Лонгийър

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Лонгийър
на норвежки: Longyearbyen
Главната улица в Лонгийър
Главната улица в Лонгийър
Г. К.: 78° 13' 00'' N, 15° 33' 00'' E
девиз: „Unikt, trygt og skapende“
Административна йерархия
Държава: Норвегия
Територия: Свалбард
Данни
Население: 2 075

Лонгийър (на норвежки: Longyearbyen, Лонгийърбюен, Longyear на английски, byen на норвежки) е най-голямото селище и административен център на архипелага Свалбард. Той се намира на остров Шпицберген, най-големият остров в Свалбард, в южната част на фиорда Адвенфьоден, който се свързва в долината Адвен по суша. Администрацията на губернатора на Свалбард се намира в Лонгийър.

Лонгийър има близо 2 060 жители (към края на 2007[1]) и е един от най-северните градове на света и най-северния с население над 1 000 души.[2]

История[редактиране | edit source]

Шпицбергенски договор[редактиране | edit source]

Свалбард е открит през 1596 г. от холандския моряк Вилем Баренц. През 17-ти век много хора от различни националности използвали земите на архипелага за различни дейности, напримевр лов, изследване, миньорство и туризъм. През първата половина на века правото за лов на китове във свалбардски води е предмет на спор между няколко европейски държави, а конфликтът бил съпътстван с кръвопролития. Дания-Норвегия и Англия оспорват принадлежността на региона, но нито един от двата народа не го заселил за постоянно и той останал ничия земя.

В началото на XX век развитието на минната индустрия се нуждае от промяна: важно е да се установи принадлежност над островите и техните минерални запаси, което довежда до конфликти за принадлежността на поселенията там, които досега са притежание на работежщите в архипелага миньорски компании. След Версайския договор, завършил Първата световна война, се постига споразумение, потвърдено с Шпицбергенския договор, подписан на 9 февруари 1920 г. Той прави Свалбард част от Норвежкото кралство, но жителите му от други националности са равноправни с норвежците. В резултат днес Свалбард е многонационален.[3]

„Американски период“[редактиране | edit source]

Мина #2b „Дядо Коледа“ в Лонгийр

Най-голямата от общините в Свалбард е норвежката Лонгийър. През лятото на 1900 г. бизнесмен от Тронхейм основава „Kulkompagniet Trondhjem-Spitsbergen“ („Компания за въглища Тронхейм-Шпицберген“) и взема въглищните мини около Лонгийър. Компанията търси чуждестранни купувачи и през 1905 г. се споразумява с двама американски бизнесмени, Джон Мънроу Лонгийър и Фредерик Айър. Те създават „Арктическа компания за въглища“ („The Arctic Coal Company“, ACC) в Бостън. Оттогава градът започва да се казва „град на Лонгийър“ или на норвежки Longyearbyen (на норвежки byen означава „градът“).[3]

През 1906-1915 г. (периодът, през който ACC използва минните около Лонгийър) е наречен „Американския период“. Две хиляди миньори на Лонгийър работят в мините всяка година. Повечето от тях са от Норвегия или Швеция, доката ръководителите са британци или американци. През този период се случват прояви на несъгласие и дори бунтове. Условията на живот на миньорите са примитивни: те се разпределени в големи бараки по 32-ма или 64-ма души, в стаи по 4-ма. Хигиената и храната са бедни поради ограничените запаси. Работниците трябва да издържат на мизерните условия, а в мините те не са по-различни.[3]

Норвежки период[редактиране | edit source]

През 1916 г. ACC продават американските права в региона на норвежката компания „Det Norske Spitsbergensyndikat“ (Норвежки шпицбергенски синдикат). Синдикатът също изкупува и въглищните мини в Грьонфьоден. През ноември същата година е създадена „Store Norske Spitsbergen Kullkompani“ (SNSK). През зимата на 1917-1918 зазиват 180 мъже, 34 жени и деца. До 1920 г. броят се разраства до 289, 37 от които жени и деца.[3]

Свалбардския договор дава на Норвегия владичество над Свалбард. Това има малък ефект над общността в Лонгийър, който става централен град на SNSK.[3]

Втора световна война[редактиране | edit source]

Комуникационни съоръжения от Втората световна война. Свалбардски музей в Лонгийър

По времето на Втората световна война немски и норвежки войници са изпратени в Свалбард. Там има малко военни действия, задача на войниците била основно събиране на информация за времето, която щяла да бъде полезна за операци далеч на юг. Британски конвои плават от Англия до Съветския съюз със провизии (те са наричани и Мурмански конвои), пресичайи норвежки и свалбардски води, което (заедно с големите находища на въглища) прави Свалбард стратегическа военна позиция.[3]

През есента на 1941 г., когато германците създават първите метеорологични станции, по решение на норвежката съпротива и Съюзниците цялото население на Свалбард е евакуирано. През 1942 г. малка съюзническа армия пристига на архипелага с кораби, акостира в Исбьорн и Селис, надявайки се да удържи позиция в Исфьор. Корабите са атакувани и потопени от германците при Грьонфьоден, а оцелелите са отведени в Баренцбург. Германците изпращат корабите „Тирпиц“ и „Шарнхорст“ в Свалбард през 1943 г. Екипажите на тези кораби подпалват Баренцбург, Грумант и Лонгийър. По-късно германска подводница разрушава Свеагрюва и повечето къщи в района на Ван Миенфьоден.[4].

Лонгийър днес[редактиране | edit source]

Чак през 60-те години на 20-ти век започва да се мисли за нормализация на обстановката и за модернизация на града. Модернизирането се извършва с бързи темпове през 70-те, когато норвежките власти дават силен тласък на администрацията на архипелага. Целта е, както и в другите градове в Свалбард, в Лонгийър да се получи общност.[3]

Изглед от Лонгийър и фиорда

Създаването на летище през 1975 г. слага край на изолацита през зимните месеци. През 1976 г. норвежкото правителство силно намалява правата на SNSK над добива на залежите в района на града. До началото на 90-те години добивът на въглища е основният поминък на жителите на Свалбард и дневният им цикъл се върти около него.

Днес градът предлага голямо разнообразие от дейности и спортни съоръжения: тук има плувна зала, стена за катерене, голяма спортна зала, една бакалница, три бара, три хотела, една църква, няколко туристически магазина, кино през неделите, един нощен клуб и игрище за скуош. Също така тук е и седалището на Свалбардския университет, който представя четири норвежки университета и дава университетско ниво на обучение в областта на полярното обучение.

В края на 2007 г. Лонгийър се населява от около 2 060 души. Около 15% от населението му не са норвежци, като най-добре представените чужденци са тайландци, шведи, руси и украинци.[1]

География[редактиране | edit source]

Зимна панорама в Лонгийър

Поради своето положение в Полярния кръг, в Лонгийър се наблюдава полярна нощ между 14 ноември и 29 януари и полярен ден между 19 април и 23 август.[1] Лонгийр има арктически тундров климат. (виж География на Норвегия)

През 30-те години е открито, че телата, погребани в гробищния парк на града не са се разложили, тъй като вечно замръзналата почва ги е запазила. Хора рядко са погребвани тук и затова умиращите се закарват до друга част на Норвегия, където да бъдат погребани, ако умрат.[5]

Лонгийър днес[редактиране | edit source]

Миньорска дейност, образование и изследвания[редактиране | edit source]

Миньорската дейност все още играе важна роля в живота на общността на Лонгийър. Норвежката минна компания „Store Norske Spitsbergen Kulkompani“ притежава 2 мини в района („Лонгийър 7“ и „Свеа“) и е работодател за почти половината от жителите на града.

Нюбюен, Лонгийър

През 1993 г. е открит Свалбардският университет (UNIS), който е обединение от четирите норвежки университета и преподава геофизика, арктическа биология, геология и арктическа технология. Предлага степените бакалавър, магистър и доктор. Преподаватели в университета са 20 постоянни професори, 21 асистент-професори и 120 гост-лектори. Официалният работен език е английският, а 350-те студенти от целия свят вземат поне по един курс годишно. Учащите се са 50% норвежци и 50% чужденци. Универскитетът няма такси за обучение, а почти всичките му възпитаници живечт в 6 ремонтирани миньорски бараки в Нюбюен.[6]

Изследванията включват йоносферични и магнитосферични съоръжения към радара „EISCAT“, Лабораторията „Аврора“ и магнитометър към веригата „IMAGE“.

Международното семехранилище, наричано и „Семехранилището на Страшния съд“, съхранява милиони екземпляри от семена на различни житни култури и се намира близо до Лонгийър. Администрирано е от „Световен тръст за разнообразие на житните култури“. Семехранилището е създадено да запази семената от природни и човешки катастрофи, като глобално затопляне, наводнения, пожари и ядрена война. Мястото е избрано заради своето усамотение и постоянната температура на пермафроста.[7]

Вестници[редактиране | edit source]

В Лонгийър се издава ежеседмичният местен вестник „Svalbardposten“ след ноември 1948 г. През 2004 г. вестникът се чете от 3271 души, повече от цялото население на архипелага Шпицберген.

Туризъм[редактиране | edit source]

Паркинг със снегоходи в Лонгийър

По-голямата част от туристите в Лонгийър пристигат през пролетта и лятото. Градът е много популярен през пролетта, тъй като остров Западен Шпицберген е едно от малкото места в Норвегия, където може да се кара снегоход на открито без специално разрешение. Стриктните екологични закони обаче правят достъпен не целия остров. Някои туроператори набират големи групи от туристи от февруари до ноември.

Лонгийър е най-северното лесно достижимо селище, с предлагащото редовни полети до Тромсьо и Осло Свалбардско летище. През 2007 г. летището е обслужило 120 000 пасажери. Също така Лонгийър е най-северното селище с население над 1 000 души. В града се намират много най-северни неща: най-северните църква, университетски кампус, Ротари клуб, банка, банкомат, болница, детска градина, обществена библиотека, нощен клуб, пъб, училище, супермаркет, туристически информационен център, постоянно летище с редовни полети, автогара, пристанище, такси стоянка, галерия, кино, стена за катерене, игрище за скуош, плувна зала и закрито стрелбище.

Климат[редактиране | edit source]

Климатът в Лонгийър е сравнително студен с средна най-висока температура от 7°C през юли и средна най-ниска температура -21°C през февруари.

Климатични данни за Лонгийър
Показатели ян фев мар апр май юни юли авг сеп окт ное дек
Средни максимални температури (°C) −13 −13 −13 −9 −3 3,0 7,0 6,0 1,0 −4 −8 −11
Средни минимални температури (°C) −20 −21 −20 −16 −7 −1 3,0 2,0 −3 −9 −14 −18
Средни месечни валежи (mm) 22,0 28,0 29,0 16,0 13,0 18,0 24,0 30,0 25,0 19,0 22,0 25,0
Източник: Longyearbyen Climate Guide (2009)[8]

От 20 април до 22 август слънцето не залязва, а от 25 октомври до 16 февруари не изгрява. [9]

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в About Longyearbyen from its official website. In Norwegian. Retrieved January 4th, 2009.
  2. Rosenthal, Elisabeth. A Speck of Sunlight Is a Town’s Yearly Alarm Clock. // The New York Times, March 3, 2008. Посетен на March 16, 2010. ("this remote Arctic settlement — which bills itself as the northernmost town in the world ... The 2,000 inhabitants of Longyearbyen...")
  3. а б в г д е ж The Svalbard Museum in Longyearbyen. Retrieved January 4th, 2009.
  4. History of Svalbard from the Norwegian Polar Institute. Retrieved January 5th, 2009.
  5. Bartlett, Duncan. Why dying is forbidden in the Arctic. // BBC News.com. Norway, BBC, 2008-07-12. Посетен на 2008-09-07.
  6. The University Centre in Svalbard. Retrieved January 5th, 2009.
  7. The Seed Bank Atop the World. latimes.com. Retrieved October 12, 2007.
  8. Longyearbyen Climate Guide, Svalbard. // Weather2Travel.
  9. Minifacts about Norway 2011. // http://www.ssb.no/.+Statistics Norway. Посетен на 10 март 2012 г..

Външни препратки[редактиране | edit source]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Longyearbyen“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.