Кубрат

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за българския владетел. За града вижте Кубрат (град).

Кубрат
владетел на Велика България
Monogram of Kubrat.svg
Монограма на Кубрат
Лични данни
Управление 635-650 г. (665 г.)
Други титли патриций
Роден между 591 и 600 г.
Починал ок. 650 (665) г.
Фанагория
Погребан в край Малая Перешчепина, днес Украйна
Наследник Батбаян
Семейство
Династия Дуло
Потомци Батбаян, Котраг, Аспарух, Кубер, Алцек (?)

Кубра̀т (или Курт, Хор Бат, Куврат, Курдбард, на гръцки: Χουβρατις) е владетел от рода Дуло, обединил българите северно от Кавказ и Черно море и създал могъщ племенен съюз наречен Стара Велика България, известна също като Оногурия.

Хронология[редактиране | edit source]

Главни извори за Велика България и Кубрат са ромейските хроники на Теофан Изповедник[1] и патриарх Никифор[2], които черпят информацията си от по-стари източници.

Не е известна точната година на раждане на Кубрат. Така нареченият „Именник на българските ханове“ сочи, че Кубрат е управлявал 60 години, но това може да е била и продължитеността на живота му. Някои български учени, сред които и Божидар Димитров, твърдят че той създава Велика България през 632 г.[3]

Според хрониките на Теофан Изповедник и Никифор Константинополски Кубрат умира „през годините на Константин, който управлявал на Запад“. Предполага се, че става дума за император Констант II, управлявал между 641 и 668 г. и който прекарва последните години от управлението си в Италия. Находките от Малая Перешчепина, свързвани със смъртта на Кубрат, дават основание тя да се датира около 650 г.[4]

Първата му поява на историческата сцена, засвидетелствана от изворите, е като предводител на част от съюзните на Византия тюркутски войски (по-скоро българо-хазарски като състав), които подпомогнали император Ираклий през 621 г. в борбата му с персите.[5] Ако за година на смъртта му се приеме 650 г., то следва Кубрат да е бил роден около 590 г., което го прави достатъчно възрастен за да предвожда българските отряди през 621 г.

Произход[редактиране | edit source]

Местоположение на Велика България, 650 г. от Н.е.

Кубрат произхожда от племето на кутригурите, които по това време са под властта на Аварския хаганат и населяват земите между реките Дон и Днестър. Според някои историци Кубратовата майка е от прабългарския род Ерми, тъй като от този род е вуйчото Органа, тоест братът на майка му, който се явява и негов регент докато Кубрат бил във Византия, а по бащина линия Кубрат произхожда от рода Дуло. Потвърждение на това е обстоятелството, че по същото време в Средна Азия съществува племенният съюз Дулу, който заедно с друг съюз - Нушибе, е държавотворчески фактор за Западнотюркския хаганат. Китайските източници определят Моходу Хеу като произхождащ именно от племената Дулу. Това обстоятелство, както и роднинската му връзка с Кубрат, са и основните твърдения в подкрепа на хипотезата за тюркския произход на Дуло. Тази практика — владетел от един народ да управлява друг народ — не е необичайна за Европа - така например хагани от рода Ашина управляват хазарите, а варяги управляват русите, австрийските аристократи от рода Сакс-Кобург-Гота управляват българите до 1944 г.

В Константинопол[редактиране | edit source]

Кубрат прекарва известно време в Константинопол, където е покръстен и се сближава с император Ираклий. Изворите сочат, че изгнанието на Кубрат се наложило поради междуособните борби възникнали в Западнотюркския каганат.

Свидетелства за вероятното покръстване на българския владетел бяха открити при разкопките на неговия некропол в Малая Перешчепина, в Украйна. Дали християнството е било отстоявано от него след бъдещото му издигане, или е било изоставено като несъвместимо с положението му е неясно, но най-вероятно е било следвано от него до смъртта му, предвид придружаващите погребението му предмети, указващи това. През 628 г.в Западнотюркския каганат избухва гражданска война, в която две групировки се борят за престола.

Велика България[редактиране | edit source]

През 604 г. могъщият Тюркски хаганат се разпада на две части — източна и западна. Земите на прабългарите (на север и изток от Черно море) остават в Западнотюркския хаганат, управляван от хагани от тюркския род Ашина.

През 628 г. уногундурите и утигурите (две от трите основни прабългарски племена, заедно с кутригурите), предвождани от Моходу Хеу (според някои Органа), въстават срещу хагана и Моходу Хеу се възкачва на каганския престол под името Сибир/Шибир хан, известен също и като Тукъй хан, означаващо на прабългарски език, че е роден или поел управлението в годината на коня. През същата 628 г. начело на българите в западните краища на хаганата е поставен (или се издига) Кубрат. Тази война завършва през 632 г. със смъртта на Шибир хан. Впоследствие Кубрат отцепва българските земи от хаганата, поставяйки началото на Велика България.

Втората война на Кубрат е срещу Арабския халифат. През годините на управление на третия халиф - Осман, през 648 г. една арабска войска (ок. 20 хил. души) пресича прохода Дербент в източната част на Голям Кавказ и нахлува в земите на българските племена барсали (или барсили, а в по-късни времена — берсула), които по това време са част от Велика България. С изключение на тези войни, при това водени извън границите на страната, във външнополитически аспект първата половина на управлението на Кубрат е спокойна. На юг са поддържани близки отношения с Византия на Ираклий (двете държави сключват съюзнически договор през 634 г. - едновременно израз на подкрепата на Византия за новата държава, а от българска страна — отказ от нашествия), а и след това, без обаче те да прераснат в по-ангажиращо обвързване на България с Византия. На запад и север положението е спокойно, на изток хазарите, подчинени на Западнотюркския хаганат, биват въвлечени активно в междуособните борби и не представляват заплаха.

В така развилата се ситуация започват да назряват все още далечни проблеми през втората половина на 40-те години. Това е времето на голямото настъпление на китайската държава Тан в Средна Азия. През 647 г. пада Самарканд, през 651 г. рухва и Западнотюркският хаганат, през 653 г. бива превзета и Бухара. Последица от това са бягството на върхушката на западните тюрки и остатъците от техните армии (ок. 40 хил. души) в земите на хазарите, между р. Емба и р. Волга, и отвъд Волга, в териториите на съвр. Калмикия, Астрахан и Северен Дагестан. На тези земи през 650 г. е основан Хазарският каганат, начело на когото застават тюркски хагани от рода Ашина.

Смърт[редактиране | edit source]

Кубрат, според повечето мнения, умира ок. 668 г. Управлението на държавата наследява най-големият му син — Баян, наричан още Бат-Баян или Безмер (в Именник на българските ханове).

Според Теофан Изповедник, преди смъртта си Кубрат съветва петимата си синове Бат-Баян, Котраг, Аспарух и двама неназовани да не се разделят, за да се защитават по-успешно от другите народи, но те не успяват да спазят заръката на баща си.[6] През 671 г. от изток в България нахлуват армиите на Хазария и за по-малко от година разгромяват българската държава, като завладяват основната част от територията ѝ. Племената кутригури и част от уногундурите, начело с Аспарух се задържат на Днепър, а утигурите и друга част от уногундурите, начело с Котраг, се оттеглят на север по Дон и се заселват при сливането на Волга и Кама. Няма съмнение, че покоряването и на тези две части от българите е било по силите на Хазария и би било въпрос на време, ако по същото време от юг през Кавказ не се усилват арабските набези, което отклонява основната част от хазарските сили в тази посока и изобщо ангажира по-голямата част от енергията на Хазария през следващите 90 години, което може би спасява Централна Европа от ново нахлуване, подобно на аварското 100 години преди това.

Съкровището от Малая Перешчепина[редактиране | edit source]

Паметник на Кубрат в Малая Перешчепина

През 1912 г. в пясъчните дюни на река Ворскла край село Малая Перешчепина, на 13 км южно от град Полтава в днешна Украйна, е открито съкровище, датирано от различни изследователи към средата на 7 век до началото на 8 век. То е изключително богато и се състои от повече от 800 основно златни (25 кг.) и сребърни (50 кг.) предмети. Голяма част от находките, съдържащи шедьоври на византийското и персийското ювелирни изкуства, се съхраняват в Ермитажа. През 1984 г. Йоахим Вернер разчита монограмите на два от пръстените като „Ккубрату“ и „Кубрату Патрикиу“, с което свързва археологичния обект с Велика България. Съществува и хипотеза, че той е свързан със смъртта на Кубрат или дори е мястото на неговото погребение.[7]

Документални филми[редактиране | edit source]

Оценка и роля в историята[редактиране | edit source]

Кубрат безспорно е от най-значимите личности в българската история, най-вече с обстоятелството, че обединява прабългарите и първи дава тласък на бъдещата трайна българска държавност, изразила се впоследствие в съществуването на Дунавска и Волжка Българии. Това обединение е нетрайно и се разпада веднага след смъртта му, но това е резултат не толкова на някакви слабости на самия Кубрат колкото на спецификата на обществените отношения на прабългарите тогава, които като повечето конни народи били по-силно свързани с родовото и племенно начало, отколкото с единна държава.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Извори[редактиране | edit source]

  1. Теофан Изповедник, Хронография
  2. Патриарх Никифор, Opuscula historica
  3. Димитров, Божидар, „12 мита в българската история“, Фондация „Ком“, София, 2005, ISBN 954-91652-1-3, стр. 31
  4. Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 61.
  5. „КУБРАТ“, Веселин Бешевлиев, ИНМБ 28, 1992
  6. Теофан. Хронография. // ЛитРес, 2009. Посетен на 8 май 2010.
  7. Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 120-127, 299-302.
Органа владетел на Велика България (632 – 668) Батбаян