Културно и историческо наследство на готите

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

В Западна Европа[редактиране | edit source]

Готицизмът[редактиране | edit source]

---

Българската ерес[редактиране | edit source]

---

На Балканите[редактиране | edit source]

Не всички тракийски и балкански остроготи потеглят с крал Аларих I и крал Теодорих Велики за Апенините, Пиренеите и Централна Европа (Франция, Испания, Италия, Унгария). След междуособните борби между двамата Амали и убийството на княз Аспар настъпва дълбоко разединение и много високопоставени готи от Тракия отказват да се включат в похода заедно със своите хора. Много от тях са намерили тук своята постоянна родина извън готските институции в „провинция България“, както я нарича Йоан Никиуски.

"Малките", т.е. римските християнските готи (Gothi minores) на св. епископ Урфил, остават по северния склон на Хемус и също не се съгласили да напуснат родината си с Теодорих Велики 10

След отслабването на императорската власт, особено в Рим, българите станали фактически господари на Тракия, Илирия и Македония и поставили в сянка римската курия, която загубила влияние. Пряката връзка между столицата на Римската империя Константинопол и западните провинции с център гр. Рим била прекъсната. Св. Теофан Изповедник (* 758/760 - † 817/818) пише свободно движение и изненадващи нападения на българите, живеещи в Тракия и Илирия, пред 494 г. [1], а Комес Марцелин († сл.534) пише в хрониката си, че през 499 г. при р. Цурта (Чорлу) (Крива река в района на Крива паланка, Македония), българите разбили илирийската армия, командвана от Арист, убити били 4-ма римски военачалници (Никострат, Инокентий, Танк, Аквилин), а остатъците от армията панически избягала зад Босфора. Българите освободили Вардарско-Моравският Via Ignatia път и придобили пълен контрол над Тракия [2]. "Оттогава залезе завинаги славата на армията на Илирик", пише Комес Марцелин, а според Калиник, хунобългарите завзели повече от 100 града в Тракия.

Consul Флавий Сабиниан, "българският войвода", magister militum per Illyricum[редактиране | edit source]

Наследникът на Зенон, император Анастасий I (* ок.430 - † 518), родом от Дурацо (Дурас), Илирия, търсел начин да си върне контрола върху Тракия и Илирия, а гръцката църква да извършва ръкополагането на епископи в земите, контролирани от българите, респ. да ги сведе под свое опекунство. „Гърция чрез посегателството на съюзника Мундо прояви несъгласие с тамошното (българското) ръкополагане, като свеждала своите българи под опека...“, съобщава Енодий. За целта Империята инсценира война срещу българите. Тя спечелила на своя страна Мундо († 536), хунобългарин от рода на Атила [3] (според Йоан Малала - гепид, братовчед на княз Тразерик), който започнал да тероризира българите с плячкосване, като се криел после в крепостта Кастра Мартена (гр. Кула) [4]. Досега Империята успешно употребявала ту единия, ту другия Теодорих против българите. Сега, когато Теодорих (Теодомиров) с настаняването си в Италия става силен, тя решила да си послужи с неговата сила срещу непокорните си българи, които нарича „свои българи“. Възползвайки се от ангажираността на българите с Мундо, Теодорих Велики изпратил двамата свои първи благородници граф Пеца (Пиций) и Хардуик „с непосвещавана дотогава в бой младеж“, за да завземат столицата на Долна Панония Сирмиум, защото тази област по-рано е спадала към западните провинции на Империята, въпреки уверенията на Тразерик в преданост. Пеца, въпреки намесата на българите, успял да пропъди Тразерик и да завземе града без бой и после управлявал областта хуманно като собствена, а не я ограбвал като завладяна 4. След това дошъл на помощ на изпадналия в беда Мундо при Маргоплан (Кюприя на р. Морава) и разбили 10 000 войска на „българския войвода“ (Енодий), военачалника на Илирик Сабиниан (син на Сабиниан Велики), който се спасил в крепостта Нато [5] [6]. Мундо преминал на служба при Теодорих Велики в Италия.

Това сражение на р. Морава през 505 г. (Комес Марцелин) или 504 г. (Касиодор) между българите на Сабиниан и готите на Пеца и Мундо се сочи като най-кръвопролитното сражение по онова време. Тицианският епископ Енодий пише в панагирика си към Теодорих Велики: „Сблъскали се два народа, които никога не са се плашили от смъртта. Чудили се един на друг, че се намират равни на себе си и че в човешкия род Гот се осмелява да противостои на Българин и Българин на Гот. Най-сетне готите победили“ тези, които „преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде“. "След това двете римски империи се върнали на старата си граница". „Италия отново заела Сирмиум, след като Теодорих победил българите“, пише през 504 г. Касиодор, министърът на Теодорих Велики, респ. „страшните по целия свят българи“, както пише в писмото си до Римския сенат през 526 г. крал Атанарих.

Consul Флавий Виталиан от "провинция България", magister militum praesentalis[редактиране | edit source]

Нападенията на българите (мизите) и скитите в Илирик не преставали, тъй като са завзели Тракия почти до Цариград - „В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят“, пише на карта от анонимния Равенски космограф от 6-ти век. За отблъскване на техните набези към столицата, до 512 г. Анастасий I доизградил 70 километровата en:Дългата стена (Анастасиева стена) от гр. Деркос на Черно море до 6 км западно от гр. Силимврия на Мраморно море (започната през 469 г. от Лъв I Тракиец), както пише Зонара в житието на Анастасий [7] [8].

Анастасий I се възползвал от поражението на българите, които под водителството на Сабиниан са отстоявали свободата си на р. Морава в Горна Мизия, за да отстрани техните тракоилирийски владици. Той заточил на един остров в Беломорието владиците им на Ниш, Сердика, Охрид, Пауталия (Кюстендил) и Никопол (на Йонийския залив) (залива Арта в Епир), като ги заменя с протежета на Цариградския патриарх.

Гражданската война в защита на вярата[редактиране | edit source]

По нареждане на Анастасий, неговият племенник и командващ Тракийската армия на Империята magister militum per Thracias Хипатий намалил финансовата издръжка на мизийските федерати, което предизвикало тяхното негодувание. През 513 г. православните автономни събратя от Скития, Мизия и други области на българите под римска власт в Илирия се обърнали за помощ към командващия войските на федератите в Мизия Виталиан († 520) да се вдигне против омразния на народа „безбожник“ император Анастасий I [9] в защита на 5-мата заточени български владици и против засилването на влиянието на монофизитите в Константинопол под протекцията на Анастасий. Тълпата в града скандирала на хиподрума: „Друг император на ромеите!”. Като доказателство, че не участва в подбуждането на бунта, Анастасий заставил през 511 г. ортодоксалния патриарх св. Македоний II (496 - † 523), който бил вуйчо на Виталиан и признавал старейшинството на римския папа, да подпише съставения през 482 г. от патриарх Акакий (472 - † 489) Енотикон на Зенон за примирение с монофизитите, след което обаче го уволнил и заточил в Евхант в Мала Азия и назначил на негово място още по-угодния на монофизите патриарх Тимотей I (511 - † 523). Обвинен бил в „несторианство“, което било осъдено на Третия вселенски събор през 431 г. в гр. Ефес под ръководството на папа Целестин (422 - † 432) и на св. Кирил Александрийски (* 378 - † 444).

Виталиан e бил мизиец, родом от гр. Залдаба (Шумен) в областта на черноморския град Томи (Кюстенджа) от Долна Мизия (Малка Скития, Добруджа) – “regione mediteranea” (Прокопий). Той е син на комита (комеса, ръководителя) на федератите в Мизия арианина Патрикол, малкият син на арианина княз Аспар, който се бил спасил при убийството на баща му от Зенон. Йордан нарича Виталиан скит [10], а Йоан Малала – тракиец [11], което по това време е синоним на гет [12] 33. Комес Марцеллин също го нарича скит (Vitalianus Scytha), но като коментира убийството на римския пълководец Кирил от Виталиан с "гетския му нож’’ (cultro getico jugulavit) [13] [14], подчертавал, че го смята и за гет с аланска кръв, затова можел да бъде считан и за гот (акад. Г.В. Вернадский) [12]. Като гот го определя „еднозначно” и Захарий Ритор [15]. Виталиан, внукът на някога могъщия Аспар, хранейки недвусмислени надежди за императорския престол, се възползвал от всеобщото недоволство от Анастасий, за да поведе борба срещу него под лозунга за чистота на православната вяра и против неговите монофизитски тенденции и отстъплението му от позициите на Четвъртия вселенски събор (Халкедонския събор) от 451 г., проведен под ръководството на папа Лъв Велики (* 390 - † 461). Тази негова тактика му осигурила поддържката на ортдоксалното духовенство в Константинопол и Рим, в т.ч. на крал Теодорих Велики в Равена и на ревностния халкедонист папа Хормизд (514 - † 523), макар и последният да не признавал 28-мото правило за равенство с константинополския епископ.

През 514 г. Виталиан повел войските на "хуните" от Скития и "българите" федерати от Мизия към Константинопол, като завзел Мизия, Скития и Тракия [11]. По пътя на войските населението се вдигнало на въстание в защита на вярата си и армията на Виталиан нараснала над 60 000 души. Войската на хуните и българите Комес Марцелин нарича "римска". Виталиан без проблем преодолял безпрепятствено en:Дългата стена, убил командирите Константин Целерин и Макренцих и разположил войските си от Черно до Мраморно море. Поради липса на обсадна техника, Виталиан влязъл в преговори с Анастасий. С дълги колебания и подкупване на командирите на Виталиан, които преговаряли с него (Теодор и др.) Анастасий приел условията на Виталиан да освободи заточените български владици и да свика под егидата на папа Хормизд нов Вселенски събор за възстановяване на принципите на Халкедонския събор от 451 г. Другото условие – Виталиан да бъде назначен за военен наместник magister militum на Тракия - не било удовлетворено, но за сметка на това „несправедливият военен наместник на Тракия” Хипатий бил уволнен и бил назначен за нов опитният пълководец Кирил. [16] [17]. Виталиан потеглил обратно към родината си „провинция България“ (Добруджа), както съобщава архиепископът на гр. Никиу в Долен Египет Йоан Никиуски (ср.7-ми в.) в неговата Chronographia [18].

Анастасий обаче нямал намерение да изпълнява обещанията си и дал секретни инструкции на Кирил, който вече бил успял да отвоюва Одесос и някои други позиции, да арестува Виталиан. След като узнал за това, Виталиан нападнал изненадващо през нощта Одесос и убил Кирил в леглото му с „гетския си нож“ с помощта на хуна Тарак [19]. Като научил за убийството на Кирил, Анастасий обявил Виталиан чрез Сената за враг на отечеството [20], назначил отново племенника си Хипатий за командващ на 80 000 Тракийска армия с помощник гота Алафар и го изпратил към Одеса, където той се разположил на стан.

Виталиан повикал на помощ хунобългарите около Дунава и през 515 г. отново ги повел заедно с българите федерати от Мизия към Тракия и Константинопол, като този път завзел и Одесос (Варна) и Анхиало (Поморие) [11]. В Мизия и Тракия императорските войски действали като в чужда страна. Тракийските хунобългари заловили няколко римски пълководци, вкл. и Хипатий и го продали на Виталиан. С умело ръководене на войските край Одесос силите на Анастасий били разгромени и дали 60 000 убити войници и офицери, после Виталиан превзел и Аполония (Созопол). [21]. Малала и Евагрий сообщават, че целта на Виталиан този път вече е била ”да завладее царството[22]. Виталиан продължил похода си към Константинопол този път и по море и с 200 бойни кораба навлязъл в залива Стения на Босфора. Войската на българите федерати го обявила за император, в Константинопол избухнало въстание и населението също го провъзгласило за император [23] с викове "Добре дошъл, Императоре!" 4. Народ бил бунен от монасите [24], а и част от аристокрацията стояла на страната на метежниците. Анастасий избягал в едно предградие на столицата и бил принуден отново да преговаря. Въпреки големите тактически предимства и този път Виталиан не успял да доведе успеха си докрай. Отново бил даден грамаден откуп, Виталиан бил обявен за magister militum per Thracias и консул, двете страни се заклели във вярност, а Анастасий – че ще възстанови Македоний II и ще свика Вселенски събор 1 юли 515 г. под ръководството на папата [25] [26].

Уплашен от православните илирийски войници [27] и силата на въстанието в Софийско и Кюстендилско, Анастасий освободил владиците Домнион Сердикийски и Евангел Кюстендилски. Алцис Никополски и Гаян Нишки били вече умрели по време на заточението, а Лаврентий Охридски бил още задържан [28] 4. Виталиан отново вдигнал обсадата на Константинопол и отвел войските си към Мизия. Анастасий от своя страна отново вероломно нарушил клетвата си, за което бил наречен ”лъжец” и ”клетвопрестъпник”, макар че според него "Съществува закон, който предписва на императора да лъже и да нарушава клетвата си, ако това е необходимо за благополучието на Империята" (Теофан Изповедник [29]). От своя страна Виталиан подтикнал хуните савири да извършат опустошения в Мала Азия и Армения [30] [31] [32]. Това компрометирало каузата на Виталиан, който досега успявал да спечели общественото мнение на голяма част от аристокрацията и плебса в Константинопол. Анастасий веднага се възползвал от ситуацията и през 516 г. лишил Виталиан от поста ”magister militum per Thracias” и другите привилегии, като назначил за командващ тракийската армия магистър Руфин.

За трети път Виталиан потеглил към столицата по суша и по море, като корабите на готите, хуните и скитите [33] пак стигнали до Залива Стения при Галата. Двамата пълководци magister militum praesentalis Патриций и Йоан отказали да излязат срещу нападателите и Анастасий ги изгонил, като възложил командването на флота на екс-префекта и министър на финансите адмирал Марин. Този път сражението се решило от огромния римски флот на Марин, който използвал химическо съединение, изобретено от Прокол Атински, за запалване на корабите [33]. Така флотът на Виталиан бил потопен без стълкновение, а след това отстъпващата му в безпорядък сухопътна армия била разгромена в няколко сражения. Особено се проявил генерал Юстин, бъдещият император (Комес Марцелин го счита дори за действителния командващ флота и сражението). Оръженосците на Виталиан Анастасий и Доминик били заловени, осъдени и обезглавени в Цариград, а хунът Тарак, който беше убил Кирил – изгорен жив. Самият Виталиан успял за една нощ да достигне и да се укрие в Анхиало, а после в родината си Добруджа.

Този развой на събитията в Тракия, Мизия и Скития обаче веднага предизвикал ответната реакция на българите в Илирия през 517 г., които се вдигнали на въстание откъм Видинско, Софийско и Кюстендилско, дошли и завзели "Долната земя Охридска" и цяла Македония [34]. Комес Марцелин съобщава за същото в своята Хроника за 517 г., че гетските конници са оплячкосали двете Македонии, Тесалия до Термопилите и Стария Епир [35].

За да се изгладят църковните разногласия с гърците, скитите, респ. българите продължили да настояват да се събере църковен събор, който да разгледа претенциите на двете страни. Анастасий се съгласил и в писмо до папа Хормизд († 523) писал, че той иска "поради настаналото в скитските области съмнение върху православната вяра, да свика синод в Хераклея, в провинция Европа, който да установи правата вяра" 4. По настояването на Теодорих Велики, който в случая симпатизирал на сънародниците си българи по въпроса за вярата, папа Хормизд изпратил на събора епископ Енодий и архидякон Виталиан. Събрали се 200 души представители от различни страни, но след като били подложени на упреците на Анастасий I и цариградския владика Тимотей, които даже и не посмели да се явят на събора 6, те се разотишли без да вземат решение. За тази си постъпка Анастасий бил наречен от целия народ "клетвопрестъпник", загдето изневерил на вярата на родителите си, и "лъжец", но той отговорил, че когато императорът се намира в нужда, той може да лъже и клетвопрестъпничи 4.

След смъртта на Анастасий I през 518 г. император станал Юстин I (* 450 - † 527), на 68 годишна възраст, но все още неграмотен – владеел само разговорен латински, а на гръцки се подписвал с шаблон. Той е бил тракийски селянин (син на Изток и Бегленица), родом от село Бедряна, Кюстендилско. Проф. Г.В. Вернадский [12] 33 го определя еднозначно като тракиец, а не алан, нито пък "славянин", както твърдял проф. Паул Йосиф Шафарик [36]. Юстин успял да се издигне в армията от прост войник до генерал и после до командир на Преторианската гвардия. Юстин осиновил и образовал племенника си Юстиниан, също родом от Македония. През 518 г. патриарх Йоан II (517 - † 520) бил принуден да отхвърли Емотикона и тържествено да признае Халкедон, което било утвърдено с указ от Юстин. Константинопол практически приел програмата на Виталиан за единение с Рим под егидата на папата. Папа Хормизд и Теодорих Велики били поканени на посещение в Константинопол. През 519 г. папата изпратил делегация, която носела неговото мнение под формата на libellus, изискващо осъждане на Нестор, Акакий и др., отлъчване на Север Александрийски, проклинане на Зенон, Анастасий и дори на св.Македоний II и т.н. Под натиска на Юстин условията били подписани от патриарх Йоан II безпрекословно, а Рим постигнал привидна пълна победа над Константинопол.

За по-голяма сигурност и за да предотврати организирането на поредното въстание, през 519 г. Юстин гарантирал амнистия на потенциалния метежник Виталиан и го направил magister militum praesentalis, а през 520 г. и Консул, което предполагало завръщането на Виталиан от Добруджа в Константинопол. Виталиан бил посрещнат с почести от Юстин и Юстиниан.

"Скитските монаси" от Добруджа и теопасхитският спор[редактиране | edit source]

След смъртта на Анастасий I народът се е надявал, че ще бъдат задоволени и неговите верски желания. Веднага след възкачването на Юстин на престола започнал ‘’теопасхитски спор’’. Скитски монаси, водени от презвитер en:Йоан Макзенциус, дошли при Юстин да се оплачат от "episcopus provinciae Scythiae metropolitanus" Патерн (519), владиката на Томи (Кюстенджа) в Малка Скития (Добруджа), дякон Виктор и др., които в догматично отношение поддържали цариградското, респ. гръцкото гледище относно Св. Троица. Виталиан застанал твърдо на страната на скитските монаси, докато Юстиниан, който провеждал политика на помиряване на българите с Цариградската патриаршия за сметка на първите, подкрепил Патерн и неговата партия и писал на папата срещу монасите. Затова монасите помолили папа Хормизд да им съдейства. През 519 г. Папата изпратил специално 5-членно пратеничество в Константинопол, което пише после в писмо до него, че "монасите от Скития възпрепятстват църковното съгласие" и че те били против Патерн, когото обвинявали в несторианство. Скитските монаси са искали да прокарат в съответствие със своето верую уточнението "един от Светата Троица е страдал тялом" [37] с цел да подчертаят божественото у Христос-Богочовека, за да предпазят халкедонската формула от несториански попълзновения. Римските легати в Константинопол обаче нищо не разбрали и погледнали подозрително на новата формула.

Понеже българските монаси от Добруджа не постигнали успех в Цариград, четирима от тях - Ахил, en:Йоан Макзенциус, en:Леонций Схоластик и Мавриций - заминали за Рим с личната препоръка на Юстин, да молят папа Хормизд да потвърди тяхното уточнение за Св. Троица. Някои от тези монаси са били роднини на Виталиан като Стефан и Леонций, братовчед на Виталиан [38]. Папата не е поискал да каже мнението си по тяхното питане 6, тъй като монасите ревностно защитавали халкедонските позиции, но с името на св. Кирил Александрийски от Ефес, а не на папа Лъв I Велики от Халкедон. Той не утвърдил новата формула не защото е невярна, а защото излизало, че халкедонската е недостатъчна. По това време римската църква защитавала веруюто на Никейския събор "Ние вярваме и в Св. Дух", който не се е произнесъл върху отношението на Св. Дух към Отца и Сина. Освен това, той не е искал да санкционира скитската църква, а се е стремял да запази влияние върху Илирийска България чрез солунския епископ, станал негов викарий откакто епископът на илирийската префектура със седалище в Сирмиум се изселил в Солун след завладяването на Сирмиум от хуните и готите. В писмо до виенския владика en:Авита (* ок.494 - † 593), папа Хормизд пише, че съседните на гърците тракийци, дарданци и илирийци, като узнали за тяхната неискреност, ги напуснали [39]. В Рим "скитските монаси" намерили поддръжка у своя съгражданин Дионисий Мали, създал новия календарен стил, който в тяхна подкрепа превел на латински няколко важни богословски труда.

Междувременно Юстиниан променил позицията си в полза на "скитските монаси", но през 520 г. организирал убийството на Виталиан от гвардейците в двореца 7 месеца след началото на неговото консулстване (според Прокопий [40]), за да го премахне като опасен конкурент за престола [41], като заел неговите длъжности и чинове. В спора на българските монаси от Добруджа, който нарушил привидния халкедонски мир, се включили и висши клирици от Йерусалим, Антиохия, Втора Сирия и заточените в Сардиния африкански епископи. След като накрая българите получили през 520 г. един назидателен и пълен с упреци индиректен отговор от папа Хормизд, те отказали да приемат, че този отговор на "несъмнен еретик" е писан наистина от него. След смъртта на папа Хормизд през 523 г. Йоан Макзенциус и неговите братя получили най-после одобрение на своята формула едва на събора в Рим през 532 г., с указ на Юстиниан през 533 г. и одобрението на Йоан II (533 - † 535), но на Петия вселенски събор (Втори Цариградски събор, „Събор на трите глави“) през 553 г. били анатемосани.

През 526 г., по времето на патриарх Епифаний (520 - † 535), Юстин I изгонил от Константинопол готите ариани, взел им църквите, а някои от тях насилствено препокръстил в православието. Възмутен от този акт Теодорих Велики принудил папа Йоан I (523 - † 526) с депутация да посети Константинопол и да изисква възстановяването правата на готите. Папата бил посрещнат с големи почести, Юстин дори пожелал да бъде повторно коронован от него, всички желания му били изпълнени, но не и връщането на покръстените готи обратно в арианството. След завръщането на делегацията в Рим, Теодорих, който заподозрял папа Йоан I в политическо сближаване с императора, го хвърлил в затвора, където той умрял след няколко дена. В края на годината умрял и Теодорих Велики [42].

Според официалните църкви в Рим и Константинопол, Виталиан предизвикал гражданската война в Империята в "защита на православието" и срещу монофизитските уклони на Анастасий I, който изоставил халкедонските утвърждения и приел Емотикона на Зенон. В същото време Виталиан бил внук на убития от Зенон радикален арианин Аспар и е водил борбата срещу Анастасий в защита на заточените от него илирийски владици. Негови могъщи покровите били както ревностният халкедонист папа Хормизд, така и господарят на Италия, радикалният арианин крал Теодорих Велики. След възтържествуването на халкедонизма в Цариград обаче, Виталиан енергично защитавал пред папата скитските монаси и тяхната редакция ”един от Светата Троица е страдал тялом”, които обвинявали ортодоксалния св. Патерн в несторианство, а българите ... масирано завзели Илирия. Обстоятелството, че само 15 години след смъртта на Виталиан православните хунобългари в Илирия, чиито православни владици бяха заточени от Анастасий I, извоюваха своята пълна църковна независимост от Римското и Константинополското православие, говори, че в основата на църковните борби са стоели и зараждащи се национално-освободителни движения в Империята 4 и че еретиците и инакомислещите са се ръководили и от други местни мотиви в своето поведение [43].

Св. цар Юстиниан I Велики от Македония[редактиране | edit source]

Св. цар Юстиниан I Велики
(Мозайка от "Св. Виталий", Равена)

Юстин I бил наследен на императорския престол през 527 г. от племенника си Флавий Юстиниан I Велики (Управда ,* ок.482 - † 565), също от тракоилирийски произход, родом от гр. Таурезиум край Скопие, (“по говор и по облекло, и по разсъждения...беше варварин”, Прокопий Цезарейски[44] 28), един от най-големите императори реформатори на Късната Античност. Получил високо образование в Константинопол под крилото на чичо си, Юстиниан преди това бързо се издигнал до Главнокомандващ на армията (magister equitum et peditum praesentalis) и Консул. След смъртта си е канонизиран за светец. Управлението на Юстиниан Велики е характерно както с продължителни войни за възстановяване на Римската империя до предишните граници в Персия, Африка, Италия и Испания, така и с културен разцвет, което обаче довело до финансово изтощение [45].

През 528 г. Юстиниан предприел и до 534 г. завършил с помощта на de:Флавий Трибониан (* ок.500 - † 547) едно колосално културно дело - пълната рекодификация на древното римско гражданско право Corpus iuris civilis - Codex Iustinianus (Constitutiones), Pandectae (Digesta), Institutiones, Novellae - "правотворната мъдрост на Рим със своите уроци по ясна опитност" [46]. За да преодолее съпротивата на гръцките езически центрове, Юстиниан закрил неоплатоническите школи в Атина и Антиохия 28 (en:Дамаский, * ок.438 - † 538, и др. бягат в Персия), започнал гонения срещу езичниците и еретиците, освен монофизитите, покровителствани от императрицата Теодора. В Атина по това време все още не е имала християнски епископ (първият епископ в Атина е назначен едва през 9-ти век). Един от неговите сподвижници конфискувал средствата за публични представления в градовете на Гърция [47]. С това Юстиниан си навлякъл омразата на гърците, а неприязънта на летописецът му Прокопий Цезарейски към него е неприкрита. Прокопий, сирийски гъркоман и полуезичник, твърди, че когато Юстиниан мразел някого, обвинявал го, че е грък "сякаш беше изключено за човек от Гърция да бъде свестен" [48] и че императорът "продължи с гоненията на гърците, както са наречени, с издеяния над техните тела и с плячкосването на имуществото им." [49]. Обвинява го, че имотните в Константинопол е трябвало да "превърнат своите жилища в квартири за седемдесет хиляди варвари" [50], които прииждали в космополитния град. Юстиниан "никога не престана да пилее огромно състояние заради всички варвари", казва Прокопий, "дори за тези, за които даже не бяхме чували досега... И така всички варвари станаха притежатели на богатството на римляните..." [51]. За сметка на "зелените" (гърците) Юстиниан толерирал и се обградил с венети (венеди, венди, вандали) от "синята агитка", чиито прически били по "хунската мода", а “техните плащове и гащи (панталони) и особено обувките им, по име и мода, също мязат на хунски” [52] 28 (вж. мозайката от базиликата "Св. Виталий", Равена).

През 532 г., 3 години след закриването на Атинските езически школи, на цирк в Хиподрума в Константинопол срещу Юстиниан избухнало въстанието "Ника" ("Победа!"), подклаждано главно от "зелените" противници в Сената на нарастващата му власт, които се възползвали от недоволството срещу Юстиниан I, заради преследването на еретиците, езичниците и данъчните му закони. Изгорени били старата "Света София", построена още от Константин Велики, други църкви и обществени сгради, Юстиниан се готвел за бягство. Бунтът бил потушен от готите [53] [54] [55] и херулите [56] на генералите en:Мундо и Белизарий, които организирали клане на 3 500 - 4 000 бунтовници (30 000 според Прокопий Цезарейски) в Хиподрума. Убит бил и обявеният от бунтовниците за император Флавий Хипатий, племенник на Анастасий I. Генерал Мундо отново бил назначен за Главнокомандващ армията на Илирик. През същата година започнало изграждането на новата църква „Света София” в Цариград – едно грандиозно архитектурно творение, която била завършена и осветена пред 537 г.

Непокорните съотечественици[редактиране | edit source]

Българите не понесли безмълвно убийството на Виталиан. Юстиниан I, който с отстраняването на Виталиан изгубил симпатиите на тракийските хуни-кутригури, които живеели от старо време покрай Босфора и на Галиполи (Прокопий Цезарейски и Калиник), през 528 г. се стараел да привлече на своя страна техния княз Грод (с-д Йоан Малала) или Горд (Теофан Изповедник [57]), който бил християнин и резидирал в Боспор. Съотечествениците му обаче не одобрили зависимостта му от Юстиниан и през 530 г. го убили, после избили императорската стража в Боспор, която пазела града, заедно с началника и трибуна Далмаций, а за княз избрали Мугел, брат на Грод. Тогава Юстиниан назначил за комендант на босфорската стража и началник на "теснините на Понтийско море" бившия консул Йоан, син на Йоан, който убил навремето Сабиниан Велики, дал му "готска" помощна войска и му заповядал да постави квартирата си в Хиеро (Иеро, на устието на Златния рог) [58] 4.

След смъртта на Теодорих Велики през 526 г. Мундо, противникът на българите на Сабиниан от сражението през 505 г. на река Морава, напуснал готите и се поставил в услуга на Юстиниан. През 529 г. Юстиниан назначил Мундо за илирийски военачалник - magister militum per Illyricum и на Дунавската граница за да отбива нападенията на хунобългарите. Когато генерал Мундо пристигнал в Македония, върху него се нахвърлили старите му неприятели "хуни заедно с голямо количество разни други варвари" (Йоан Малала), респ. "българите, едно голямо множество" и го принудили да си хвърли шлема в езерото (шлемът му бил намерен в Охридското езеро, Теофан) [59]. Комес Марцелин съобщава, че през 530 г. Мундо успял да разбие в Тракия едно поделение българи. Изпратил пленниците в Константинопол за да се устрои триумф, но после те били зачислени в Римската армия в Армения.

След това Юстиниан изпратил през 531 г. по море една експедиция под водителството на Годила и военачалника на Скития Бадуарий към Одесос (Варна) срещу хунобългарите в Мизия с надеждата, че като ги разбие, по-лесно ще подчини и хунобългарите в Тракия. Според Йоан Малала на нея се противопоставили "двама хунски", а според Теофан, който точно препредава Малала, „двама български крале“ (reges) [60]. В битката римляните били разбити, военачалникът на Мизия Юстин бил съсечен и бил заменен от Констанциол Флоренциов, но мизийските българи стигнали до Тракия. Тук срещу тях с нови войски излезли Годила, Констанциол и военачалникът на Илирия, "хунът" Аск, посветен в "свещената къпалня" (покръстен) от Императора. Римляните успели да разбият мизийските българи и двамата български „крале“ паднали в сражението. Зарадвани от успеха си, римляните потеглили през Тракия за Цариград, обаче ги пресрещнали тракийските българи, които им нанесли съсипващо поражение, от което само малцина могли да избягат живи. Военачалниците Годила, Констанциол и Аск били заловени с примка, Годила успял да разсече примката и да се измъкне, но другите двама били пленени. Констанциол бил продаден за 1000 жълтици в Цариград, а Аск българите задържали при себе си. „Отсега-нататък настана мир в Тракийската област", пише Йоан Малала [61] 4. Хунобългарите продължили освобождаването на своите сънародници чак до Йонийско море - „хуните навлезли в Тесалия и след като унищожили всички елини, с изключение на пелопонесците, се върнали“ [62]. И в своята "Тайна история" ("Anecdota") Прокопий Цезарейски отново показва, че хунобългарите са считали пелопонесците за свои сродници и са ги защитавали от елините [63]. Йордан нарича „хуните“ на Прокопий направо „българи“ [64] 4, които "всеки ден настоявали за правдини".

След едно от поредните нахлувания на българите през 531 г. за Главнокомандващ на Тракия бил назначен един от най-способните римски генерали от хунобългарски произход, антът Хилбуд (Хвалибуд) от личната гвардия на Юстиниан [65] със задача да не позволява на склавените да пресичат Дунава. С няколко наказателни акции, в т.ч. и северно от Дунава, той успял да внуши респект всред тях за няколко години, но през 534 г. загинал в сражение. Северната граница практически останала незащитена от свободно навлизане на хунобългари в Тракия. Римската дипломация обаче съумяла с интриги да посее раздор между севернодунавските хунски племена анти и склавени, като предизвика война между тях и така да си осигури още за известно време спокойствие от север. Един млад ант със същото име Хилбуд бил взет в плен от склавените и възпитан от тях [66], който впоследствие изиграл ролята на лъже-Хилбуд.

Юстиниан I се опитал още един път да сломи българската съпротива, като изпратил в 535 г. по море патриция Цита с една армия да ги нападне в Мизия, обаче те го разбили на р. Янтра (или Ятрус при с. Кривина, Русенско) и го принудили да бяга през Шипка за Цариград [67]. С това българите станали фактически господари на земята от Дунав до Йонийския залив (Арта).

Consul Флавий Белизарий от Сапарева баня, magister militum per Orientem[редактиране | edit source]

Военните кампании на Юстиниан I Велики са били изнесени от един от най-славните пълководци на Античността след Александър Македонски и Цезар - Флавий Белизарий (* 505 - † 565), magister militum per Orientem, от 534 г. единствен consul по това време, който, според неговия секретар и съветник Прокопий Цезарейски, бил тракийски "хун" от гр. Германия (Сапарева баня, Дупнишко) [68].

Генерал Белизарий ръководел през 531 г. с участието на генерал Мундо и кавалерийските полковници от Тракия Доброгост и Всегорд - "двамата варвари, но вождове на римски полкове" (Прокопий) - неуспешната en:Битка при Калиник на река Ефрат срещу Сасанидите. След постигнатия срещу заплащане мир "на вечни времена" през 532 г. Мундо бил отзован в Константинопол и назначен за Главнокомандващ армията в Ориента на мястото на Белизарий.

След това на Белизарий била поверена през 533 г. сухопътната и морска интервенция в Северна Африка срещу арианското кралство на Вандалите, където узурпаторът Гелимер е детронирал и убил римското протеже Хилдерих, а Никео-Цариградските християни били преследвани. В битката при Дециум Белизарий успял да победи Гелимер и да превземе столицата Картаген. След втора победа над Гелимер през 534 г. при Трикамар край планината Папуа властта на Империята в Африка била възстановена. Белизарий бил посрещнат триумфално в Константинопол, бил назначен за Консул и родът му станал Флавиев.

През 535 г. Юстиниан Велики възложил на Белизарий да върне от узурпатора de:Теодохад контрола на Империята в Италия, отнет ѝ още от остроготите на Теодорих Велики, междувременно вече починал през 526 г. Белизарий дебаркирал на о-в Сицилия. Успоредно с него генерал Мундо навлязъл с илирийските войски в Далмация и превзел гр. en:Салона (край Сплит). Теодохад бил принуден да преговаря и дори да се отрече от престола. Мундо обаче бил убит през 536 г. в едно победоносно сражение срещу остроготите, отмъщавайки за убития си син Мавриций, а Белизарий трябвало спешно да замине за Картаген, който бил обкръжен от войници метежници, водени от простия войник Стоца. Теодохад се възползвал от ситуацията, прекъснал преговорите и дори арестувал императорския посланик в Италия Петър. Белизарий успял да подави метежа в Картаген, назначил Герман за военачалник в Африка и се върнал бързо в Сицилия, а в края на 536 г. щурмувал и превзел Неапол. През същата година de:Витигис убил крал Теодохад за това, че предложил да отстъпи Кралството си на Юстиниан Велики, но разбунтувалите се остроготи го свалили от власт и издигнали за Крал Витигис.

Белизарий влязъл в Рим през 536 г. с одобрението на св. папа Силверий (536 - † 537) (син на папа Хормизд). Папа Силверий се противопоставял на връщането на монофизитския еретик, бившия патриарх на Константинопол Антим I (535 - 536) и с това си спечелил омразата на императрицата Теодора I (* ок.500 - † 548), която поддържала протежето си антипапа Вигилий (* ок.500 - 537 - † 555) с надеждата да признае монофизитството. Крал Теодохад не искал в никакъв случай свързан с Константинопол Папа и затова избързал да наложи Силверий, преди да дойде Вигилий. За папа Силверий се говорело, че си откупил понтификата от Теодохад и че писал на Витигис, предлагайки да му предаде града. Крал Витигис обсадил Белизарий в Рим пред 537 г. и в течение на няколко месеца обрекъл населението на лишения и глад. Благодарение на пристигналите на помощ 1 600 конници от Тракия атаката на Витигис била отбита и през следващата година той вдигнал обсадата [69]. През 537 г. Белизарий свалил православния папа Силверий по внушение на Теодора I (чрез жена му Антонина) с обвинението в държавно предателство за кореспонденцията му с готите, понижил го до прост монах и го изгонил в гр. en:Патара в (в Мала Азия). Юстиниан приел оплакването на Силверий и го върнал обратно в Рим, но папа Вигилий, който междувременно бил заел вече трона, го изпратил обратно на заточение на о-в en:Палмария (en:Понца) в залива на Неапол, където починал от глад, не без съдействието на Антонина. Папа Вигилий обаче не оправдал очакванията на Теодора за реабилитирането на монофизитството, като през 540 г. отхвърлил указите на Юстиниан I, с които той бил осъдил "Спорът за трите глави" на тримата теолози, обвинени в несторианство. С това осъждане Юстиниан се стремял да примири антихалкедонските източни християни в Сирия и Египет със западните християни след провала на Енотикона на Зенон.

През 537 г. Белизарий превзел Милано (Медиолан). Витигис му предложил да стане Крал на Италия, Белизарий привидно приел, но през 540 г. влязъл с хитрост столицата на остроготите Равена, пленил Витигис и обявил възстановяването на властта на Императора. "Офертата" към Белизарий предизвикала съмнения у Юстиниан и той изпратил Белизарий да се бие с персите в Сирия, които през 540 г. нападнали провинцията Сирия и превзели Антиохия. През 542 г. Белизарий успял срещу откуп да постигне примирие с персите за следващите 5 години. През 544 г. Юстиниан отново върнал Белизарий в Италия, където междувременно en:Тотила се е обявил през 541 г. за крал на остроготите и е възстановил контрола върху Северна Италия и гр. Рим. Белизарий успял да превземе Рим, но този път кампанията му страдала от недостатъчните военни ресурси и поддръжка от Юстиниан, на когото бил загубил доверието. През 545 г., Белизарий изпратил братовчед си генерал Йоан с писмо до император Юстиниан с настоятелна молба за спешно изпращане на подкрепления от Тракия, пари, оръжие и коне. От писмото става ясно, че местните италийци, някогашните "римляни", вече са били отвикнали да носят оръжие. Смазани духом от многобройните поражения, те отказвали да се бият, захвърляли оръжието и конете си и масово бягали при досегашните си „поробители“ - готите. Този процес започнал още при пристигането на Теодорих Велики в Италия, когато видни хора като Марк Аврелий Касиодор съветвали бившите римляни, свои съотечественици, да приемат доброволно чуждото господство на остроготите [70] 34. Готският крал Тотила изпратил пратеници в Цариград да молят император Юстиниан за мир, но той им отговорил, че главнокомандващият Белизарий е снабден с неограничени пълномощия и решението трябва да вземе той. Докато се чакало завръщането на пратениците от Цариград, пълководецът Тулиан охранявал прохода към en:Лукания с 300 анти и събрани местни селяни, за да попречи на готите да опустошат местността. Тотила ги нападнал, но бил победен. Тогава той решил да сравни гр. Рим със земята и да го изостави, взел със себе си сенаторите, а останалото население изпратил в Кампания. След това Тотила тръгнал към генерал Йоан в Апулия. Римските патриции дали съвет на селяните, с които Тулиан пазел дефилето, да му избягат, за да си гледат нивите. Благодарение на това предателство, цялата област на Адриатическо море за втори път паднала под властта на готите на Тотила с изключение на Хидр, където Йоан успял своевременно да пристигне с неговите "масагети" (хуни и българи) [71].

Юстиниановият военачалник Йоан, братовчед на Виталиан, претърпял веднъж през 548 г. в областта Кампания едно нощно нападение и поражение от страна на Тотила, "поради издайничеството на своите българи", които минали на негова страна [72] Юстиниан изпратил в Италия ползващия се с неговото доверие генерал Нарзез с 30 000 армия, а Белизарий излязъл в оставка. След първоначалния успех на Нарзес, през 550 г. остроготите отново завладели Рим и Сицилия. Под контрола на Империята останали само Равена, Анкона, de:Кротон и en:Отранто. Като нов главнокомандуващ на римските сили в Италия, през 552 г. Нарсес възстановил доверието и на българите и с тяхна помощ в en:битката при Буста Галорум в Умбрия нанесъл съкрушително поражение на готския крал Тотила, който бил убит. Остатъците от войските им под ръководството на новоизбрания крал Тея се изтеглили към Везувий, където били унищожени в следващото сражение.

През 553 г. Белизарий бил един от пратениците на Юстиниан Велики в Константинопол при папа Вигилий на Петия вселенски събор в тяхното противоборство по "Спора за трите глави", които папа Вигилий бил принуден да осъди под силния натиск на Юстиниан и така отстъпил от Халкедонския Символ на вярата. От своя страна, като знак на покаяние, Белизарий построил два приюта за поклонници (пилигрими), един манастир и църквата "Света Богородица" в Тривио до най-прочутия Римски фонтан Ди Трѐви срещу българската църква "Св. Викентий и Анастасий".

В последната си кампания през 559 г., Белизарий бил призован да спре инвазията на хунобългарите кутригури на кан Заберган. По черноморското крайбрежие те били северни съседи на Дунавските българи от Добруджа (Малка Скития), но през тази година преминали Дунава и сериозно застрашили Константинопол.

През 562 г. Белизарий бил обвинен в корупция, осъден и хвърлен в затвора след един, вероятно, скалъпен процес с участието на бившия му секретар, непримирим враг и клеветник Прокопий Цезарейски, авторът на "Тайната история". Скоро след това обаче, бил помилван и напълно реабилитиран от Юстиниан. През 565 г. Белизарий умрял в Константинопол. Счита се, че е допринесъл за териториалното разширение на Римската империя с около 45%.

Римската войска и неизбежните ѝ съюзници[редактиране | edit source]

Както войските на Белизарий, така и почти всички негови генерали са били с малки изключения тракоилирийски федерати: Кавалерийските полковници масагетът или хунът Айган и Руфин били от рода на Белизарий, както и Барбат и Папа, Доброгост и Всегорд, "масагетите" дорифори (копиеносци) Халацар, Зантер, Хорзоман, Айшман [73] и Буха [74], "тракиецът" Годила, Года, Кирил, Доротей, доместикус на войските, квартируващи в Армения, Константин от Тракия начело на "хуни", Киприян и Олдогандон също начело на "хуни", Мартин и Валериян от Тракия начело на "хуни, склавени (от Средния Дунав) и анти" (от Долния Дунав) [69], Алтия, Марцел, командващите пехотата Теодор и Йоан от Драч, Теренций, Заид, Марциан и Сарап, "другите почти всички бяха поселенци на тракийските брегове". Само евнухът Саломон, надзираващ войската, бил от гр. Дар в Армения [75]. Йоан, братовчедът на Виталиан, бил през 548 г. начело на "българи" (Комес Марцелин [76]), респ. на "анти" през 546 г. (Прокопий [71]). Един от най-доверените подчинени пълководци на Белизарий бил генерал Беса от народа на тракийските Беси.

Българите и сродните на тях хунски племена анти и склавени, населяващи територията от реките Сава, Драва и Тиса до устието на Дунав и на юг до Солун, са носели военната тегоба на Римската империя по това време, а не са били "варварски орди и чети, нахлуващи отдалече (отвъд Карпатите)", както твърдят някои историографи, неправилно препредаваща Прокопий. Няма сведения да са били събирани някакви войници в Гърция, Тесалия, Епир, Морея, Пелопонес, Крит, Спарта, Атина, т.е. гърци или пък италийци 34.

Както през 4-ти и 5-ти век Римската империя наемала за защита на границите си готи, алани, българи и хунобългари, така и през 6-ти век в армията се наемали главно български и хунобългарски подразделения (кутригури/котраги, утигури/хуногондури, анти, склавени), които били особено полезни във войната срещу остроготите в Италия. Древните историци от това време ги назовават с различните им по-общи или по-частни етноними, което е предизвикало объркване между късните историци. Йоан Малала, който пише в периода 528-540 г. за едни и същи събития около 515 г. с Виталиан, използва алтернативно „хуни и българи”, „хуни и готи”, „готи и скити”, в зависимост от това, дали иска да обозначи народите с по-обобщаващите или с по-точните им, диференциращи ги названия. Прокопий Цезарейски от своя страна предпочита все още да употребява „хуни”, „кутригури” и „утригури” вместо „българи” за същите събития и герои. Скоро след това етнонимите „хуни” и „готи” са били напълно изместени от етнонима „българи”, а историята на хуните и готите продължила в историята на българите.

Докато сирийския хронист ru:Захарий Ритор (през 569 г.) от една страна пише за българи през 555 г. в град en:Дербент, Източен Кавказ, а от друга страна се опитва да отличава българите от хунобългарите кутригури, Виктор Танунски нарича войните кутригури на кан en:Заберган направо "българи". Агатий Схоластик Миринейски (* 536 - † 582) през 582 г. "обещава да разкаже за изчезването им" (на българите), но така и никога не разказва за това. en:Менандър Протектор (през 583/84 г.) отбелязва "гибелта" на българите, главно заради междуособните войни, които Римската империя провокирала между тях [77]. На Апенините обаче за българи се говори многократно. Проф. Александър Бурмов смята, че след 548 г. година българите "изчезнали" за близо половин век от историческата сцена на Балканите, а мястото им било заето от само сродните им кутригури и утигури. Проф. Веселин Бешевлиев (* 1900 - † 1992) пък счита, че общото между тях почивало само на "географски аргументи". За разлика от тях, проф. Васил Златарски (* 1886 - † 1935) категорично приема кутригурите и утигурите за български племена.

По време на изтощителните войни на Юстиниан в Персия, Африка, Италия и Испания основната стратегия на Империята на Долния Дунав се ограничавала в защитата на дунавската граница. През 539 и 540 г. българите кутригури провели рейдове по Тракия към Егейското крайбрежие и по Илирия до Адриатическо море. Прокопий Цезарейски свързва мощно българско навлизане с появата на комета-знамение. Обхватът бил чудовищен - от Константинопол и Егейското крайбрежие до Йонийския залив и Адриатика. Завладени били с пристъп, без обсада, 32 крепости в Илирик. Отведени били над 120 000 пленници.

След кутригурите в Тракия навлезли и съседните им хунобългари - антите. За да легитимират присъствието си антите се нуждаели от авторитетен ръководител от калибъра на убития през 534 г. управител на Тракия генерал Хилбуд, респ. на генерал Виталиан отпреди 2 десетилетия. Според Прокопий [78] един гръцки пленник дал идеята, да се обяви, че Хилбуд е жив и е пленен от склавените. Те откупили лъже-Хилбуд от склавените с надеждата, че Империята ще им плати богато за своя генерал, обявили го за свой вожд и решили да поискат от Юстиниан да го назначи отново за Главнокомандващ на Дунавската армия. Юстиниан, който имал идеята да използва антите като буфер на североизточната си граница срещу българите кутригури, сам им предложил мир, но при условието да се изнесат ”северно от Дунава” в гр. Турис (Прокопий). Антите се съгласили при условие, че лъже-Хилбуд стане управител на пограничната област. Измамата била установена, когато лъже-Хилбуд отишъл на преговори с Императора в Константинопол, но бил срещнат на улицата от генерал Нарзес, който лично познавал истинския Хилбуд. Самозванецът бил арестуван. В крайна сметка антите се поставили в услуга на Империята в Италия и по Черноморието и признали сюзеренитета на Юстиниан, а той добавил даже към титлата си и „Антски” [79]. За разлика от тях, със склавените не било сключено споразумение и те през 547 г. възобновили рейдовете си из Тракия в продължение на 5 години [80].

В периода 545-555 г. продължили ежегодните придвижвания на хунобългарите (склавени) на Балканите. През 548 г. българите са споменати между християнизираните племена и народи от изток на запад - след ирканите (хирканите), херулите, и преди еладците, илирите, далматите, готите и др. [81]. Готския историк Йордан пише за българите през 550 г. по Северното Черноморие. Тъй като антският гарнизон в Турис не се видял на Юстиниан достатъчно сигурна защита, той успял да убеди срещу заплащане хунобългарите утигури (хуногондури), които били север-североизточни съседи на кутригурите, да ги нападнат в гръб. Хуногондурите изпълнили ангажимента си и с помощта на 2 000 готи-трапезити след продължителна битка разбили кутригурите, като взели доста пленници и коне. За да не бъде обаче нарушен балансът на силите и за да не загуби кутригурите като съюзници, Юстиниан предложил защита на кутригурите [82]. Когато интригантската политика на Империята била разкрита, българите кутригури и хуногондури се обединили против Юстиниан, по същия начин, както се били обединили около 6 десетилетия по-рано против Зенон през 480 г. Теодорих Велики и Теодорих Страбон край Одрин.

През 551 г. подразделение кутригури преодоляли антската бариера и навлязли в Тракия [83]. През 60-те години на 6-ти век влиянието на хунобългарите кутригури под владичеството на кан en:Заберган достигнало своя апогей. Прокопий Кесарийски съобщава, че Императрицата е била принудена да се обърне към Заберган с молба да посредничи в преговорите между Римската империя и Сасанидите в Персия.

През зимата на 558 или 559 г. голяма групировка българи и склавени под водачеството на кан Заберган преминала Дунав, навлязла в Тракия и Македония и пристигнала при тракийския Херсон (Галиполи) [84]. Виктор Танунски нарича войните на Заберган направо "българи". С част от войската Заберган преодолял безпрепятствено en:Дългата стена и пристигнал пред Константинопол през 559 г. Юстиниан се принудил да извика Белизарий, който организирал защитата на града. Белизарий мобилизирал и въоръжил наличните войници, вкл. конете от цирка и местни селяни и със сетни сили, военни хитрости и ловки маневри успял да отблъсне атаката на Заберган. Склавените се опитали да атакуват града по море със салове, които построили на бърза ръка от дървета и тръстика от околността, но били лесно потопени от римския боен флот [85]. Заберган отстъпил временно до Аркадиопол (Люлебургаз), където установил на стан главния си щаб, за да се подготви за ново нападение на столицата, като напълно я отрязал от Тракия. Юстиниан бил принуден да води преговори и да плати сериозен откуп, вкл. и за пленниците, за да убеди Заберган да се оттегли обратно зад Дунава. Виктор Танунски съобщава за нов български поход в Тракия през 560 г., който стигнал чак до предградията на Константинопол.

Империята трябвало бързо да търси нов съюзник срещу съюзниците си и той се намерил. Действителната причина за спешното изтегляне на Заберган през 559 г. били хунобългарите „абари” (псевдо-абари), настъпващи в гръб на българите кутригури в севернодунавските земи. Още през първите 2 месеца на 558 г. (според някои едва през 563 г.) „абарския” кан Боян пристигнал в Константинопол за преговори и бил нает от Юстиниан за охрана на границите му срещу българите и др. „варвари” [86].

Patrician кан Кубрат от Велика България[редактиране | edit source]

---

През 679 г. около Одрин се наблюдава раздвижване на местните българи и заселване на ново военно подразделение, което подсказало за бъдещите му намерения. Локалната римска армия успяла обаче да го разбие и пропъди. През 680 г. Римският император Константин IV Погонат (Брадатият, * 650 - † 685), обнадежден от този частичен успех и въпреки предупрежденията в Римския сенат, решил да нападне основните сили на Велика България, възползвайки се от междуособиците след смъртта на кан Кубрат (* ок. 591/595 - † 668). Той извършил морски десант на север от Дунава, за да избегне преминаването на Римската армия през населените изцяло с българи Тракия и Мизия, в т.ч. и "седемте готски или гетски племена", за които говори още св. Йероним, респ. "седемте скитски племена", за които говори преди него Херодот, а сега наричани вече и “склавени”. Те са били съюзници още на Виталиан, по-късно на Кубрат при изгонването на псевдоабарския управляващ клан от Балканите. След поражението на Римската армия и подписването на мирния договор в крепостта Теодориада в Одесос, политическият център на българската държава се пренесъл на юг от Дунава в Долна Мизия. Преди това Кан Аспарух (* ок. 650 - † 701) по стратегически съображения разместил тези племена, като северите прехвърлил от запад на изток по-близо до столицата на Империята Константинопол, а останалите, които били по-навикнали на римската власт, изместил на запад по-близо до псевдоабарите.

---

Св. цар Михаил I Борис[редактиране | edit source]

Иконоборци срещу иконопочитатели[редактиране | edit source]
Св. цар Михаил I Борис

Българите, живеещи все още в рамките на Римската империя до 8-ти век (предимно от Тракия и Македония), като нямали възможност свободно да изповядват вярата си на роден език, но обичайки изкуството, започнали да рисуват образите на Христос, на Божията майка, на светиите и като ги съзерцавали, изпитвали богопочит. В иконопочитта си те намирали упование и нови сили за съпротива срещу гърцизма на Цариградската патриаршия и нейните асимилаторски стремежи 4. За това българите, които заради българо-готското си християнско верую в периода на Късната Античност били наречени "еретици" и "поруариани", в Ранното Средновековие вече ги наричали "идолопоклонници", т.к. на гръцки „идол“ и „икон“ означават „картина“, „образ“. Това дало възможност на някои „учени“ едно хилядолетие по-късно да възпроизведат най-старите европейски християни даже и в „езичници“. "Поставеният от бога Кан ювиги..." Омуртаг (* ? - 814 - † 831) на "хуните, които се наричат българи" [87], който сключил „будещия недоумение4 30-годишен мир с Лъв V, също бил обозначаван като "идолопоклонник", въпреки че поръчал да бъде изобразен и на двата си златни медальона с кръстове на короната и скиптъра.

Началото на иконоборството сложил през 726 г. с едикт срещу иконопочитта император Лъв III Исавър (* 675 - 717 - † 741). Най-отчаяният гонител на иконите обаче станал неговият син Константин V Лайното (Копроним, * 719 - 741 - † 775), който водил дълги и омразни за народа войни срещу българите, в т.ч. и гонейки иконите, за което иконопочитателите го нарекли "Лайното". Той свикал през 774 г. църковен събор в Хиерия (на азиатския бряг на Босфора) и после в Константинопол, на който след 10-месечни заседания било взето решение за строга забрана на култа към иконите като ерес и наредил пълното им унищожаване. На събора не са участвали източните патриарси, както и папа de:Стефан II (III) (752 - † 757), т.к. Римската църква поддържала иконопочиттта. Били анатемосани св. Йоан Дамаскин (* 650 - † 749) и други иконопочитатели, Константин V Лайното бил възвеличен като равноапостол, започнало масово унищожаване на икони, фрески и книги, защитаващи иконите, екзекутиране и ослепяване на висши държавни чиновници и офицери, преследване и избиване на монашеството, разрушаване и заграбване на манастири. За известно време иконопочитта била реабилитирана на Седмия вселенски събор през 787 г. в Никея по времето на император Константин VI ((* ок.771 - 780 - † 797) [88].

Когато император Лъв V Арменец (* 775 - 813 - † 820) попитал монаха Сабатион, какво да направи, за да подчини българите, той му отговорил: „Унищожи от основа всяка помисъл за иконите и тогава чак ще можеш да подчиниш българите и да царуваш в мир“. В 815 г. той свикал събор в Константинопол, който потвърдил решенията на събора от 754 г. и отхвърлил Седмия вселенски събор. Негов главен съветник в иконоборството бил бъдещият Константинополски патриарх Йоан VII Граматик (Аний Йоан, * ? - 837-843 - † ок.867) [89]. През 821 г. срещу император Михаил II Пелтека (Пселос/Балба/Аморийски, * 770 - 820 - † 829), убил и наследил Лъв V, в Мала Азия се вдигнал на въстание висшият военноморски офицер и малоазийски областен военачалник, тракиецът Тома (Отстъпника, * ок.760 - † 823, в ново време прекръстен на "Славянина"), който с помощта на „готи“, „алани“, „вандали“ и др. и на част от флота се прехвърлил в Тракия и обсадил Цариград. Тома Тракиецът получил императорската корона от Патриарха на Антиохия, както и подкрепата на тракийците [90] между Одрин и Мраморно море, към които се присъединили и Солунчани, т.к. Южна Тракия някога е принадлежала към Македония. Тракийските и македонските българи се вдигнали срещу Михаил II, защото той не искал да спре преследването на светите икони. Позовавайки се на мирния договор, българският „Василевс“ кан Омуртаг (Теофан Продължител [91]) предложил помощта си на Михаил II [92], но, вероятно, не безусловната и твърде опасна "помощ" изглежда не била приета (въпреки, че се е наложила версията, че Михаил помолил за помощ Омуртаг и той дори разбил Тома [93] [94] [95]. Тома бил обсаден в Адрианопол (Люлебургаз) и след отчаяна борба бил заловен и екзекутиран заедно със сина си, но съпротивата продължила на отделни места още няколко години.

След смъртта на Омуртаг и Михаил II, положението на южните българи се променило. Михаил II бил наследен от сина му Теофил (* 813 - 829 - † 842), който първоначално също бил голям противник на иконите и даже издал през 832 г. едикт, строго забраняваш почитането на иконите, като хвърлил в затвора водача на иконопочитателите в Цариград, монаха Методий. Под давлението на императрицата Теодора II обаче Теофил освободил Методий, а той успял да спечели нея, както и Двора за каузата на иконопочитателите. През 837 г. българите в Родопите се вдигнали на въстание срещу римската власт. Българският кан Пресиян (* ? - 836 - † 852) се възползвал от ангажираността на Теофил във войната му с арабите и с помощта на кавкан Исбул присъединил в съгласие с местните българи Беломорска Тракия, Македония и част от Горен Епир към България. Като чули, че техните събратя в Тракия и Македония се надигат, изявили желание да се завърнат в отечеството си българите, избягали по време на иконоборческите изстъпления и преселени от Източна Тракия през 813 г. от кан Крум Страшни на северната страна на Дунава, респ. изселени около 809 г. от Средна Струма от император Никифор I Геник (* ок.765 - 802 - † 811). По това време, според Георги Хамартол, воински началник (войвода) в Македония бил македонецът Кордил, а неговият син Варда пък управлявал македонците отвъд Дунава. Кордил отишъл при императора Теофил и поискал от него кораби, за да вземат македонските преселници и да ги докарат в Солун и получил обещание, но като научили, че "Михаил Български излязъл (от Солун), те започнали да преминават Дунава с всичко що имаха" [96]. Докато преселването ставало координирано с българския владетел на Солун Михаил, то на Дунава станало спречкване с хунобългарите на "българския господар (на Дунав) по онова време Владимир, Крумов потомък и баща на Симеон?!", които се опитали да им попречат. Настанал бой, в който се включили и маджари, турки (торлаци) и др., появили се там не без участието на цариградските политически интриганти. Македонците отблъснали нападението и продължили, като особено се проявил в боя младият македонец и бъдещ подстратег Лъв, бащата на св. Константин и Методий. Между преселниците бил и бъдещият римски император Василий I Македонец (* 811 - 867 - † 886).

Опитът на сръбския княз Властимир, пред нарастващата българска опасност, да обедини сръбските племена, които по това време населявали Южна Далмация (а не Косово и Шумадия/Белградския пашалък) бил използван умело от Теофил към края на живота си през 839 г., за да насочи за 3 години Пресиян в безрезултатна война срещу сърбите на запад, с намерението да ги превърне в бъдещ верен римски съюзник и постоянен враг на България и за да отклони Пресиян от амбициите му за разширение в Пелопонеската тема, вълненията и въстанието в която практически я били откъснали от Империята [97] [98]. След смъртта на Теофил, Теодора II (* 810 – 842-856 - † 867) поела регентството на малолетния престолонаследник Михаил III Пияницата (* 839 - 856 - † 867) и през 843 г. на Църковен събор иконопочитанието възтържествувало напълно, иконопочитателният монах Методий бил назначен за Цариградски патриарх на мястото на иконобореца Йоан VII Граматик. Била изпратена голяма войска от тракийци, македонци и войници от другите западни теми, водена от стратега Теоктист Вриений, който подчинил бунтовниците и им отнел всякаква автономия. С този поход се поставило началото на бързото погърчване на местното българско население в Пелопонес, Елада и Тесалия [99]. Пресиян от своя страна завзел Югоизточна Македония и Западните Родопи, като между долините на Струма и Места излязъл на Орфанския залив. За да го принудят да изтегли войските си оттам и да ги пренасочи към Източна Тракия, тракийските римски гарнизони започнали от 849 г. нахлувания, избиване и поробване на мирното българско население [100].

Покровителите на Европа[редактиране | edit source]
Покровителите на Европа
Kyrill&Method.jpg

Св. Константин-Кирил и Методий
(Руска икона от 18/19 век)
Лични данни

Показателно е, че за прекръщаването на манихеите и богомилите по поречието на река Брегалница цар Михаил издигнал нов храм, в който български духовници са служели само на български език и в който са били положени мощите на древни български светци, някои от които преди половин хилядолетие са били основатели на българо-готската тракоилирийска църква, която е стояла в опозиция на гръцката и затова са били считани за „еретици“ и „полуариани“ 4. Тук, на Овчо поле и река Брегалница, където през 5-ти век било седалищто на Теодомир и Теодорих Велики 2, цар Михаил I Борис бил приел царството през 852 г. ("и на реце Брегалници и ту прием царство") [101] [102]. Брегалнишката мисия през 855 г. е и начало на дейността [103] на св. Константин и Методий във вътрешнобългарските земи ("Моравската легенда" и "Чешката легенда" [104], писани от учениците им), след мисията им при сарацините, но преди мисиите им при хазарите и в Моравия. В гр. Равен (край Щип) на Брегалница се предполага, че започва и съвместната мисия на Цар Борис и Константин и Методий ("Солунската легенда") [105] [106].

Св. братя Константин Философ (Кирил, * ок.827 - † 869) и Методий (Михаил, * ок.815 - † 885) били родени в семейството на македонски българи - подстратега на Солун, en:друнгария Лъв и жена му Мария. В късносредновековни чешки хусистки писмени паметници те са наречени и Църхо и Страхота [107]. В продължение на 10 години (837-847 г.) Методий бил назначен за управител на българско княжество в днешна Източна Македония [108], както съобщава неговото "Пространно житие...", писано на Запад скоро след смъртта му през 885 г. През цялото време и до края на смъртта му в Моравия, Методий е бил придружаван от св. Климент Охридски (* ок.840 - † 916), в т.ч. още в българското княжество, управлявано и християнизирано от Методий [109]. И в "Житието на св. Наум" ("Македонската легенда" от 10-ти век), и в неговата служба се говори, че Наум Преславски (* ок.830 - † 910) се подвизавал с учителите си по "Българската страна" [110]. В "Охридската легенда" св. Методий е наречен "епископ на целия Илирик и на българския народ, който владеел страната" [111]. В "Краткото житие на св. Кирил" ("Успение Кирилово") се казва за блестящо завършилия Магнаурската школа и неин преподавател Константин Философ, че преди да дойде на Брегалница, където "приобщил някои от славяните към християнството ... философът Константин, ... родом българин" надвил в публичен диспут (през 847 г.) бившия иконоборчески цариградски патриарх Йоан Граматик [89]. Около 852 г. Константин се оттеглил при брат си Методий в манастира "Полихрон" на малоазиатския Олимп, където се подготвяли за мисията си в Брегалница - вероятно са усъвършенствали Урфиловата и разработвали нова графична система за азбука, както и превеждали богословска литература на тях [105].

Като изброява земите, където са служили Солунските братя (служба на св. Методий, песен VII) Методиевият ученик Константин Преславски (* кр.9-ти в. - † нач.10-ти в.) поставя на първо място българските - "Солун, Мизия (България), Панония, и Моравската земя" [112]. В периода 850-851 г. Константин Философ бил изпратен от Цариград на политическо-религиозна мисия при сарацините, в двора на арабския халиф в гр. Самара, където се наложил в спорове с мюсулмански учени и монаси. Брегалнишката мисия на двамата братя продължила само три-четири години - от 855 до 859 г. Началото на Брегалнишката мисия съвпада и с годината на създаването на новата българска азбука, съобщена в трактата „О писменех Цръноризца Храбра“, писан най-вероятно под диктовката на цар Симеон Велики. През 859-860 г. Константин бил извикан от Брегалница, предполага се с брат си Методий, и натоварен от Цариград с нова важна мисия при хазарите, където отново се проявил в теологическите спорове с опонентите си. Мисията обаче е била и политическа, т.к. след смъртта на тамошния български кан Урус Айдар през 855 г., започнала религиозна война между престолонаследника кан Джилки, привърженик на исляма и брат му кан Лачин, който поддържал старата вяра. С помощта на хазарския бек Иляс, Лачин взел надмощие и наредил наказателна операция срещу християнския Константинопол с 200 бойни кораба, ръководени от Ас-Джир и скандинавеца Асколд [113]. Предполага се, че братята са имали среща с кан Лачин, а хазарските българи приели Константин и Методий като духовни спасители, назовайки ги "синове на Борис". На връщане през Кримски Херсон, Константин издирил със съдействие на местните българи и взел със себе си мощите на четвъртия римски Папа Климент I (* ? - ок.88 - † ок.97).

Последната и най-продължителна мисия на св. Братя е през 863-867 г. в Моравия (Морава в Източна Чехия, Нитрава/Нитранското княжество в Западна Словакия и др. и Блатненското княжество около Балатон в Горна Панония, сега в Западна Унгария; "he megale Morabia", спомената през 950 г. от Константин Багренородни, е преведена тенденциозно от панонските слависти като "Велика Моравия" [114]. Велика Моравия е в Долна Панония с център Сирмиум, т.е. Българска Моравия [115]). След 850 г. се обявил за независим владетелят на Моравия княз Ростислав (Растица, * ? - 846 – сл.† 870), който дотогава е бил васал на Краля на de:Източнофранското кралство от династията на Каролингите de:Лудвиг II Германски (* ок.806 - 840 - † 876), след което изгонил баварските монаси, които започнали християнизацията на Моравия. Още в 833 г. към Моравия е било присъединено и Нитранското княжество, управлявано сега от братовчеда на Ростислав, Светополк I (* ? – 850 - † 894). Към 855 г. съюзът на Ростислав с Цар Борис I от 853 г. практически вече бил разтурен, а Моравия водила успешни войни срещу Източнофранското кралство и Първото българско царство. След като с писмото си от 860 г. папа Николай I (* ок.820 - 858 - † 867) изявил пред император Михаил III Пияницата желанието си за въстановяване на своите църковни права върху всички области на Балканския полуостров [116], през 861 г. Ростислав, в стремежа си да ограничи източнофранкското влияние, се обърнал до Папата с молба да му изпрати епископ и учители, които да обучат местни духовници. Цариградски проповедници, които също работели в Моравия по това време, му предложили да се обърне с подобна молба и до Михаил III. Ростислав и Светополк изпратили в Цариград пратеници да искат проповедници на славянски език. Императорът, който знаел добре за дейността им в Брегалница, веднага възложил тази мисия на братята Константин Философ и Методий, които през 863 г. заминали за Моравия да учат западните народи ("езици") с "книгами рамно бльгарскыми" [117] [118].

Св. Константин-Кирил Философ
(Колона на "Св. Троица" в гр. Оломоуц)

При пристигането си двамата братя донесли Константинополския патриаршески двоен кръст PatriarchsCross.svg (в днешния държавен герб Coat of arms of Slovakia.svg на Словакия). Те въвели Старобългарския като специално конструиран от тях църковен език на базата на Солунското българско наречие заедно със старобългарската Глаголица, като я допълнили с някои, специфични за местния диалект букви (буквата GlagolitsaDzelo.gif - "Дзело"), както и Евангелието, някои литургически и библейски текстове, преведени от тях. Там превеждали части от Библията, един законник, още богослужебни текстове и др. [119] [120]. През 863 г. основали "Моравската академия", чийто ректор станал Константин Философ и където до 885 г. били завършили около 200 абсолвенти - богослови и администратори (руини на църковно училище от това време са открити в замъка Девин в Братислава). Още с пристигането на братята в Моравия те трябвало да се борят с критиките и конкуренцията на баварските проповедници, които виждали отслабването на тяхното влияние.

Пред 867 г. Константин и Методий заминали за Рим с одобрението на Ростислав и Светополк I, за да получат от Папата одобрение на техния литургически старобългарски език [119] [120], както и за ръкополагане на последователите им в църковен сан. По пътя се спрели за кратко в независимото по това време Блатненско княжество на княз Коцел (* ? - 861 - † 876) в Горна Панония, където обучили 50 ученици. Още същата година пред събрание на духовници във Венеция защитили Старобългарския като богослужебен език [119] [120] и получили покана от папа Николай I да посетят Рим, носейки мощите на папа Климент I. Поради междувременната смърт на папа Николай, приел ги с голяма почит новият папа Адриан II (* 792 - 867 - † 872), който одобрил цялата им мисия, а осветените от него преводи на Библията и богослужебните текстове били полагани тържествено върху олтарите на базиликите "en:Света Богородица Прияслица" и "Свети Петър", проведени били служби на старобългарски език [119] [120] в „Св. Андрей", „Св. Петронила" и „Св. Павел" в Рим. През 868 г. Методий, Горазд, Климент Охридски и Наум Преславски били ръкоположени за свещеници (двама от тях за дякони) от епископите Формоза и Гаудерих. Старобългарският бил допуснат в западната църква като четвърти литургически език - едно уникално събитие, защото друг език Рим допуснал над 1000 години по-късно, едва през 20-ти век. Поради заболяването си, Константин Философ се замонашил в манастир, където се предполага, че приел името Кирил, но през 869 г. починал и бил погребан в базиликата "Сан Клементе" в Рим.

През 869 г. Методий бил изпратен от Рим с писмо до Ростислав, Светополк и Коцел и поръчението да преподава и превежда в "Моравската академия". Методий обаче не можел да започне работата си, поради съпротивата на баварските духовници, които не приемат одобряването на дейността на двамата братя. По тази причина Коцел го пратил обратно в Рим, за да бъде ръкоположен за епископ и така да получи необходимия за задачата му авторитет. След дълги размишления и по настояването на Коцел, Папата най-после назначил през 870 г. Методий за папски легат и Архиепископ на Панония и Моравия със седалище в гр. Сирмиум в Долна Панония, като по този начин извадил Моравия от църковната компетенция на Бавария. Седалището на архиепископията е трябвало да символизира възраждането на древния диоцез на Сирмиум, който бил разрушен през 582 г. от новосъздаденото държавно образувание на абарите (псевдоабарите) и българите. Папата се бавел с вземането на решение, понеже по това време Панония била поделена църковно между архиепископ de:Адалвин († 873) на Залцбург, епископ Ерманрих на Пасау и патриарх Лупус I (* ? - 855 - † ?) на de:Аквилея, а българите при Омуртаг били завладяли Сирмиум през 827 г. Той създал новата архиепископия, чак когато след дълги преговори на Осмия вселенски събор (според Католическата църква) през 869-870 г. в Цариград, респ. Четвъртия цариградски събор (според Православната църква), Панония преминала към диоцеза на Рим, а останалите български Илирийски провинции - към диоцеза на Цариград.

По обратния му път за Моравия през същата година Методий бил заловен от баварските епископи Ерманрих и Адалвин, бил закаран в гр. Регенсбург, Бавария, бил малтрениран и затворен в тъмница в de:Бенедиктинския манастир на de:остров Райхенау в Боденското езеро (сега в провинция Баден-Вюртемберг, Германия - версията за Фрайзингенския манастир или de:Манастира в гр. Елванген не се потвърждава от новите данни) [121]. Бил организиран съд, ръководен лично от крал Лудвиг II Германски с главен обвинител Ерманрих, епископът на Пасау (участвал в папската делегация до Цар Борис I през 863 г.), на който Методий бил довлечен и "бит с бич" пред всички от Ерманрих. В създадения предварително документ „Conversio Bagoariorum et Carantorum“ [122] "съдът" от обвинители констатирал, че Моравия и Каринтия били християнизирани от Бавария и че единственият проблем бил Методий с неговата писменост, език и книги. От затвора, в периода 870-872 г. Методий писал много писма до Папата и Моравия, но по това време и Ростислав, и Светополк практически били приели върховенството на Лудвиг II. Чак когато през 872 г. Моравия, вече под ръководството на Светополк I, успяла да разбие Източнофранкското кралство, Папата започнал да пише писма на Лудвик II Германски, на сина му Карлман (* ок.830 – 876 - † 880), владетелят на Каринтия, на Адалвин и Ерманрих, малтретирали Методий, като изисквал незабавното му освобождаване. Светополк, който по принцип подкрепял баварските духовници, изведнъж се заинтересувал от Методий. Папа Йоан VIII (* ? – 872 - † 882) възложил на епископа на Анкона да започне преговори с Лудвиг II, които най-после през 873 г. довели до освобождаването на Методий с правото да ръководи "Моравската академия" и никой да не му се бърка в работата поне до 877 г., но с редица ограничениа: Панония чак до Сирмиум и областта между Балатон и Гран (Естергом) се изваждала от компетенциите на Методий и се връщала на баварските епископи, забранявало му се богослужението на старобългарски език [119] [120], с изключение само на четенето на Библията.

Св. архиепископ Методий
(Колона на "Св. Троица" в гр. Оломоуц)

След 874 г. латинските духовници в Моравия, Йоханес от Венеция (съветник на Светополк I) и швабският бенедиктински монах de:Вихинг († 912) започнали кампания за очерняне на архиеп. Методий пред Светополк и Папата, докато накрая през 879 г. Светополк изпратил пратеници при Папата, за да наклеветят Методий. По същото време Моравия започнала да прави опити за разделяне на своята територия на диоцези и през 880 г. към архиепископията на Методий се отделил нов диоцез в гр. Нитра, столица на Нитранското княжество, на който пръв епископ станал Вихинг по предложение на Светополк и по съветите на латинците. През 880 г. Методий заминал за Рим, за да се защити от нападките, но в делегацията си включил и Вихинг, за да бъде ръкоположен за епископ. Другата цел на посещението била обаче, да се моли Папата Моравия да стане васална на en:Светия Престол. Методий издържал безупречно проверката пред Йоан VIII, а Вихинг бил назначен за епископ. Папата изпратил на Светополк специална Була (cs:Industriae tuae [123]), с която постановявал: Че Моравия преминавала под защитата на Светия Престол, с което практически ставала равнопоставена на другите независими държави като Източнофранкското кралство и др., че функциите на Методий се потвърждавали, че щял да бъде пратен още един епископ в друг регион на Моравия, различен от този в Нитра, за да може Методий и двамата му епископи да ръкополагат и нови епископи (това останало само на приказки), че се изгонвали от Моравия всички свещеници, които са се противопоставяли на Методий, че се допускала старобългарската азбука (глаголицата), че службите можело да се провеждат на старобългарски език [119] [120], но Евангелието най-напред да се четяло на Латински и после на Старобългарски, че литургите за Светополк и обкръжението обаче, да се провеждали само на Латински, защото той така предпочитал. С друго разпореждане обаче, Методий се назначавал за Архиепископ на столичния град Моравия, от което се съди, че Моравия станала независима от Панония архиепископия.

При завръщането си през 881 г. в Моравия, Методий свалил Вихинг от епископското място в Нитра, понеже научил, че Вихинг написал фалшиво "папско" писмо до Светополк, според което Методий трябвало да бъде изгонен от Моравия. Вихинг бил изпратен с друга задача във Вислания (областта на Висла/Вайхзел), правил няколко опити да се върне в Нитра, но учениците на Методий не го допуснали. Около 880 г. Методий покръстил бохемския княз cs:Боривой I (* ок.852/855 - † ок.888/891), с което започнало покръстването на Бохемия. През 881-882 г. архиеп. Методий се завърнал за кратко в родината си, после бил посрещнат сърдечно в Цариград от император Василий I Македонец (* ок.811 - 867 - † 886) и Цариградския патриарх Фотий I (* ок.820 - 858–867 - 878–886 - † 891). Императорът задържал при себе си един от учениците на Методий, един дякон, както и няколко негови старобългарски книги [119] [120]. След това изпратил с Методий в Моравия и един свой представител.

Предполага се, че при пътуването си за Цариград, Методий е провел среща с цар Борис I, "ко­гото по-рано бил направил свое духовно чадо и бил привлякъл чрез прекрасния си във всичко език" [124] (Теофилакт Български), за съгласуване на бъдещите си действия и на своите ученици в България, предвид ставащата все по-нетърпима обстановка в Моравия при Светополк. След завръщането си в Моравия, през 883 г. Методий превел Стария завет, а преди смъртта си и останалата част от Библията [119] [120]. През 884 г. Светополк I, който изпитвал неприязън към Методий, се споразумял с Лудвиг II Германски баварските проповедници да продължат дейността си в Моравия, паралелно с Методий. През 885 г., на смъртното си легло, Методий определил Горазд за свой приемник в "Моравската академия". След смъртта му е погребан с почести зад олтара на главната църква "Света Богородица" (сега неизвестна), проведени били литургии на Старобългарски, Латински и Гръцки.

Недочакал смъртта на Методий, Вихинг заминал за Рим, за да го наклевети пред Папата и издействал повторното си назначаване за епископ на Нитра и даже за "църковен управител" на Моравия, но не и за архиепископ. Папата изпратил в Моравия едно писмо („Quia te zelo fidei“), с което осъждал дейността на Методий, отлъчил го от църквата и забранил богослужението на старобългарски език, с изключение само за тълкуването на Библията. Възстановено било богослужението на латински език от германските свещеници. Още от началото на 886 г. папските пратеници в Моравия забранили на Горазд да преподава, по указание на Папата, докато не се яви лично в Рим, за да обясни действията си (той не отишъл), "защото Методий бил толкова нахален да го назначи за негов наследник, противно на разпореждането на всички Папи" и затворили "Моравската академия". Ликвидирането на привържениците на Методий ръководел Вихинг. 200 студенти, проповедници и дякони, между които Горазд, Климент, Наум, Сава и Ангеларий, които отказали да преминат на латинско богослужение, били хвърлени в затвора, продавани като роби, а петте "Седмочисленици" и други били изгонени посред зима от Моравия. На българската граница при Белград ги чакал българският областен управител, който ги изпратил в Плиска, където цар Борис I ги посрещнал с голяма радост. Както Климент и Наум, в чиито житиета е казано, че са българи от Мизия от аристократически родове ("хранени хора"), така и други от учениците са били българи, изпратени от цар Борис с Константин Философ и Методий в Моравия, за да се подготвят за работа във вътрешнобългарските земи. Не може да бъде и случайно освобождаването им от затвора от Лудвиг II и придружаването им до българската граница от негови хора, предвид незавидната съдба на останалите ученици [125].

Въпреки практическото унищожаването на делото на св. de:Покровители на Европа Константин Философ и архиепископ Методий в Моравия, то постигнало огромен геополитически ефект - каноничното признаване на българската писменост и на старобългарския език за богослужебен, с което била разбита "триезичната ерес" на Рим и Константинопол, която столетия наред унищожавала делото на св. Урфил и св. Никета Ремезиански по българските земи. И по германските земи то не останало незабелязано, когато през 9-ти век германският монах, поет и учен de:Отфрид (* ок.800 - † сл.870) от de:Вайсенбургския манастир в Елзас, ученик на de:Храбан Мавър, настоявал Божието слово да се проповядва в църквите не на неразбираемия латински, а на немски език [126]. Твърдоглавието и късогледството на германските феодали и религиозни фанатици попречили за това [127], с което задълбочили пропастта между Изтока и Запада [128].


Новият закон[редактиране | edit source]

След Четвъртия цариградски събор през 869-870 г., преминаването на българските Илирийски провинции към диоцеза на Цариградската патриаршия (без Панония) и узаконяването на Никео-цариградския символ на вярата, Българската империя започва да преследва старото българско християнство, считано за "полуарианско" и заменя старата българо-готска писменост (Глаголица). В „О писменех Цръноризца Храбра“ неизвестният автор (вероятно Симеон Велики или под негова диктовка) критикува трактата „За изобретяването на езиците/буквите[129] на "Черноризец Храбър", който всъщност е de:Храбан Мавър (Храбан Черноризецът, Hrabanus Maurus, * ок.780 - † 856), абат от гр. Фулда и епископ на гр. Майнц 8 15, в който именитият германски философ и богослов твърди, че българите отдавна имали своя азбука, наред с другите 3 азбуки на триезичниците. В „О писменех ..." точно този факт се отрича, защото, по геополитически съобръжения, българската държава в лицето на Цар Симеон Велики целяла разграничаването от старото "еретическо" верую и неговият носител - старата "еретическа" писменост. Това събитие неправилно се счита за „покръстване на българите езичници и варвари през 9 век от гърците“ и все още не е отхвърлено категорично, въпреки, че християнизирането на българите започва 8 века по-рано от Христовите апостоли св. Павел Първовърховни (* 10 - † 67) (през 52 г. в Македония и Тракия) и св. Андрей Първозвани (в Добруджа, Мизия и Скития), т.е. българската църква е апостолическа.

През 9 век Библията в България не е превеждана наново, а е транскрибирана от старата българска глаголица (азбука) на новата българска глаголица (азбука) - "Кирилицата" - "за половин година двама попа-бързописци преложили под ръководството на Методий цялата Библия" [130]. Поради краткото време, тъй като са бързали, липсващите 4 глави за "Царствата" и тогава не са преведени, а доста по-късно. Погрешно някои историци считат, че пазеният в Университетската библиотека на гр. Упсала "Сребърен кодекс" (en:"Codex argenteus") е препис от Библията на св. епископ Урфил. Доказано е, че той е съзнателен късен фалшификат от 17-ти век, поразително съвпадащ по време с изобретяването на мастилото (сребърния нитрат) от Йохан Глаубер и решението на Хабсбургите да набавят липсващите „исторически” доказателства за ранното покръстване на техния народ. Високообразованият фалшификатор е създал "азбуката" си въз основа на лангобардски ръкописи, писани с гръцки и латински букви, като както езикът, така и "азбуката" нямат нищо общо с готските, предадени ни от Етикус Иструс, св. Йероним и Храбан Мавър (те даже и никога не са я наричали готска, а гетска) 8 [131]. Освен това, в стилно отношение българските преписи на Библията от 9-ти век излъчват много по-голяма древност, отколкото "Сребърния кодекс", който уж бил писан през 6-ти век 17.

Ученикът на Храбан Мавър de:Валафрид Страбон (* ок.808/809 - 842 - † 849, учител на Карл II Плешивия), игумен на de:Бенедиктинския манастир на de:остров Райхенау в Боденското езеро, който е бил посещаван от св. Братя и учениците им и в който архиеп. Методий е бил заточен от 870 до 873 г. [121], смятал, че в Тракия по това време живеели готи заедно със скити, които говорели lingua theodiska, “(просто)народен език”, превърнал се постепенно до 15 век в означение за немския език и етноним на немците - thiudisc, tiutisc, diutisc, tiutsch, teutsch, deutsch 10.

Сръбският историк проф. Фердо Шишич обръща внимание, че през средните векове сърбите идентифицирали българите с готите и че в средновековна Сърбия името "гот" означава "българин", а не "славянин" [132] 8 27. В същата си монография той цитира сръбския крал Стефан Първовенчани (* ? – 1217 - † ок.1227), който пише в биографията на баща си крал Стефан Неман: "Един отстъпник от същото племе готи, наричано и българско, на името Стрез, се отцепи на запад от моята държава (Сърбия)" [133]. От своя страна патриархът на Киев и Литва Григорий Цамблак (* ок. 1360/1365 - † 1420), роден в Търново в семейството на Великия примикюр (Маршал) на българския Царски двор, пише ок. 1408 г. в биографията на сръбския крал en:Стефан Урош III Дечански (* ок.1285 – 1321 - † 1331), че против крал Урош се вдигнал през 1330 г. българският цар Михаил с голяма войска, която събрал от различни страни и от различни народи: "...след като събрал не малка помощ и от онези готи, които живеят от другата страна на Дунав, тръгнал във война като развълнувано море" [134]. Опитите на сърбите да се разграничат от българите са били мотивирани и от обстоятелството, че старото християнство на готите и българите е било дамгосано от Цариградската църква и Римската църква като "полуарианско" и "еретическо". В същото време Дуклянският презвитер [135] (ок. 1180 г.) е категоричен, че "'готите са славяни и българи и ... говорят славянски език'", на същото мнение са и Андреа Дандоло (* 1306 – 1343 - † 1354) [136] и hr:Тома Архидякон (* ок.1200 - † ок.1268) [137] 8. Папският легат проф. д-р Иван VI Тонко Марнавич (Ioannes Tomcus Marnavitius, Ivan VI. Tonko Mrnjavić, * 1580 – 1631-1635 - † 1637), роден в Шибенек, Далмация, епископ на Загреб и на Босна, в началото на 17-ти век писал, че готите на крал Аларих I, които заминали в първите години на 5-ти век от Тракия за Галия и Пиренеите, са говорели в Испания бащиния си "славянски език" (според Лукари, чак до 764 г., когато преминали на Латински) и че житието на император Юстиниан I Велики е написано от духовния му баща и съветник, професорът по право от екипа на Трибониан, епископ Богомил (Теофил, погребан през 6-ти век в "Св. София" в Сердика, построена от Константин през 4-ти век и обновена от Юстиниан) на "родния му тракийски език" (житието вероятно е съхранявано първоначално в Сердика, след построяването на първите манастири в Атон през 10-ти век препис от житието е съхраняван в манастирска библиотека на ордена Свети Васил (тогава манастира „Свети Васил”, Basilian Monastery), на което Марнавич направил във Ватикана по поръчка на Николас Алемани резюме на латински "Vita Justiniani", а оригиналът на преписа впоследствие е бил унищожен, както и всички други преписи на житието 28. Два века и половина по-късно en:Джеймс Брайс (* 1838 - † 1922) и Константин Иречек (* 1854 - † 1918) отрекли съществуването на „Житието на Юстиниан” [138] от епископ Теофил и обвинили в „лъжа” епископ Марнавич, понеже в средата на 5-ти век даже „славяните” още не били дошли на Балканите, българите били някъде си из „Азия”, а „Света София” в Сердика била построена чак през „11-ти” век.

Според проучваниета на проф. Асен Чилингиров [139], едва в средата на 19-ти век руски богослови забелязали, че векове наред след покръстването на киевския велик княз Владимир Светославович и Киевска Рус, станало, според официалната историография, от Цариградската патриаршия, в най-старите руски църковни летописи се е употребявал и „неправославният“, „полуарианският“, „еретическият“, българо-готският Символ на вярата, според който Бог-Син и Светият Дух са „подобносъщни“ (όμοιονσιος), вместо „единосъщни“ (όμοούσιος) с Бог-Отец 8. В Лаврентиевския препис от 1377 г. на „Повесть временных лет” е изпозвано „подобенъ сущенъ”, в Академичния препис – „подобносущенъ”, а в Радзивиловския препис - „подобесущенъ” [140]. Пръв открил този факт руският църковен историк митрополит Макарий (Булгаков), автор на първата и най-компетентна „История на руската църква“, който го отдал на „случайна грешка” на преписвачите [141] [142]. След него руският историк акад. М. Л. Сухомлинов открил също разлика между летописния текст от византийския богослов Михаил Синкел (* ок.760 - † 846), Йерусалимски и после Цариградски патриарх, и текста в т. нар. „Изборник князя Святослава 1073 года” – руски препис от ”Цар Симеоновия съборник”, съставен в България около 913-914 г., от което заключил, че в руската, както и в българската църква, са използвани явно паралелно и двата варианта на Символа на вярата [143]. И П. А. Заболотски, в изследването си на чуждестранните извори за „Несторовата хроника”, отбелязва наличието и на „полуаринския” Символ на вярата в руските ръкописи [144], докато руският филолог акад. Н. К. Николски поддържа тезата, че наличието на тази „еретическа” и „неправославна” формула се дължи на грешка при преписването [145] и че било изключено да се е съдържала в първоначалната форма на летописа, а била взета отнякъде наготово. Като коментира Николски [146], известният изследовател на руските летописи акад. А. А. Шахматов пък счита, че именно „полуаринският” Символ на вярата е фигурирал в първоначалната версия на летописите, а в по-късните преписи е бил цензуриран и променен [147]. Германските преводачи на руските летописи Траутман [148] и Щурм [149] са убедени, че „еретическата” формула e техническа грешка при превода от гръцки език, а акад. Дмитрий Лихачов само отбелязъл, че текстът от Символа на вярата в руските летописи „малко“ („несколько“) се отличава от текста в „Изборника на Светослав от 1073” [147]. По повод честването на хилядагодишнината от покръстването на Русия, съветският историк Аполон Григориевич Кузмин изказал предположението, че руската църква трябва да е изпитала силни влияния на арианството, „запазило се по средното течение на Дунав и след падането на империята на Остготите в Италия и от там повлияло в значителна степен върху ранното руско християнство“ [150]. Пак по този повод, като отхвърля обаче всяка помисъл за приемане на християнството на покръстителя на Русия св. княз Владимир от българите, както съобщават древноруската „Йоакимовска летопис” и редица други източници [151], проф. Лудолф Мюлер доказва, че и да е било погрешно преведено от гръцки „единосъщен” с „подобносъщен”, то преводът бил близък по смисъл на православния и не бил истински „ариански” [152] [153]. Тезите на проф. Мюлер са обстойно опровергани от проф. А. Чилингиров [154] [155] [156] [157]. През 1840 г. княз Михаил Оболенски, началник на тайните руски архиви на външното министерство в Москва, открил сборник от 15-ти век, който бил препис от български протограф, донесен от България – „Цар Симеоновият съборник” от 10-ти век, чието съдържание описвало над 720 отделни съчинения. По-голямата част от съчиненията се съдържали в т.нар. "Изборник князя Святослава" - втората по важност руска преписана книга, намерена през 1817 г. Според изследователя на Съборника акад. А. А. Шахматов, оригиналните български ръкописи са били унищожени, както впоследствие от цензурата и книгата на Шахматов [158] 8.

„Полиетнията на късноантичната и ранносредновековната Тракия обхваща и готски народи, не малко от които тъкмо тук са станали готи. Много от тях са се присъединили към великите крале полководци Аларих I и Теодорих Велики и са напуснали страната. Но немалък броя останали в нея, в служба на Императора достигнали до повече или по-малко високи почести или намерили тук своята родина, където като земеделци или пастири-скотовъдци могли да живеят за своята вяра...“ , de: проф. д-р Хервиг Волфрам 10
„По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север... Тук е явно, че българите по онова време се наричали готи и конен народ и досега пребивават покрай Дунав и Тракия...“ 26 (Св. Паисий Хилендарски)
Fíbula aquiliforme (M.A.N. Madrid) 01.jpg

Източници[редактиране | edit source]

  1. В тази година (494) и тъй наричаните българи, които живееха в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек“, Теофан Изповедник, „Хронография...“ (Животоописания на византийските царе)
  2. "Арист, военачалникът на илирийските войски, с петдесетхилядна въоръжена войска и 250 коли, натоварени с нужното за бой снаряжение, тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта (Чорлу), където бяха унищожени повече от четири хиляди наши (римляни), било като бягаха, било като падаха от брега в реката", Комес Марцелин, "Хроника"
  3. John Martindale, "The Prosopography of the Later Roman Empire", Bd. IIIb, Cambridge 1992, S. 903–905
  4. ... с помощта на отвсякъде събрани крадци, разбойници и убийци ... той живееше от ограбване на околността, крал на своите крадци.“, (Йордан)
  5. След това потегли против Сабиниан, военачалника на Илирикум, който се биеше тогава с Мундо при Маргоплан (Кюприя на р. Морава), ... впрочем, който се намираше в отчаяно положение и мислеше да се предаде ... и го спаси от ръцете на Сабиниан ... и разби илирийската войска, ... след което той (Мундо) от благодарност се подчини на крал Теодорих“, Йордан
  6. "Сабиниан, синът на Великия Сабиниан и войвода на войските, бе изпратен против гета Мундо...Сражението стана при Хореа-Марга. Много от неговите войници се изгубиха в това сражение и погинаха в реката. Той изгуби и обоза си, тъй че с малцина свои едва можа да се спаси в кастела Нато.", Комес Марцелин
  7. "Дълга стена съгради, простираща се от Черно море до Селибрия (Мраморно море) срещу нахлуваниета на мизите или българите и скитите" – “Longum murum condidit a magno mari ad Mysorum sive Bulgarorum et Scytharum excursiones”, Zonaras, Bonnae III, 144
  8. Марин Дринов, ”Поглед върху произхожданьето на българскій народъ.”, Пловдив, 1869, стр. 15
  9. "В тази година (513) православните Скития и Мизия и други области поканили Виталиан, сина на Патрикол, войводата на федератите, да потегли против безбожния Анастасий", Theophanes, p. 157
  10. "Но онова, за което най-много трябва да се съжалява, е, че той (Анастасий) го докара дотам да води шест години война с Виталиан от Скития – един негов офицер." – “Sed quod sit plus dolendum, contra ultimum suum famulum Vitilianum de Scythia per sex annos cilivile bellum extruxit.”, Jornandes, Panckoucke, p. 176
  11. а б в "Във времето на неговото (Анастасиевото) царуване тракиецът Виталиан под предлог, че ще освобождава заточените владици, събирал голяма войска от хуни и българи и завзел Тракия, Скития и Мизия, до Одесос и Анхиало” – “Ejusdem sub Imperio Vitalianus Thrax vindicatum praetexens Episcoporum exulantium, arma sumpsit; et collecto sibi Hunnorum et Bulgarorum numeros exercitu, Thraciam, Scythiam Mysinmque, Odyssum usque Anchialum occupavit.”, Malalas, Corpus Scriptorum hist. Byzantinae, p. 402; cf. Exc. Ins., p. 169
  12. а б в Г.В. Вернадский. „Древняя Русь”. IV. Гунно-антский период (370-558 г.г.)
  13. Marcellinus, s. a. 512
  14. Marcelini Comitis Chronicon. Migne LI 938
  15. Zacharias Rhetor, p. 136
  16. Скитът Виталиан, след като събрал повече от 60 000 римска въоръжена кавалерия и инфантерия, събрана за три дни, дойде в местността, която се казва Septimus и постави лагер. И като разположил от море до море своята войска, приближил се сам до портата, която се казва златна без повреда на някого, твърдейки, че идва в Цариград заради вярата на православните и заради Македоний, епископа на града, изгонен от Анастасий.” , Marcelini Comitis Chronicon. Migne LI 938
  17. Но вследствие престувките и клетвопрестъпничествата на Анастасий и подмамването и подлъгването на пратеника Теодор, върнал се на осмия ден от пристигането в града.”, Marcelini Comitis Chronicon. Migne LI 938
  18. "Le Général Cyrille se rendit dans une ville appellée Odyssus et y demeura, et Vitalien dans la province Bulgarie", Ibidem p. 378.4, „La Chronique de Jean, eveque de Nikiou: notices et extraits des manuscrits de la Bibliotheque Nationale”. Texte étiopien publié et traduit par M.H. Zotenberg, NEBN, Paris 1879. P. 378 / Paris 1883; „The Chronicle of Ioannis Bishop of Nikiu.”, Translated by R. H. Charles, 1916
  19. Подир това, след едно нощно нападение влязал в Одеса, мизийската община. Намерил Кирил, който е повече развратник отколкото предприемчив военачалник, че спи между две любовници, извлекал го и го заклал с гетския нож и се обявил явно за неприятел на царя Анастасий.”, Marcelini Comitis Chronicon. Migne LI 938
  20. Ioann. Ant. Fr. 214e. 6
  21. "Този Виталиан неприятел не на републиката, а лично на императора, се приближил с 60 000 души чак до 3 мили от Цариград и опустоши със своя грабеж много предградия на царския град. Срещу него излезе да се сражава Хипатий, братовчед на императора, с многобройна войска. Но преди да покаже на бойното поле, колко той мрази тоя противник, той бил хванат жив от хуните и позорно продаден на Виталиан. След Хипатий управителят му и началника на войските му (magister militum) биваха често разбивани от Виталиан и при това винаги осмивани и поругавани от него.”, Jornandes, Panckoucke, p. 174-8
  22. Евагрий. с. 188; Malalas, Corpus Scriptorum hist. Byzantinae. p. 405. 2—3
  23. Theoph. P. 245. 18 — 246. 2
  24. Ibid. 3. 245. 17—18
  25. Същият Виталиан (515 г.) стана още по-голям неприятел на Императора Анастасий: Изпроводил напред своите конници и слязъл с въоръжени в кораби по левия за него бряг. След като обкръжил Состенеум, сражавайки се с пеша войска, сам влязъл вътре и го завзел. Изпратени били от царя до Виталиан сенатори, които да сключат с него мир: 90 фунта злато, освен това царски подаръци взе от Хипатий, а 100 000 либри злато му били предложени за заробения Ураний от роднините му в Созопол. Виталиан бил направен magister militum на Тракия, а Хипатий, когото държал в окови, върнал на вуйчо му.”, Marcelini Comitis Chronicon. Migne LI 938
  26. Ioann. Ant Fr. 214e. 14; Theoph. P. 247. 10—16
  27. ...ob metum illyriciani catholici milites”, Marcallini Comitis Chronicon. ad. a. 516. Migne LI
  28. Comes Marcelinus, Chronicon. ad a. 516; Part. I LI, co. 939
  29. Theophanes, р. 161
  30. Marc. comes. p. 99. 15—16
  31. Malalas, Corpus Scriptorum hist. Byzantinae, p. 406. 9—14
  32. Ioann. Ant. Fr. 214e. 16
  33. а б Malalas, Corpus Scriptorum hist. Byzantinae, p. 405/403; cf. Exc. Ins., p. 169
  34. "При Анастасіи цари начаше бльгаре поимати землю сію прошьдше Бьдыне, и прежде поимати Долнею землю Охридскую и по том сію Вьсу", Йордан Иванов, "Манасиева хроника", "Български старини из Македония", стр. 145
  35. Duae tunc Macedoniae Thessaliaque vastata est, et usque Thermopylas veterumque Epirum Getae equites depredati sunt.”, Comes Marcelinus, Chronicon. ad a. 517; Part. I LI
  36. Safarik, p. 160 f.; Ср. А. А. Васильев. "О славянском происхождении Юстиниана", ВВ, I (1894), 469 - 492
  37. "unus de Trinitate in carne crucifixus est", Suggestio Dioscuri, Labbe, iv. 1513, May 13, 519; Desprez, Proleg. Fulgent. Rusp. in Migne, lxv. 109
  38. Patrologia Graeca 1. 63, col. 473
  39. "Съседните на Панония Дардания и Илирия, от нас измолваха ръкополагане на епископи, когато имаха нужда, което и правехме.", Patrologia Graeca 1. 63, col. 396
  40. Procopius. Anecdota, VI, 27 - 28.
  41. "Юстин се съюзил с Виталиан, повикал го при себе си и го провъзгласил за настоящи военачалник (magister militum) и консул. Но веднага го заподозрял, че иска да се върне на старите си планове, та го погубил в палата със своите гвардейци Целерин и Павел. Виталиан издъхнал прободен на шестнадесет места.", Jornandes, Panckoucke, p. 174-8
  42. ”IV-й селенский собор в Халкидоне в 451 г.“, А.В.Карташев
  43. Jones A. H. M., “Were Ancient Heresies National or Social Movements in Disguise?”, P. 280—298
  44. Ibid., XIII.2
  45. Bury, II; Ch. Diehl. Justinien
  46. "Благоверни Цар Управда-Юстиниан" по архиепископ Филарет Черниговски, "Жития на български светци", левкийски епископ Партений, Синодално издателство, София, 1979 г.
  47. Procopius, Anecdota, XXVI.33
  48. Ibid., XXIV.7.
  49. Ibid., XI.31.
  50. Procopius, Anecdota, XXIII.24
  51. Ibid., XIX.15-16
  52. Procopius, Anecdota, VII.9-14
  53. "...the Goths Godidisklus and Bessas, who were among those Goths who had not followed Theoderic when he went from Thrace into Italy, both of them men of the noblest birth and experienced in matters pertaining to warfare; many others, too, who were men of high station, joined this army. For such an army, they say, was never assembled by the Romans against the Persians either before or after that time.", "History of the Wars, Book I. - The Persian War", VIII [3-8], Procopius of Caesarea
  54. "And among the Goths, Vittigis remained in Byzantium, but all the rest marched with Belisarius against Chosroes...For as the Goths, first of all, came upon them with long spears in close array, the Persians did not await their attack but beat a hasty retreat...Belisarius...arranged the soldiers as follows. On either side of the tent were Thracians and Illyrians, with Goths beyond them, and next to these Eruli, and finally Vandals and Moors...Such was the fortune of the Romans in the third invasion of Chosroes. And Belisarius came to Byzantium at the summons of the emperor, in order to be sent again to Italy...", "History of the Wars, Book II. - The Persian War", XIV. [8-2], XVIII. [20-26], XXI. [7-14], [30-1], Procopius of Caesarea
  55. "По приказу василевса вышли с вооруженным отрядом Мунд, Константиол и Василид, чтобы заставить восставшую толпу замолчать...Когда же вышел Велисарий со множеством готов и произошло столкновение, многие из димотов были убиты.", "Хронография", Йоанн Малала, Книга XVIII, СРЕДНЕВЕКОВЫЕ ИСТОРИЧЕСКИЕ ИСТОЧНИКИ ВОСТОКА И ЗАПАДА – превод от „Chronographia”, Joannis Malalae / Rec. L. Dindorf. Bonnae, 1831
  56. "All the hopes of the emperor were centred upon Belisarius and Mundus, of whom the former, Belisarius, had recently returned from the Persian war bringing with him a following which was both powerful and imposing, and in particular he had a great number of spearmen and guards who had received their training in battles and the perils of warfare. Mundus had been appointed general of the Illyrians, and by mere chance had happened to come under summons to Byzantium on some necessary errand, bringing with him Erulian barbarians.", "History of the Wars, Book I. - The Persian War", XXIV. [37-43], Procopius of Caesarea
  57. Teophanes, p. 175
  58. Malalas, Corpus Scriptorum hist. Byzantinae, p. 427 - 428, 431 - 433
  59. "Като пристигнал в Илирия, излезли българите, едно голямо множество, но той се нахвърлил върху тях и ги погубил всички", Theophanes, p. 219
  60. „В тази година (531) потеглиха българите, двама крале (регес) с голямо множество българи и друнги (съюзници) за Скития и Мизия", Theophanes, p. 217-218
  61. Johannes Malalas, Bonnae, p. 437-438
  62. Procopius, De bello Persico II, 4, 11
  63. "В Илирия и цяла Тракия, т.е. от Йонический залив (Арта) до предградията на (град) Византия, там, където селището се населяваше от елини и херсонити, хуните, склавените и антите извършваха почти всяка година, откак Юстиниан стана император (527 г.), непоправими злини над хората (елините и херсонитите). Аз мисля, че при всяко нападение повече от двеста хиляди от живеещите тук ромеи (гърци) биваха отвеждани или заробвани, тъй че цялата тая земя най-сетне действително се съедини със скитската пустиня", Procopius, Anecdota. XVIII, 20 - 21
  64. "instantia cottidiana Bulgarum, Antium et Sclavinorum", Jordanes, Romana, Momsen: (E 52)
  65. "Хвалибуд, приближен на императора човек, отличен воин", Procopius, VII, 14, I - 2
  66. Idem, 14, 8
  67. ’’”Tzita patricius in Mysia cum hoste Bulgarum con-grediens ad Jatrum superior invenitur”’’, Marcellinus comes
  68. Procopius, De Bello vandalico. I, 11
  69. а б "Двадесет дена след превземането на пристанището и града Портус (537 г.) пристигнаха Мартин и Валериян с 1 600 конника, от които повечето бяха хуни, склавени и анти, селищата на които се намираха оттатък Дунава, недалеч от реката. Белизар се зарадва за тяхното дохождане и мислеше да ги употреби за вилазки (внезапни нападения от обсада) срещу неприятеля.", Procopius, De Bello ghotico. I, 27
  70. "Ние дойдохме в Италия, о най-добрия от императорите, без хора, оръжие и пари. А който няма в изобилие от тези неща, едва ли, според мене, е в състояние да води война. Тракия и Илирия проходихме отгоре до долу и събрахме твърде малко войници. Сега пък трябва да гледаме, как тези бедни хора (италийците), нито оръжие имат, нито пък са някак си военно обучени. Онези пък, които намериха тук, са недоволни от положението си и се боят от неприятеля, защото са смазани душевно от многото поражения, които са претърпели. Те не само не се задоволяват да избягват сблъсквания с неприятеля, ами пускат конете си и захвърлят оръжието си. Вследствие на това ние се намираме в много неприятно положение спрямо войниците, понеже сме закъснели с жалването (заплатите), та не можем да искаме от тях безусловна подчиненост - съзнанието, че сме длъжни, спъва силата на заповедта. Също и това, Господарю, не искам да ти казвам, че повечето от твоите хора се намират като бежоанци у неприятеля. Ако е била работата де се изпроводи Белизар в Италия, то твоето въоръжение е отлично, защото аз се намирам посред италийци; ако ти обаче искаш да победиш твоите неприятели, то трябва да се погрижиш и за другото, защото военачалник без подчинени е нищо. Преди всичко би било за препоръчване да ми изпроводиш моите дорифори (копиеносци) и хипоспасписти (щитоносци) и освен това хуни и други варвари, колкото се може повече и на тях жалването трябва да бъде веднага изплатено.", Procopius, De Bello ghotico. III, 12
  71. а б Procopius, De Bello ghotico. III, 22
  72. ”Iohannes magister militum in Campania praedans Gothos nonnullas liberat senatrices. Qui postea patitur nocturnum Totilae superuentum Bulgarum suorum proditione.", Marcellini Chronicon ad.a.548
  73. Procopius, De Bello ghotico. I, 16
  74. Procopius, De Bello ghotico. II, 2
  75. "Императорът още не знаеше за това известие (че Года искал войска без генерали), когато изпроводи 400 души под Кирила, за да пази Сардиния с Года. Също и войската за Африка беше приготвена за война, 10 000 пехотинци, 5 000 кавалеристи отчасти римляни, отчасти съюзници. За съюзници (foederati)се считаха от по-напред само онези от варварите, които не бяха покорявани и заробвани от римляните, ами се приемаха в държавата като равноправни граждани, понеже римляните наричат foedus сключен с неприятеля договор. Сега обаче никому нищо не пречи да си присвои това название, понеже времето не задържа първоначалното значение на имената, а в постоянна промяна на нещата хората не взимат под внимание повода на това название. Предводители на съюзниците сега бяха Доротей, генерал на войските, които квартируваха в Армения, и Саломон, който надзираваше в Белизаровата войска - римляните го наричаха доместикус. Този Саломон обаче беше евнух и то не от хора направен такъв, а от една случка, която го сполетя още в пелени - и Киприян, Валериян, Мартин, Алтия, Йоан, Марцел. Най-сетне и по-гореспоменатия Кирил. Кавалерийски полковници бяха Руфин и Айган - и двамата от дома на Белизарий заедно с Барбата и Папа. Пешата войска командваше Теодор, комуто казвали на прякор ктенант, Теренций, Заид, Марциан и Сарап. Някой си Йоан, родом от Епидамиус, който сега се казва Дирахиум, (Дураци), беше поставен над всички военачалници на пешите войски. От всички тези само Саломон беше роден от изток (арменец) от най-красивия ъгъл, където сега е градат Дар. Айган произхождаше от масагетите, които сега се казват хуни. Другите почти бяха поселенци на тракийските брегове.", Procopius, De Bello vandalico. I, 11
  76. Marcellini Comitis Chronicon. Migne LI A. C. 548
  77. Веселин Бешевлиев, "Първобългарите", София, 1984 г., с. 37 и сл.
  78. Idem, VII, 14, 12 ff
  79. Codex Justinianus, ed. Krueger, p. 3.
  80. Кулаковский, II, 220 - 221
  81. Козма Индикоплевс, "Християнска топография", кн. III
  82. Procopius, VIII, 18, 18 - 24; 19, 7 - 22. Cf. Bury, II, 303.
  83. Юлиан Кулаковский, II, 225
  84. Agathias, 5, 12 - 15; Theophanes, pp. 233 - 234. Cf. Bury, II, 304 - 308; Юлиан Кулаковский, II, 225 - 227
  85. Idem, 5, 12; Юлиан Кулаковский, II, 226 - 227
  86. „Победят ли аварите, или бъдат победени, и в единия, и в другия случай ползата ще бъде на страната на ромеите”, Менандър Протектор
  87. Theophanes Continuatus, ed., Bonnae, р. 31, 8–21
  88. „Иконоборство“, проф. Тотьо Коев
  89. а б "Беше тогава Цариградски патриарх Йоан, който бе въздигнал ерес, като хулеше светите икони, и затова биде свален от светия събор. При него дойде философът Константин, посрами и поправи злочестивата му ерес. Подир това отиде в Брегалница, където приобщи някои от славяните към християнството. Кръсти ги и ги приведе в православната вяра. Написа им и книги на славянски език и пр.", "Кратко житие на св. Кирил" ("Успение Кирилово"), Бильбасов II, стр. 239-240
  90. Писмо на Михаил II Пелтека до Людовик Благочестиви от 824 г., Caesar Baronius , Ann. Eccl. , t. XIV, p. 63
  91. Theophanes Continuatus, ibid., p. 64,19–23
  92. Genesius., ibid., p. 41
  93. Genesius., ibid., p. 41—42
  94. Theophanes Continuatus, ibid., p. 64,19—66,11
  95. Васил Н. Златарски, „История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852) - ...2. Промяна във вътрешната и външна политика на България“
  96. Georgius Hamartolos, ed. Muralt., 724—5
  97. Konstantin Porphyrogennetos , "De administrando imperio", ed. Bonnae, p. 220—221
  98. Васил Н. Златарски, „История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852) - ...3. Успехът на християнството и засилване на славянското влияние“
  99. John Bury, "The Eastern Roman Empire", p. 379
  100. Simeon Logothelite, Georgius Hamartolus, ibid., p. 728
  101. "И след смъртта на царя Изот!? пак прие българското царство син му Борис и бе благочестив и много благоверен. И този цар покръсти цялата българска земя и създаде църкви по българската земя и на река Брегалница, и там прие царството. На Овчо поле (през него протича р. Брегалница) създаде бели църкви...", "Българския апокрифен летопис ("Видение Исаево") от края на 11-ти в.", Л. Стоянович, Споменик III, 1890, с. 193—194; Иванов, Богомилски книги, с. 280—287
  102. Новакович, "Спомени", III, стр. 181; Йордан Иванов, "Северна Македония", стр. 75
  103. "След това той (Кирил - бел.а.) отиде на р. Брегалница и там намери няколко от славянското племе покръстени. А които пък намери непокръстени, той ги покръсти и ги обърна в православната вяра. И създаде им букви на славянски език. Тези, които обърна в християнската вяра, бяха 54 00О" (според други преписи - 4050 или 51 00О).", "Кратко житие на св. Кирил" ("Успение Кирилово")
  104. А. Теодоров-Балан, "Кирил и Методий", т. II, С., 7934 г., с. 203 и 208
  105. а б "Българите ме взеха с голяма радост и ме заведоха в град Равен на река Брегалница. Аз им създадох 32 (или 35) букви. Аз ги учих малко, а те много постигнаха.", "Слово на Кирил Философ как покръсти българите" от 11-ти век ("Солунска легенда")
  106. Грешка при цитиране: Грешка в етикет <ref>: не е подаден текст за бележките на име .D0.91.D1.80.D0.B5.D0.B3.D0.B0.D0.BB.D0.BD.D0.B8.D1.86.D0.B0
  107. А. Х. Е. фон Сулмстал и М. Маргаритов, 1989: 17
  108. "Най-сетне царят, като узна за неговите способности, даде му да управлява славянско княжество - като че ли предвиждаше, бих казал аз, че ще го изпрати учител и пръв архиепископ на славяните, та да изучи всичките им обичаи и постепенно да ги обикне", "Пространното житие на св. Методий архиепископ Моравски"
  109. "Понеже славянският или българският народ не разбирал писанията, изложени на гръцки език, светците (Кирил и Методий) смятали това за най-голяма загуба и намирали основание за своята Безутешна скръб в това, че светилникът на писанията не се пали в тъмната страна (2 Петр., 1:19) на българите. Те тъгували, страдали и се отказвали от живота... Измолили от Него (Бога) благодат - да изнамерят азбуката, която съответства на грубостта на българския език, и да могат да преведат божествените писания на езика на народа... След като получили този желан дар, те изнамерили славянската азбука, превели боговдъхновените писания от гръцки на български език и се погрижили да предадат божествените знания на по-способните от учениците си. И мнозина пили от този учителски извор, между които избрани и корифеи на групата били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава", "Пространно житие Климент Охридски" ("Българска легенда"), написано скоро след смъртта му през 916 г. от негов ученик (свободен превод на гръцки език от архиепископ Теофилакт Български)
  110. "Които (Кирил и Методий) тогава ходеха по цялата българска земя, подвизавайки се да обръщат прелъстените в православната вяра... За да приведат мнозина в Христовата вяра и да ги просветят със светлината на истината... преведоха Божественото писание, старото и новото, от елински език на простия български език и изобретиха сами букви за славянския език", Л. А. Лавров, Белградски препис от "Житието на св. Наум" ("Македонска легенда"), "Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности", Ленинград, 1930 г., с. 182-184
  111. "Пръв (Климент) заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд усърдно изучил Свещеното писание, преведено с божествено съдействие на тукашния български диалект от Кирил, истински богомъдър и равноапостолен отец, и отначало още бил заедно с Методий, известния учител на Благочестие и православна вяра на мизийския (българския) народ." ... Методий е бил ръкоположен за "епископ на целия Илирик (в т.ч. и Западна Македония) и на българския народ, който владеел страната"., "Кратко житие на св. Климент Охридски" ("Охридска легенда"), Димитър Хотматиан; "Гръцки жития на Климент Охридски", Александър Милев, Издателство на БАН, София, 1966 г.
  112. ""С вас, светци, се хвали славно града Солун, Кириле свети и Методий, Мизия (България - бел.а.) и Панония, и Моравската земя, блажени, като слави и вика: "Благословен Бог"", Драган Костич, "Бугарски епискол Константин - писац службе св. Memoguiy", "Byzantinoslavica", VII, 1937 - 1938 г.
  113. Бахши Иман, "Джагфар тарихы", Том I-1993, II-1994 и III-1997, Оренбург.
  114. "It is not always clear whether an early medieval written source names a country or a town called Morava. The adjective "Great" nowadays denotes Moravia plus the annexed territories. In De Administrando Imperio, it may have rather meant "distant", because Byzantine texts used to distinguish between two countries of the same name using the attribute "little" for the territory closer to the Byzantine Empire (such as the Morava rivers in Serbia) and "great" for the more distant territory (such as the Morava river between Moravia and Slovakia)", Great Moravia
  115. "Der Name Großmähren (im Gegensatz zum bloßen Moravia/Mähren) wurde um 950 zum ersten Mal vom byzantinischen Kaiser Konstantin VII. (mit dem Beinamen Porphyrogennetos) verwendet (he megale Morabia). Jahrhunderte lang wurde er von sämtlichen Quellen mit Großmähren oder manchmal mit Obermähren übersetzt. Erst in letzter Zeit wird von verschiedenen Forschern vorgeschlagen – ohne dass ihnen allerdings andere Informationen als ihren Vorgängern zur Verfügung stünden – den Namen lieber mit Entferntes oder Ehemaliges Mähren zu übersetzten. Die Begriffe Ober-Mähren, Entferntes Mähren und wohl auch Großmähren sollen den Gegensatz zum – vom Byzantinischen Reich aus gesehen – zweiten Morava in der Gegend von Sirmium hervorheben (Imre Boba). Der Begriff Großmähren soll zugleich betonen, dass es sich um Mähren samt der ihm ab 833 angeschlossenen Gebiete handelt.", Großmähren
  116. Patrologia Graeca, Migne, t. 119, col. 779. М. Ив. Соколов, каз. съч., стр. 172
  117. "Ръкописна книга от XIII в. в Българската митрополия в Скопие, песен I-ва", К. Радченко, "Известия от рус. яз. и слов.", ИАН. XII, 1907 г., кн.3, с. 158-162
  118. Васил Н. Златарски, ”История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018)...1. Междудържавното положение на България и покръщането на българите”
  119. а б в г д е ж з "...ако ли Методий и Кирил най-много са се трудили за словенете и чесите (моравците), то как и защо да превеждат, Тия, зарад тях Светото Писание не на тяхно, а на съвсем чуждо българско наречие...?", Добровски, 1783 г.
  120. а б в г д е ж з "...от де се взе у нас (Русия) този чужд неруски език, който от времето на Нестор с такова мъчителство притесняваше русите. Словестност, която и досега владее църквите не само в просторната Российска империя, но и в Галиция...и в Североизточна Унгария ... Дали това не е бил народен език и на някакъв народ ... Кирил и Методий преведоха Свещеното Писание не на някакъв друг език, а на Български, несъмнено на Български; или, все едно, Църковният език, който се употребява сега в Русия, Унгария, Сърбия, Далмация и истинска България е езикът Български, който в другите страни е мъртав, но е жив и народен език и досега в България.", Юрий Венелин от Руската Императорска АН, 1930 г.; "Критически издирвания за историята българска", превод Ботю Петков, Земун, част I, стр. 71, 1853 г.
  121. а б ”Methodios und Kyrillos in ihrer Europäischen Dimension”, Evangelos Konstantinou, Verlag Peter Lang Frankfurt a.M. Bern, 2005
  122. Wolfram, Herwig: Salzburg, Bayern, Österreich. "Die Conversio Bagoariorum et Carantorum und die Quellen ihrer Zeit". In: Mitteilungendes Instituts für Österreichische Geschichtsforschung. 1995.
  123. "Industriae tuae", episcopus Romae Papa Ecclesiae Catholicae Romanae Ioannes VIII, 880
  124. Грешка при цитиране: Грешка в етикет <ref>: не е подаден текст за бележките на име .D0.9F.D1.80.D0.BE.D1.81.D1.82.D1.80.D0.B0.D0.BD.D0.BD.D0.BE_.D0.9A.D0.BB.D0.B8.D0.BC.D0.B5.D0.BD.D1.82_1
  125. "Буквите на траките и готите не се утвърждават, зад тях не застава държава" проф. д-р Божидар Димитров
  126. "Днес не един мъж прави опит да пише по свой език и бърза да въздигне народа си. Защо да странят от това само франките, та да не почнат по франкски да възгласят славата Божия?", Отфрид от Вайсенбургския манастир в Елзас
  127. "Твърдоглавието и късогледството на немските феодали тогава, съчетано със злостната ревност на залцбургския архиепископ Адалвин, епископа на Фрайзинг Анно, на Херманрих, епископа на Пасау, и в добавка на Нитренския епископ Вихинг довежда до прокуждането на Методий и неговите ученици от Панония и Моравия, за да ги отпрати при княз Борис I в България. А са имали под ръка превод на Библията, направен на готски език още по времето на епископ Вулфила през VI век.", проф. Роланд Марти от Университета на Саарбрюкен
  128. "...Арестуването, съденето и заточаването на Методий не е акт, с който Баварската църква може да се гордее. След две години и половина арест по енергично настояване на папата Методий е освободен. Но интригите срещу него продължават и за голямо съжаление отново един немец, дори епископ, на име Вихинг задълбочава пропастта между Изтока и Запада. Учениците на Методий се отправят към България...", "Проповед по време на литургията за 1100-годишнината от кончината на славянския първоучител Методий", Рудолф Грабер, епископ на Регенсбург
  129. "De inventione linguarum/litterarum", Hrabanus Maurus
  130. "Переяславско-Суздалския летопис", архимандрит Леонид, 1822-1891
  131. ”Русская цивилизация”, Я. Кеслер, Москва, ЭкоПресс-2000, 2002 г., с. 65
  132. "Летопис Попа Дукљанина", проф. Фердо Шишић, с. 101-106, Београд-Загреб, 1928 г.
  133. "Život Sv. Simeona od krále Štěpána", 22, prof. P.J.Šafařik, (Башич, "Старе српске биографије I, с. 62-63
  134. "Цамблакова биография на крал Урош III Дечански", Гласник српског ученог друштва, Кн. XI, Београд, 1859 г.
  135. "Caeperuntque se litrique populi valde inter se diligere, id est Gothi qui et Sclavi, et Vulgari, et maxime, quod ambo populi gentiles essent, et una lingua esset omnibus", Дуклянският презвитер
  136. "Nuncius autem, qui infidelis erat, hortatu ducis baptismum suscepit. Erant enim Sclavi adhuc gentiles quia a Gothis originem traxerant", "Andreas Dandolo und seine Geschichtswerke", H.Simonsfeld, s. 156, München, 1876
  137. "Gothi a pluribus dicebantur, et nichilominus Sclaui...In tera uero Getharum (в някои ръкописи от 14-ти в. и Gothorum), que nunc Seruia sea Rasia nuncupatur, prope stagnum quoddam (Скадарското езеро) ciuitatern fecit construi (император Диоклециан), quam ex suo nomine Diocliam appelavi.", Thomas archidiaconus, ed. Rački II, 26"
  138. “Life of Justinian by Theophilus”, James Bryce, Constantin Jirecek, “The English Historical Review”, Vol. 2, No. 8 (Oct., 1887), pp. 657-686
  139. “Единосъщен и подобносъщен”, Асен Чилингиров, 2007 г.
  140. ”Полное собрание русских летописей”, издаваемое постоянною историко-археографической комиссиею Академии наук СССР, т. I, „Лаврентьевская летопись”, вып. 1: „Повесть временных лет”, Ленинград 21926, кол. 112
  141. ”Исторія христіянства въ Россіи до равноапостольскаго князя Владиміра”, С.-Петербургъ 1846, с. 361
  142. "А во вторых, обстоятельный Символ веры, который преподан был Владимиру после его крещения. Мы думаем, что этот Символ есть действительно тот самый, который заповедан был просветителю России, и потому ест драгоценнейший памятник нашей церковнной старины, как договоры первых князей киевских с греческими императорами – драгоценнейшие памятники нашей старины гражданской. Ныне соглашаются, что помянутые договоры отнюд не выдуманы самим летописцем, а точно существовали, дошли до него в писмени – в подлинниках или в копиях с подлинников – и только внесени им в летопись. Почему же не сказать того же самого и об исповедание веры, которое вручено было нашему великому князю, без сомнения, на бумаге в руководство на всю последющею жизнь и которое, будучи привезено им в Россию, наверно, сохранено было им до конца жизни во всей целости, потом завещано детям как великая святыня, и таковым образом удобно могло дойти, хотя в копиях, до преподобного Нестора? Ныне сделалось известным, что этот Символ ест буквальный перевод греческого исповедания веры, написанного еще Михаилом Синкелом (умер ок. 835 г.). И мы вправе смотреть на этот Символ как на первый урок в православия, какой преподала нам православная Греция в лице просветителя нашего отечества.„, „Исторія русской церкви” I, С.-Петербургъ 1889, с. 115 – препечатка: Макарий (Булгаков) Митрополит Московский и Коломенский, „История русской церкви”, кн. I., „История христианства в России до равноапостольного князя Владимира как введение в историю русской церкви”, Москва: Издательство Спасо-Преображенского Валаамского Монастыря, 1994, с. 240-242
  143. М. Л. Сухомлиновъ, „О древней русской лýтописи какъ памятнике литературномъ”, „Ученые записки Втораго отдýленія Имп. Академіи наукъ”, кн. 3, С.-Петербургъ 1856, с. 65-68 и „Исследованія по древней русской литературе”, „Сборникъ Отдýленія русскаго языка и словесности Имп. Академии наукъ”, т. 85/1908, № 11, с. 70-77
  144. П. А. Заболотскій, ”Къ вопросу объ иноземныхъ письменныхъ источникахъ Начальной лýтописи”, „Русскій филологическій вестникъ”, Варшава XLV/1901, № 1-2, с. 1-31
  145. ”Отсюда слýдуетъ, что лýтописная редакція извýстій о крещеніи св. Владиміра и о послýдующей его дýятельности не можетъ быть признана первоначальною, но заставляетъ предполагать, что лýтописецъ для своеге разсказа пользовался уже готовыми источниками, которые онъ приспособилъ къ условіямъ лýтописнаго повýствованія, дополнилъ и видоизмýнилъ”, Н. К. Никольскій, ”Материалы для исторіи древне-русской письменности”, „Сборник Отдýленія русскаго языка и словестности”, С.-Петербургъ 1907, с. 5-8 и 21-24
  146. ”Разысканія о древнейшихъ русскихъ лýтописныхъ сводах”, С.-Петербургъ 1908, с. 155-156
  147. а б ”Срв. Повесть временныхъ летъ”, подготовка текста Д. С. Лихачева, под редакцией В. П. Адриановой-Перец, ч. I, Москва/Ленинград, 1950, с. 77-79; Москва, 1996
  148. Reinhold Trautmann, „Die altrussische Nestorchronik”, Leipzig 1931
  149. ”Rauchspur der Tauben”. “Radziwill-Chronik”. Aus dem Altrussischen übertragen und herausg. von H. Graßhoff, D. Freydank und G. Sturm, Leipzig und Weimar 1986
  150. Аполлон Григорьевич Кузмин, „Падение Перуна. Становление христианствя на Руси”, Москва, 1988 г., с. 119 сл.
  151. ”ПОКРЪСТВАНЕТО НА КИЕВСКА РУС И БЪЛГАРИТЕ”, д-р Горан Благоев
  152. Ludolf Müller, “Gibt es Spuren eines arianischen Einflusses auf das Christentum der Kiever Rus’?”, ”Millennium Russiae Christianae. Tausend Jahre Christliches Rußland 988-1988”. Vorträge des Symposiums anläßlich der Tausendjahrfeier der Christianisierung Rußlands in Münster 5.-9. Juli 1988, herausg. von Gerhard Birkfellner, Köln/Weimar/Wien: Böhlau Verlag, 1993, с. 191-226.
  153. ”Zum Problem des hierarchischen Status und der jurisdiktionellen Abhängigkeit der russischen Kirche vor 1039”, Köln-Braunsfeld: Verlagsgesellschaft Rudolf Müller, 1959
  154. „Агиографията на Борис и Глеб и проблемът за йерархичното подчинение на руската църква до 1039 година“, Международен колоквиум на АН на ГДР, Мюлхаузен, Асен Чилингиров, 1980 г.
  155. Международен симпозиум на Комисията за изследване на славянските култури в средновековието и на Отдела за история на СССР, организиран Националния комитет на славистите в ГДР и Университета Мартин Лутер в Хале, ГДР, Асен Чилингиров, 1980 г.
  156. Сборник „България/Византия/Русия. Изследвания на средновековната култура“ I, Берлин, 2002 г.
  157. ”Die Christianisierung Rußlands und Bulgarien”, “Tausend Jahre Taufe Rußlands. Rußland in Europa”, Beiträge zum Interdisziplinären und Ökumenischen Symposium in Halle (Saale), Leipzig: Evangelische Verlagsanstalt, 1992, c. 423-468 и „Покръстването на Русия и България”, А. Чилингиров, „България/Византия/Русия. Изследвания на средновековната култура”, Берлин 2002, с.129-158, табл. I-XXIV
  158. ”Да изправим историята си с главата нагоре”, проф. Асен Чилингиров, 2007 г.