Локхийд U-2

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Lockheed U-2
Usaf.u2.750pix.jpg
Тип Lockheed TR-1 в полет
Описание
Тип височинен разузнавателен самолет
Конструктор Кели Джонсън
Производител Lockheed Skunk Works
Lockheed Martin
Произведен 1955-
Произведени бройки 86
Първи полет 1 август 1955
Използван от ВВС на САЩ
ВВС на САЩ (1956-)
ВВС на Република Китай (19601974)
В експлоатация от 1956
В експлоатация до активен, ок. 35 на служба
Състояние ВВС на САЩ

Локхийт U-2 (на английски език - Lockheed U-2) (по прякор "Dragon Lady"), е разузнавателен самолет, използван от военновъздушните сили за полети на много висока надморска височина (70000 фута / 21000 метра), на границата на Тропосферата и Стратосферата, експлоатиран от ВВС на САЩ (USAF), а преди това е летял за Централното разузнавателно управление (ЦРУ), с цел да събира разузнавателна (шпионска) информация при всякакви метеорологични условия[1].

Самолетът се използва и от НАСА за изследвания и развитие на сателитна връзка, калибриране на сателити и сателитна проверка на данни.

История на създаването[редактиране | edit source]

В началото на 50-те години на ХХ век, с началото на Студената война, американските военни искали да притежават по-добро стратегическо разузнаване, което да им помогне да се определи състоянието на съветските военни възможности и намерения. Съществуващите дотогава разузнавателни самолети били предимно адаптирани стратегически бомбардировачи, преработени за разузнаване на далечно разстояние, които обаче били уязвими по отношение на зенитна артилерия, ракети и др. противовъздушно снаряжение.

Смятало се е, че въздухоплавателно средство, което може да лети на височина 70000 фута (21000 метра) ще бъде извън обсега на съветски ракети и дори извън техните радарни станции[2]. Това би позволило на прелитащите на голяма височина самолети да направят безопасно въздушни фотографии на военни и други обекти.

Под кодовото име "Плешив орел" (на английски език - "Bald Eagle"), ВВС на САЩ сключва договори[3] с фирмите Bell Aircraft, Glenn L. Martin Company и Fairchild за разработването на еднодвигателен разузнавателен самолет. Служителите от отдел "Разработки" на Lockheed Aircraft Corporation дават на авиационният инженер Кларънс "Кели" Джонсън възможността да разработи конструкцията за новата машина. Джонсън бил брилянтен конструктор, който отговаря за разработването на легендарния П-38 Лайтнинг и реактивният P-80 Шутинг Стар. Джонсън е известен и с предсрочно завършваните от екипа му проекти, работещи в отделно подразделение на компанията, наречена шеговито Skunk Works.

Концептуалният модел на Джонсън, наречен съкратено CL-282, преставляващ планер средноплощник с много тънки и силно разперени криле на фюзелажа, е различен от неговите проекти, както и реактивният F-104 Старфайтър. За да се ​​намали теглото на първоначалния проект, машините били проектирани да нямат конвенционален колесник, което щяло да затрудни кацането, и било на път да провали проекта. За самолета е използвана малко използваната двуопорна схема на колесник, наричана още „велосипедна схема“, която масово се използва при планерите.

Проектът на тази конструкция е отхвърлен от Военновъздушните сили, но привлича вниманието на няколко цивилни бизнесмени, членове на експертна група, най-вече на Едуин Ланд, който е известен като бащата на мигновени фотография (основател на компанията Полароид). Ланд предлага на тогавашният директор на ЦРУ Алън Дълес, управляваната от него агенция да финансира и експлоатира този самолет. След среща с президента Дуайт Айзенхауер, Локхийт да получат договор за изработването на 20 самолета, на стойност 22,5 милиона щатски долара. Програмата е преименувана на U-2, като "U" се отнася за преднамерено неясни наименования. ЦРУ използва кодовото име "AQUATONE" за проекта, а от ВВС използват името "OILSTONE"[4].

Първият полет на U-2 е на полигона Groom Lake ( Area 51 ), и е извършен на 1 август 1955 г.[5].

Кокпита на U-2

Джеймс Бейкър разработва оптиката за голямо форматната камера, която да се използва в U-2, докато работи за Perkin-Elmer. Тези нови камери имат разделителна способност от 2,5 фута (76 см.) от височина от 60000 фута (18000 м). Тъй като баланса на самолета е критична, камерата била разположена след редица изчисления в предната част на U-2, като захранващият барабан с филм бил разположен отпред, а на подходящо място се съхраняват заснетите кадри, като по този начин да не се променя съществено центъра на масата на самолета и се поддържа балансирано разпределение на теглото по време на полет.

Когато първите прелитания над територията на Съветския съюз са били засечени от съветски радар, ЦРУ инициира проекта RAINBOW, за намаляване на радарната U-2 видимост на самолета. Тези усилия в крайна сметка се оказват неуспешни, и се започва работата по нов проект, което води до създаването на Lockheed А-12 Oxcart. Проекта е рестартиран през 80-те години, което води до осъвременяване и модернизиране на конструкцията на U-2.

Конструкция[редактиране | edit source]

Уникалната конструкция, поради която дава на U-2 забележителни резултати, го прави също така много труден за управление в полет[6]. Той е проектиран и произвеждан за планиране с минимално тегло, като повечето самолети имат версии с единична седалка, а има само пет двуместни версии които са известни да съществуват[7]. Ранната версия на U-2 се задвижва с турбореактивен двигател Pratt & Whitney J57[8]. Версиите U-2 В и TR-1A използват по-мощният Pratt & Whitney J75. U-2S и TU-2S са с вграден още по-мощният турбовитлов двигател General Electric F118. За да поддържа своя оперативен таван от 70000 фута (21000 метра), моделите U-2А и U-2C (вече не е в експлоатация) трябвало да летят близо до тяхната максимална скорост.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Drew, Christopher. "U-2 Spy Plane Evades the Day of Retirement." Ню Йорк Таймс, 21 март 2010. Преглед на: 23 март 2010.
  2. Miller, Herbert L. (Director). "Suggestions re: The Intelligence Value of AQUATONE." Central Intelligence Agency, 17 юли 1956. Преглед от: 10 март 2009.
  3. Pocock 2005, p. 10.
  4. Pocock 2005, p. 24.
  5. Huntington, Tom. "U-2." Invention & Technology Magazine, Volume 22, Number 3.
  6. Invention & Technology Magazine, Volume 22, number 3.
  7. Karl, Jonathan. "So High, So Fast." ABC News, 17 August 2007. Retrieved: 8 March 2009.
  8. Donald, David, ed. "Lockheed U-2". The Complete Encyclopedia of World Aircraft. New York: Barnes & Noble Books, 1997. ISBN 0-7607-0592-5.
Portal:Локхийд U-2
Уикипедия разполага с
Портал:Авиация