода не само религиозен, но и политически характер. Той довежда не само до значително намаляване на броя на катарите, но и до включване на Окситания във френската сфера на влияние за сметка на влиянието на Арагон, както и до намаляване на значението на специфичната местна култура. Албигойският поход изиграва важна роля за утвърждаването на Инквизицията и Доминиканския орден.

Детски кръстоносен поход (1212)[редактиране | edit source]

Сведенията за Детския кръстоносен поход са неясни и противоречиви и в съвременната наука няма еднозначно мнение за характера на това събитие.[11][12] Дори най-ранните източници, повечето от които са апокрифни, съдържат множество различни вариации.

Походът изглежда е спонтанно младежко движение, възникнало в Западна и Централна Европа през 1212 г. В него се включват голям брой младежи, убедени, че със силата на вярата си могат да постигнат по-голям успех от дотогавашните кръстоносни походи. Движението е окуражавано от много местни свещеници и родителите на младежите, докато папата и епископите се опитват неуспешно да предотвратят начинанието. Група от няколко хиляди младежи се отправят от Германия към Италия, но едва една трета оцеляват и успяват да стигнат до Генуа, докато в същото време друга група достига до Марсилия. Част от участниците успяват да се завърнат по домовете си, но мнозина са продадени в робство от местни търговци на роби.

Някои съвременни изследователи смятат, че в походът участват не толкова младежи, колкото множество банди от „странстващи бедняци“, само част от които наистина имат намерение да стигнат до Светите земи.[13]

Пети кръстоносен поход (1217-1221)[редактиране | edit source]

Той бил образуван от френски и германски рицари, като единствено унгарския крал Ендрю II застанал начело на голяма армия и през лятото на 1217г. и отпатувал с кораби. Но крал Ендрю II, напълно разочарован от начинанието, решил да се завърне, въпреки че патриарха на Йерусалим го заплашил с отлъчване от Църквата. През 1221г. останалите кръстоносни отряди напуснали Египет. И този път намеренията на рицарите претърпели провал.

Шести кръстоносен поход (1228-1229)[редактиране | edit source]

Бил възглавен от геманския император Фридрих II Хохенщауфен, но папа Григорий IX забранил провеждането му, понеже императорът бил отлъчен от Църквата. Пристигнал в Палестина императорът установил дипломатически отношения със султана на Египет. Султанът се съгласил да му предаде гр. Йерусалим, но в замяна император Фридрих II приел да не оказва подкрепа на християните в Сирия в тяхната борба против Египет. Императорът влезнал тържествено в Йерусалим и бил коронясан в църквата на гроба Господен. След напускането му на Палестина, положението се променило. Започнали остри конфликти, пламнали ожесточени битки. През 1244 г. Йерусалим отново паднал в ръцете на мюсюлманите, които повече не го отстъпили.

Седми кръстоносен поход (1248-1254)[редактиране | edit source]

И този поход бил насочен срещу Египет. Възглавил го френският крал Луи IX Свети, но го организирал папа Инокентий IV. В началото на 1249г. кръстоносците навлезли в Египет. Те понасяли поражение след поражение.Преследвани от настъпващата мюсюлманска армия, кръстоносците отстъпвали по суша и море. Мнозинството от тях попаднали в плен. Заедно с двамата си братя бил пленен и френския крал, който срещу голям откуп бил освободен. През 1251г. той се завърнал във Франция и призовал населението на страната да окаже подкрепа на страдащите християни в Палестина. В цяла Франция се разгърнало кръстоносно движение, което придобило характер на въстание срещу аристокрацията и духовенството.

Осми кръстоносен поход (1270)[редактиране | edit source]

Настъплението на Мамлюците предизвикало провеждането на последния, Осми кръстоносен поход. Той бил организиран отново от краля на Франция, Луи IX Свети през 1270 г. поради това, че не могъл да привлече доброволци, кралят се принудил да събере наемни рицари. Новото кръстоносно опълчение се отправило срещу Тунис, откъдето идвала главната заплаха. Кръстоносците победоносно напредвали в Тунис, но неочаквано избухналата чума покосила голяма част от рицарите. Починал и крал Луи IX Свети. Походът бил разбит, но настъпателните операции продължили. Емирът на Тунис не бил в състояние да оказва по - нататъшна съпротива и бил принуден да сключи мир.

Девети кръстоносен поход (1271-1272)[редактиране | edit source]

Северни кръстоносни походи[редактиране | edit source]

Балкански кръстоносни походи[редактиране | edit source]

  • Дунавски кръстоносен поход 1396 г.

В 1394 г. папа Бонифаций IX обявява кръстоносен поход срещу турците. Войски от целия хрисиянски свят: от Испания, Франция, Германия, Англия, Унгария, Чехия и Полша, Венеция, Генуа, Кипър и Родос, България и Влахия, общо над 90,000 меча водени от император Сигизмунд І се бият срещу турците и техният съюзник Сърбия. Успешно освобождват западните български земи, Видин и Оряхово, но след поражението при Никопол на 25 септември 1396 г. губят войната.


  • І Балкански кръстоносен поход 1443 г.

На 1 януари 1443 папа Евгений IV обявява с "Кръстоносна була" кръстоносния поход. Полско-унгарският крал Владислав III Варненчек и трансилванския войвода Янош Хуняди повеждат похода. Освободени са западните български земи с градовете Ниш, Пирот и София и войските достигат до Златица и Ихтиман. Идването на зимата обаче затруднява неимоверно преминаването през планинските проходи и напредването на армията, това принуждава кръстоносците да се върнат. Въстаналите и помогнали християнските войски български селища са разорени от турците. Унгарците и поляците подписват десетгодишно примирие с османците.

  • ІІ Балкански (Варненски) кръстоносен поход 1444 г.

В септември 1444 г. кръстоносните войски прекосяват Дунав и навлизат в България отново водени от Владислав III Варненчек и трансилванския войвода Янош Хуняди. Освободена е цяла северна България от Видин до Калиакра, но Венеция извършва предателство и срещу голяма сума прехвърля големи турски сили от Мала Азия на европейския бряг. Решителната битка с турците става при Варна. Подведен от младежки авантюризъм младият крал, нарушава бойния план и когато Хунияди вече печели сражението, краля, за да спечели славата на победител, си позволява да напусне командния пункт и сам да се вреже в центъра на еничарския корпус пазещ султана. При тзи така пада убит, главата му е набита на кол и издигната към настъпващите християнски войски. Това напълно ги деморализира, те отстъпват и губят сражението и войната. България е окончателно поробена за 434 години, а турците превземат Цариград само след 7 години. Това е краят на средновековната историческа епоха.

Други кръстоносни походи[редактиране | edit source]

В 1351 е подписан мирен договор с турците, при които града остава на кръстоносците, а турците местят главния град на бейлика си в Ефес. Смирна е християнски до 1402 г., когато рицарите са победени и града е превзет от Тимур, тежко съсипан и жителите му подложени на клане.

Последствия[редактиране | edit source]

За разлика от Първия късните кръстоносни походи през XIII век са лишени от всеобща обществена подкрепа, а след последното падане на град Акра през 1291 г. и унищожаването на катарите кръстоносният идеал губи своя престиж и заради оправдаването от страна на папата на политическа и териториална агресия в границите на самата Католическа Европа. Папската институция допуска сериозно дискредитиране през целия този период и това несъмненео стимулира по-късни процеси като Духовната реформация и Религиозните войни с протестантите. С кръстоносните походи папата легитимира войната въпреки догматичните инструкции против насилието, проповядвани от самата църква. Позовавайки се на Блажени Августин и неговата доктрина за "справедливата война", водена от християните срещу агресор-нехристиянин, папата предлага една по съшество свещена война, християнски джихад и насилствено разпространяване на римокатолическия ритуал на вярата. Това също е в конфликт с налаганите църковни норми, за които през 12 век теолога Ален от Лил потвърждава, че:

...никой няма право да отнеме живота на друго човешко същество, макар и нехристиянско, защото всички с чеда божии и могат да постигнат спасение на душата си...

Кръстоносните походи се провалят и защото много често отделните феодални или национални интереси на участниците са несъвместими с универсалната идея. Най-много изпъкват френско-германските и венецианско-норманско-византийските противоречия.

Кръстоносните походи водят до създаване на християнско национално образувание в Близкия изток и наБалканите - франко-сирийските феодални княжества, познати като Кръстоносните държави. Освен това за отбелязване е значителният подем на северноиталианските търговски републики, настъпил като следствие от големия им търговски обмен с Ориента. Източната култура, левантинските стоки и демографската динамика стимулират културното развитието на градски общества и раннобуржоазно мислене. Разпокъсаното Западнофранкско кралство се консолидира във Френско кралство - появява се ново национално самосъзнание и това явление е наречено Gesta Dei per Francos.

Походите са повод за създаване и на серия национални[14] и интернационални военно-духовни ордени. Такива са ордените на хоспиталиерите, тамплиерите, Тевтонския орден, Ордена на Сантяго де Компостела и др. Основани на аскетичния и рицарския идеали, някои от тях просъществуват и до днес и се смятат все още за политически или икономически фактор.

Кръстоносният ентусиазъм окончателно се губи през Ренесанса и епохата на Реформацията и хуманизма, когато политическия и религиозен климат стават твърде различни от този през Средновековието.

Отдалечили се от чистия си вид Кръстоносните походи са считани от някои историци като провал по отношение на замисъла си.

  • Стивън Рънсиман обобщава това мнение: Когато папа Урбан II отправи призива си на Клермонтския събор, турците са на път да завземат Босфора. Когато папа Пий II призовава за последния кръстоносен поход турците са на път да прекосят р. Дунав.
  • Напредването на турските войски бива спряно не толкова от усилията на обединеното Християнство, колкото от своите близки съседи, които заплашва - Венеция и Хабсбургската Империя.

Литература[редактиране | edit source]

Исторически извори 
  • Латински извори за българската история. том III. С., 1965 (Издателство: БАН)
  • Латински извори за българската история. том IV. С., 1981 (Издателство: БАН)
  • Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Цариград , С., 1947; ІІ изд.: ЗЗавладяването на Константинопол С., 1985 (Издателство: Наука и изкуство), ІІІ изд. : Завладяването на Константинопол. С., 2000 (Издателство: БАН Марин Дринов)
  • Робер дьо Клари, Завоюването на Константинопол 1204 г. С, 2007 (Издателство: Агенция Европрес)
  • Жан дьо Жоанвил, Животът на Свети Луи. С., 2008 (Издателство: Полис)
  • Анри дьо Валансиен, Историята на император Анри, С., 2009 (Издателство: Полис)
  • Раул от Каен, Делата на Танкред, С., 2010 (Издателство: Полис)
  • Рамон Мунтанер. Хроника (Експедицията на каталонците на Изток). С., 1994 (Издателство: Наука и изкуство)
Исторически изследвания (монографии)
  • Рене Грусе, История на Кръстоносните походи и Иерусалимското кралство том І, част І. С., 2008 (Издателство: Мария Арабаджиева)
  • Красимира Гагова, Кръстоносните походи. С., 1998 (Издателство: Абагар Паблишинг)
  • Красимира Гагова, Кръстоносните походи и Средновековна България. С., 2004 (Издателство: УИ "Св. Климент Охридски")
  • Красимира Гагова. Кратка история на кръстоносните походи. С., 2008 (Издателство: Полис)
  • Снежана Ракова, Четвъртият кръстоносен поход в историческата памет на православните славяни. 2007 (Издателство: БАН Марин Дринов)
  • Елена Койчева, Първите кръстоносни походи и Балканите. С., 2004 (Издателство: Векове)
  • Кристофър Тайърман, Кръстоносни походи: Рицари, легенди, истини. 2007 (Издателство: Захарий Стоянов)
  • Александър Николов, "Вярвай или ще те убия!": "Ориенталците" в кръстоносната пропаганда 1270 - 1370 г. С., 2006 (Издателство: УИ "Св.Климент Охридски)
  • Фьодор Успенский, История на кръстоносните походи. С., 2005 (Издателство: Мария Арабаджиева)
  • Жан Ришар, История на кръстоносните походи. С., 2005 (Издателство: Рива)
  • Марион Мелвил, История на Ордена на тамплиерите. С., 2005 (Издателство: Мария Арабаджиева)
  • Одринската битка от 1205 година (Сборник; Съставител Васил Гюзелев ). С., 2005 (Издателство: УИ "Св. Климент Охридски")
  • Режин Перну. Тамплиерите. С., 2004 (Издателство: Кама)
  • Фернан Ниел, Албигойци и катари. С., 2004 (Издателство:Кама)
  • Амин Маалуф, Кръстоносните походи през погледа на арабите. С., 2001 (Издателство: Меридиани)
  • А. Данчева-Василева, България и Латинската империя (1204-1261). С., 1985 (Издателство: БАН)
  • Гари Диксън, "Детският кръстоносен поход". С., 2009 (Издателство "Рива")

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Ришар, Ж. ”История на кръстоносните походи"
  2. На папа Григорий VII се приписва идеята християнските държави да се обединят за да се борят срещу своят общ религиозен враг – исляма.
  3. Подпомогнал вече един антипапа, но разочарован в Каноса
  4. Според различните източници и лингвистични транскрипции - Deus Vult, Deus lo Vult, Deus le volt, God wills it. Трудно е да не направим паралел между това изказване и сакралното посредничество между жрец и божество в езическите култури...
  5. "Подемете това пътуване в името на нетленната слава на Царството Небесно!" - Урбан II , римски папа
  6. Придружаван и от съпругата си, кралица Леонор Аквитанска.
  7. ((en)) Shaddād, Bahā' ad-Dīn ibn. The Rare and Excellent History of Saladin. Ashgate, 2002. ISBN 978-0-7546-3381-5.
  8. ((en))  The Crusader states to 1187. // Encyclopædia Britannica Online. Encyclopædia Britannica, 2011. Посетен на 18 юни 2011.
  9. ((en)) Hallam, Elizabeth. Chronicles of the Crusades: Eye-Witness Accounts of the wars Between Christianity and Islam. London, Weidenfeld and Nicolson, 1989. с. 155.
  10. а б в г ((en)) Lewis, Archibald. Nomads and Crusaders: AD 1000–1368. Indiana University Press, January 1988. ISBN 9780253206527.
  11. ((en)) Munro, Dana C.. The Children's Crusade. // The American Historical Review 19 (3). April 1914. с. 516-524.
  12. ((en)) Zacour, Norman P.. The Children's Crusade. // Wolff, R. L. и др. The later Crusades, 1189-1311. 1969. с. 325-342.
  13. ((en)) Raedts, P. The Children's Crusade of 1213. // Journal of Medieval History 3. 1977.
  14. Национализмът все пак е явление от 18-ти век.

Външни препратки[редактиране | edit source]