Култура на Киргизстан

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Културата на Киргизстан по характер е тюркска, със забележимо руско влияние. Заради географското положение на станата киргизите добре са запазили своите традиции, най-забележителните от които са клановите структури, народните епоси и кухнята.

Семейство и кланове[редактиране | edit source]

Богат киргизки ловец със сокол, картина на Василий Верешчагин от 1871

Киргизите имат силно запазено чувство за културното си наследство, а смесените бракове са най-малко в сравнение с останалите съветски републики. Дори при смесените бракове е по-вероятно партньорът от некиргизки етнос да приеме киргизкия език и култура.[1] Тъй като живеят в изолирани планински групи, киргизите са консервативен народ и силно ценят рода и семейството. Те почитат историята и възприемат себе си като част нейния поток. Често срещана семейна практика е да могат да се назоват всички членове на семейството от предходните седем поколения. Клановите старейшини познават генеалогията отлично, поради което е трудно човек да излъже за своя произход. Тъй като принадлежността към клановете продължава да е изключително важна за социалното положение, някои киргизи все пак се опитват да изкарат своя произход по-благороден, отколкото е всъщност.[2]

Традиционното киргизко общество е структурирано в три крила от кланове — ляво (онг), дясно (сол) и неутрално (ичкилик).[2] Идентичността на киргиза се определя от клана и крилото, към което принадлежи. Онг включва седем клана на север и запад. Всеки от тях има свои отличителни черти и в исторически план те са се борили помежду си за влияние. Първите управници на съветски Киргизстан произхождат от воинския клан Бугуу. Водачите на Бугуу загиват по време на сталинските чистки, и позициите на клана са заети от Саръбагъш, към който принадлежат повечето киргизки политици до днес (включително Аскар Акаев). Сол включва само Адъгине, които живеят на юг и имат запазено древно културно наследство. Ичкилик е разнородно крило от кланове, някои от които не са киргизки.[2]

Трудният номадски живот е причина жените да имат равна тежест в ежедневния живот като мъжете. В устното творчество има легенда за младата Джанъл-мърза, която повела племето си в борба за свобода, защото мъжете не могли да го сторят. Ролята на жените в обществото е много по-голяма отколкото в останалите централноазиатски страни. След независимостта жени са били главен прокурор, министър на образованието, външен министър, посланици в САЩ и Канада. Главният редактор на един от най-независимите вестници в региона — „Республика“, е била жена. Роза Отунбаева за кратко е президент след Революцията на лалетата през 2010.

Изкуства[редактиране | edit source]

Занаятите и изкуствата на киргизите са силно повлияни от номадската им история и планинският характер на страната. В продължение на хиляда години те се придвижват от пасище на пасище и не развиват силни монументални, архитектурни и изобразителни традиции. Изобразителните изкуства са съсредоточени върху изработката на украшения и детайли за юрти, оръжия и дрехи.[3]

Битови[редактиране | edit source]

Юрти край Исък Кул

За киргизите юртата е в центъра на бита — тя е техен дом, място за хранене, спане, работа и игра. Дори тези, които живеят в жилища от западен тип, опъват юрти при свадби и празници.[2] Киргизката юрта е с кръгла форма и се прави от дървен скелет и кожени платна. В средата на покрива ѝ („тюндюк“, түндүк) има отвор, през който влиза слънчевата светлина. Дървеният скелет (кереге) се боядисва в червено, подът ѝ е постлан с вълнени черги, а по стените се закачат кожени торби с различно предназначение. Тюндюкът е стилизирано изобразен на киргизкото национално знаме.

Киргизките черги се правят от филц в две основни разновидности. Първата се нарича ала-кииз и се прави чрез наслагване на няколко разноцветни слоя филц. Вторият тип се нарича ширдак — мозайка от преплетени орнаментирани късове филц.[4]

Изобразителни[редактиране | edit source]

След Революцията от 1917 година властите изпращат много академици и артисти в новата автономна територия. Наблюдава се и обратният процес — киргизки творци получават възможност да учат в академиите в Москва и Ленинград. Изучаването на руските изкуства обогатява палитрата и тематиката на киргизките изобразителни творби. Под патронажа на родения в Киргизия творец Семьон Чуйков основана Лига на киргизките художници през 1934. На следващата година отваря врати Киргизка държавна картинна галерия и над 200 творби от местни художници са представени на републиканска изложба.[5] Малко след това обаче започват чистките на Йосиф Сталин, който разпорежда национализмът в крайните райони на СССР да бъде заглушен. Местното правителство затваря и екзекутира хиляди киргизки творци, учени и писатели — почти цялата новосъздадена интелигенция на страната е унищожена по време на чистките. Оцелелите интелектуалци са принудени да се пригодят към социалистическия реализъм.

С изключение на краткото „размразяване“ по времето на Никита Хрушчов, художниците в страната рисуват предимно творби, изобразяващи живота на пролетариата. Рисуването на пейзажи се превръща в начин за бягство от политическата рамка. През периода на съветско управление това е единственият „безопасен“ жанр, и днес огромен брой впечатляващи пейзажни творби се пазят в Държавния музей за изящни изкуства.[6]

Народни епоси и музика[редактиране | edit source]

Манасчи с музикален ансамбъл

Символична за страната е епическата поема Епопея на Манас, която в няколко хиляди строфи разказва историята на едноименния герой, преборил нашественици от изток. Много места и обекти в Киргизстан носят неговото име, а през 1995 в цялата страна се празнуват 1000 години от неговите подвизи.[1] Творците, специализирали се в пеенето и рецитирането на поемата се наричат манасчи. През съветската епоха Манас е възприеман и като герой на работническата класа.[7] Устната традиция на Киргизстан включва епоси и за други герои, и се изпълнява в песенна форма.

Освен манасчите има и два други вида музиканти — айтиши, които композират и изпълняват песни за критика, съвет или възхвала на другите, и бакши. В предислямската епоха бакшите освен изпълнители на епоси са били и шамани-лечители, но от пристигането на исляма до днес тяхната роля е само съсредоточена върху легендите. Традиционните инструменти на Киргизстан са комуз (струнен), къл кияк (лъков) и темир комуз (устен струнен). През съветската епоха се създават държавни фолклорни ансамбли, като в същото време навлиза симфоничната и европейската музика.[8]

Кухня[редактиране | edit source]

Животът на киргизите се развива около стадата — овце, коне и якове. От тях киргизите набавят много от хранителните си продукти и суровини. Поради тази причина киргизката кухня включва изцяло овче месо и юфка, а зеленчуците и плодовете почти отсъстват. Традиционните ястия са бешбармак — яхния от цяла овца, и печено агне. Яде се и конско месо, понякога под формата на колбаси. Традиционни напитки са ферментиралото кобилско мляко кумъс (или кумис) и бирата.[2] Сред номадите е особено популярен сут (сладко мляко), а айранът, черният и зеленият чай са популярни както сред номадското, така и сред градското население.[9]

Спорт[редактиране | edit source]

Конете са в основата и на някои от националните спортове. Улак тартъш е спорт, на който два отбора на коне се опитват да изхвърлят труп на коза зад противниковата линия в рамките на 15 минути. Ахт чабъш са конски маратони, по време на които ездачите се състезават на разстояния от четири до 50 километра. Съветското управление внася в киргизкия живот европейски спортове като гимнастиката, футбола и ските, които са популярни и днес.[10] Разпространено развлечение е беркутчийството — лов със скален орел (беркут).

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б Етнически традиции
  2. а б в г д Социална структура
  3. Жубер, стр. 122
  4. Жубер, стр. 123-124
  5. Жубер, стр. 128
  6. Жубер, стр. 129
  7. Middle East, Western Asia, and Northern Africa, стр. 638
  8. Middle East, Western Asia, and Northern Africa, стр. 638
  9. Middle East, Western Asia, and Northern Africa, стр. 640
  10. Middle East, Western Asia, and Northern Africa, стр. 639

Библиография[редактиране | edit source]